Макайл, тя го бе наблюдавала да си води дневник и му беше завиждала за лекотата, с която пишеше. Този човек умееше да изразява мислите си на хартия, а и почеркът му беше толкова хубав. А сега беше писал на нея…
— Какво да правя? — пошепна тя и бузите й пламнаха по-силно.
— Седни в някое тихо ъгълче и прочети писмата — заповяда енергично Катрин.
— Но първо ще ви донеса пресен чай и…
— Много добре знам къде е кухнята — прекъсна я сърдито господарката. — И сама мога да донеса ядене за себе си и за съпруга си. А ти не се явявай пред очите ми, преди да си научила всичките писма наизуст!
Дейдре се запъти колебливо към вратата, но само след няколко крачки се обърна.
— Той… той добре ли е, милорд?
— Алуин? Никога не съм го виждал така бодър. Липсата на изискани ястия и напитки и спането на земята му се отразяват много добре.
— Ами рамото му? — попита загрижено Дейдре.
— Напълно излекувано. Наскоро негодникът дори успя да ме победи в дуел с мечове и ме лиши от десет фунта, защото се бяхме обзаложили.
С блажена усмивка Дейдре направи реверанс и остави Катрин и Алекс сами. Щом вратата се затвори, той се приведе към жена си и страстно я целуна по устата.
— Наистина е тъжно, че между англичанките се срещат такива омайващи вещици като вас с Дейдре! Виж само какво ни причинихте! Макар че Алуин напълно заслужава участта си, след като толкова често ме дразнеше и поучаваше.
— Значи не съжаляваш?
— Един мъдър стар воин ми каза, че човек трябва да съжалява само за пропуснатото, но не и за извършеното.
— Сигурно дядо ти, сър Евън?
— Точно така. Но ти откъде знаеш?
— Мойра ми е разказвала, че сър Евън Камерън бил забележителна стара лисица и посмял да се противопостави даже на Кромуел. Освен това бил в съюз с някакви тъмни сили.
— С друидите. — Алекс се засмя развеселено. — Историята е много интересна… Петнадесетгодишен, един ден сър Евън излязъл на разходка в планината. Внезапна буря го принудила да пренощува в една пещера и когато се върнал, установил, че е излязъл в планината не преди един ден, а преди цял месец. Дрехите му били разкъсани и окървавени, но самият той бил невредим. Мечът, който носел със себе си, бил почти на петстотин години и принадлежал на един от прадедите му, известен с името „Камшройнайх Дуб“ — Тъмния Камерън. Сър Евън нямал представа как се е озовал този меч в ръцете му. Легендата гласяла, че мечът бил омагьосан, изкован от същата стомана като Ескалибур, направен от друидите за крал Артур. Според легендата мъжът, който отиде на война с този меч, е непобедим. Не знам дали е случайност или не — във всеки случай щастието остана благосклонно към сър Евън през целия му живот.
— И къде е сега мечът?
— Преди петнадесет години го положих в гроба на сър Евън — след като убих с него Ангъс и Дъглас Кембъл.
По гърба на Катрин полазиха ледени тръпки. За първи път Алекс споменаваше пред нея ужасните събития от онази нощ. Ако лейди Мойра не я беше осведомила за предишния му живот, за смъртта на Ани Максорли, тя нямаше да знае и до днес от какви демони е бил преследван Алекс. Той бе обичал страстно младото момиче и не го забравяше. Това измъчваше Катрин. Докато Лаурън Камерън беше жива и тя можеше да се пребори с нея, нямаше как да победи призрака от миналото.
Алекс отгатна мрачните й мисли и взе лицето й в двете си ръце.
— Моята любов към Ани беше нещо изключително — първата любов на млад мъж, блажен от всяка открадната целувка. Докато любовта ми към теб е любовта на зрял мъж. Ти си част от мен, Катрин, и нищо — нито крал, нито война, нито дори призракът на Ани — не е в състояние да ни раздели.
