— В продължение на двадесет и пет години съм го обмисляла, а наскоро осъзнах, че не мога още двадесет и пет години да търся напразно нещо, което никога няма да имам.
Все още бе много красива, с нежна кожа без бръчки и с фигура на младо момиче. Само очите издаваха възрастта й — тъжни очи, в които се четеше разочарование, досада и самотност.
След двадесет години сигурно ще приличам на нея, помисли си Катрин. Ала със съществената разлика, че през всичките тези години няма да съм била обвързана с нелюбим мъж. Няма да се утешавам с любовници и преди всичко няма да отблъсна децата си и да ги предоставя на грижите на бавачки и гувернантки. Те ще израснат в щастливо семейство и ще знаят, че са обичани…
Стъписана, Катрин установи, че майка й я наблюдаваше внимателно, с тъжна усмивка на устните.
— Ние с теб не сме много близки, права ли съм? — попита тихо лейди Каролайн. — Сигурно няма да ми повярваш, Катрин, но винаги съм съжалявала за лошите ни отношения. Ти си моя дъщеря, моя плът и кръв, исках да те обичам. От цялото си сърце желая да мога да те обичам.
Защо тогава не го направи, поиска да попита Катрин. Бях толкова самотна, толкова объркана, толкова уплашена… Усещах враждебността ти, но не знаех къде съм сгрешила, с какво съм си навлякла омразата ти.
— Не те моля за прошка, Катрин, защото знам, че е твърде късно за това. Моля те само за малко разбиране.
— Какво трябва да разбера? Очевидно ти не си щастлива тук, никога не си била.
— Вярно е, но нямам право да обвинявам другите, а трябва да търся вината преди всичко в себе си. Извърших ужасни грешки и смятах, че мога да ги изкупя с чувство за вина и страдание, но не ми се удаде. Мрежата от лъжи ставаше все по-гъста, измамните маневри — все по-сложни, а самопрезрението се понася много по-тежко от първородния грях.
Катрин погледна майка си в очите и разбра, че тя най-после бе решила да направи самопризнание. Очевидно искаше да сложи край на досегашния си живот и Катрин не можеше да й се сърди. Нали и в нейната спалня чакаше мъжът, който я бе дарил с ново, непознато щастие…
— Моля те, не ме разбирай погрешно — продължи лейди Каролайн. — Алфред никога не се е отнасял зле с мен. През първите години на брака ни му бях много благодарна, защото се ожени за мен и даде име на детето ми… Той се радваше на наследника си, защото много държеше родът Ашброк да продължи. За съжаление той е неспособен да създава деца. Може би тъкмо затова трябваше постоянно да доказва мъжествеността си в лондонските бордеи…
Катрин имаше чувството, че е улучена от светкавица. Лорд Ашброк — неспособен да има деца? Това можеше да означава само едно…
— Физическият баща на Дамиен не знаеше, че съм бременна. Преди да събера смелост да му кажа, той напусна Англия и когато получих писмо от него, в което се извиняваше и обясняваше внезапното си заминаване, вече беше много късно! Мама беше уредила да се омъжа за сър Алфред и преди да се осъзная станах лейди Каролайн Ашброк. Тъй като нямах сили да му пиша лично, предоставих това на мама, която му съобщи, че съм се омъжила и вече не искам да имам нищо общо с него.
Лейди Каролайн се извърна към прозореца. Страните й бяха неестествено зачервени. Катрин вече гореше от нетърпение да чуе края на тази невероятна история.
— Едва след пет години го срещнах отново… съвсем случайно… Нападна каретата ми.
— Нападнал е каретата ти? — извика невярващо Катрин. — Нима е станал… — Думата не пожела да излезе от устните й.
— Той беше дивак, но много красив дивак — прошепна замечтано майката. — Свободен като вятъра и също така непостоянен. Никога не се задържаше дълго на едно място, а когато говореше за свобода и необвързване, ме плашеше. Нима можех да участвам в живота му? Нима мъж като него можеше да осигури на децата си дом и спокойно бъдеще, след като самият той живееше ден за ден?