Тя го прегърна с безкрайна любов и се притисна до топлото, пращящо от сила мъжко тяло. Прав си, любов моя, помисли отчаяно тя. Нито кралят, нито призраците от миналото могат да ни разделят — но чувството ти за чест, гордостта и лоялността ти…
Заедно с братята си Алекс щеше да остане с принц Стюарт до край. Нямаше да изостави клана си, щеше да рискува пленничество и дори смърт. Но действията му се определяха не само от гордостта и верността — той беше готов да умре, защото обичаше Шотландия, своята сурова страна, която беше оформила характера му и за която отчаяно беше копнял в самотата на изгнанието.
Засега лъвската смелост на планинците постигаше успех срещу дебнещата глутница вълци — но докога щеше да трае това? Ако загубеха бдителността си само за миг, вълците щяха да ги разкъсат…
7
Скоро след това се установи, че Дейдре не беше изпълнила заповедта на господарката си да се посвети изключително на писмата на Алуин. Силно чукане отново попречи на Катрин и Алекс, този път обаче бяха трима прислужници. Двама от тях мъкнеха кофи с гореща вода, които внимателно изляха във ваната. Третият донесе табла с месо, сирене и пресни хлебчета. Щом Катрин заключи вратата след тях, Алекс излезе от гардеробната и се нахвърли жадно върху храната. През това време тя се облече окончателно и се опита да подреди къдриците си с помощта на гребен и четка. Мъжът й седеше доволно във ваната, обгърнат от облаци пара, и тя го остави сам, за да провери дали в къщата изобщо бяха останали хора.
Каретата на баща й бе потеглила точно в дванадесет часа сред облаци прах и чакъл. Голямата част от персонала, който наброяваше около тридесет души, също беше избягала от напредващите бунтовници, но някои останаха верни на господарките си, а пък швейцарецът Валтер Браун се бе заклел да защитава винарската изба на сър Алфред с цената на живота си. В обора беше само конярят Джон Симънс, който винаги твърдеше, че конете имат повече разум от хората. Двамата мъже тъкмо пийваха по чашка и скочиха уплашено, когато Катрин влезе в кухненското крило, но тя им се усмихна дружелюбно, взе една бутилка бургундско и бързо изчезна.
Представителните помещения на партера изглеждаха потискащо голи, защото сър Алфред беше взел повечето картини и другите ценни предмети със себе си или беше заповядал да ги приберат в сигурни скривалища.
Гостните стаи на първия етаж бяха празни — всички гости бяха последвали примера на домакина. Катрин се огледа и реши да направи кратко посещение на майка си. Остави бутилката с вино в коридора, почука учтиво и бе пропусната от една изнервена камериерка, която тъкмо прибираше дрехите на господарката си в огромни куфари.
Лейди Каролайн прогони камериерката от стаята и покани дъщеря си да се настани на покрития с брокат диван. Самата тя остана изправена до прозореца, като нервно мачкаше дантелената си кърпичка.
— Баща ти каза, че не желаеш да напуснеш Розууд Хол. Може би трябваше да обмислиш решението си малко по-добре.
Катрин хвърли бърз поглед към хаоса от коприна и сатен.
— Както личи, ти си решила да заминеш.
Майка й се усмихна.
— Не съм казала на Алфред, че ще остана тук. Казах му само, че няма да замина с него.
— Разбирам… Ами капитан Ловат-Спенс?
— Джон отиде до Спенс Хаус, за да докара карета. Алфред реквизира всичките ни карети, за да отнесе съкровищата си на сигурно място.
— Значи смяташ да напуснеш Розууд Хол с капитана?
— Да, Катрин, напускам този дом — и баща ти.
Катрин беше смаяна. Любовните истории бяха едно, но да избяга с десет години по-млад мъж — това беше нещо съвсем друго!
— Обмислила ли си добре решението си?
Лейди Каролайн вдигна вежди.