— Деца? — пошепна Катрин.
— Да… Знам, че сгреших, но отново се срещнах с него… просто не можех другояче.
Любовна двойка, срещнала се отново след години? Катрин си представи копнежа си по Алекс, с когото беше разделена само няколко месеца, и изведнъж разбра как се е чувствала тогава майка й: също като нея през миналата нощ.
— Той поиска да напусна Англия с него — продължи разката си лейди Каролайн. — Ела с мен, каза ми, ще бъдем свободни, свободни и щастливи… Отново не намерих сили да му призная, че има син… но си помислих за Дамиен, за последствията, които щяха да настъпят в живота му, ако майка му внезапно изчезнеше… помислих и за себе си. Вярно е, че не бях особено щастлива като лейди Каролайн Ашброк, но имах добра позиция в обществото. Страх ме беше отново да потъна и онази вихрушка на чувствата, която едва не ме бе унищожила… Освен това ме беше яд, че той все още не беше проумял сериозността на живота, докато аз трябваше да плащам сама за последствията от лекомислието ни. Бях толкова нервна и ожесточена, че го прогоних, а когато след няколко месеца родих второто му дете, ожесточението ми се пренесе върху невинното малко момиченце.
Шокът беше толкова силен, че Катрин не можеше нито да се раздвижи, нито да издаде звук. Само сърцето й биеше до пръсване.
— Алфред направо побесня. Заплаши да ме изобличи, но аз му разясних, че скандалът ще извади наяве неспособността му създава деца, а изневярата на съпругата му може да застраши политическите му амбиции. Последваха години на мълчание — безкрайни дни, студени нощи, изпълнени с мъчителни спомени за любов и страст! Алфред си имаше политиката и публичните домове, аз имах само празната къща, сина, който все повече заприличваше на рождения си баща, и дъщеря, в която разпознавах себе си. За да притъпя болката си, си взех любовник, но даже в обятията му се чувствах самотна…
Катрин стана и направи две колебливи крачки към майка си, но лейди Каролайн се бе съвзела и отказа да приеме съчувствие.
— Щом капитан Спенс пристигне с каретата, ще напуснем това място. Сигурно ще минат няколко седмици, докато той уреди оставката си, но през това време ще живея в Спенс Хаус. Той притежава имения в колониите, по-точно в Нова Англия, и смята, че можем да заживеем щастливо там.
Катрин преглътна мъчително.
— А ти вярваш ли го?
— Аз знам, че това е последният ми шанс за нов живот.
— Обичаш ли го?
Лейди Каролайн изтри сълзите от бузите си.
— Той ме разсмива, освен това се чувствам… желана.
— Да, но обичаш ли го? — повтори упорито Катрин.
— Обичала съм един-единствен мъж, Катрин, и още го обичам.
— Защо тогава не се опиташ да го намериш?
Майка й се усмихна снизходително.
— Обикновено разбойниците по пътищата не живеят дълго. Доколкото знам, преди много години Жак Сен Клод се е върнал във Франция, но даже да знаех къде живее и под какво име се прикрива, нямаше да се опитам да хвана този бурен вятър. Не, ще живея от спомените си — и кой знае, може би един ден капитан Спенс и аз също ще имаме красиви общи спомени.
— Ще те видя ли още веднъж, преди да заминете за колониите?
— Искаш да ме видиш още веднъж? След всичко, което ти разказах? — попита смаяно лейди Каролайн.
— Ти ми разказа, че си жена от плът и кръв, мамо, нищо повече. Може би още не е твърде късно, може би можем да станем приятелки.
Лейди Каролайн постави треперещата си ръка върху бузата на дъщеря си, но не можа да произнесе нито дума.
Катрин се върна в спалнята си като в транс. Значи мястото й не беше във величественото родословно дърво на Ашброкови! Сър Алфред не беше неин баща! Тя беше плод на незаконна връзка! Баща й беше разбойник по пътищата! Дали бандитът на име Жак Сен Клод все още грабеше пътниците във Франция или отдавна бе увиснал на бесилката?
