мислят за такива неща.
— Искаш ли да се поправя?
— О, да! — Тя обви ръце около шията му. — Но би могъл да ме убедиш в противното, ако се върнеш в леглото.
Той се наведе и засмука зърното на гърдата й, което все още ухаеше на бренди и моментално щръкна очаквателно.
— Какво безсрамие! — гласеше коментарът му. — Не очаквах това от два пъти омъжена дама.
Катрин го целуна щастливо.
— Благодаря ти! Ти разбра какво означаваше за мен да имам истинска сватба… през цялото време да се усмихвам.
— Не съм напълно безчувствен, мадам.
— Но си напълно лишен от скрупули — предизвика го тя и уж неволно смъкна завивката, за да открие голото си тяло.
Алекс погъделичка с език пъпа й.
— Поддържай леглото топло, защото ще се върна скоро.
— Ще стопля бренди — обеща сънено тя. — Може даже да ти поръчам баня…
Алекс се облече бързо, като непрекъснато поглеждаше към нея, но тя не се помръдваше. Чуваше се само равномерното й дишане. Можеше само да се надява, че предстоящата задача е достатъчно важна, за да го откъсне от този рай.
Шедоу беше вече оседлан и изпръхтя нетърпеливо, като видя господаря си. Алекс го потупа по шията и му даде една ябълка.
— Учудвам се как това чудовище допуска до себе си чуждия коняр — отбеляза Доналд, който след продължителното сватбено празненство изглеждаше също така недоспал като Арчибалд, Струан и другите десетина мъже от личната си гвардия.
— Шедоу не е чудовище — отговори сърдито Алекс. — Всеки може да го оседлае, но не и да го възсяда. Вярно ли е, момчето ми?
Той се метна на гърба на огромния вран жребец, който след няколко дни в обора гореше от нетърпение да се поразтъпче. Алекс го пусна на воля, защото изпитваше същото удоволствие от ездата като коня си. Когато най-сетне спряха, за да изчакат другите, Струан ги настигна пръв, останал без дъх.
— Кълна се в бога! — простена русият великан. — Някой ден ще се обзаложа с теб за този жребец!
— Никога не бих се обзаложил на Шедоу — засмя се Алекс, — но се радвам, че мога да поговоря с теб на четири очи. Какво се е случило, докато ме нямаше? Снощи усетих силно напрежение срещу принца и лорд Джордж.
Струан зарови пръсти в лъвската си грива.
— Виновни са сивокосите типове, които непрестанно шепнат нещо в ухото на принца.
Двамата „типове“ бяха О’Съливан и Мъри, които от началото на кампанията насъскваха господаря си срещу генерала, макар че гениалността му на стратег беше извън всяко съмнение.
— Трябва някой да отстрани тези подлеци — продължи гневно Струан. — На тях трябва да благодарим, че се намираме насред Англия, вместо да си зимуваме на спокойствие в Единбърг, както настойчиво го съветваше лорд Джордж. На всичкото отгоре продължават да пускат слухове, че генералът бил таен агент на „сасенах“ и щял да получи тлъсто възнаграждение за залавянето на принца. Щом стигнахме в Карлайл, лорд Джордж, който явно вече не може да ги понася, обяви оттеглянето си!
— Какво?
— Ами да! А принцът имаше нужда от цели два дни, докато проумее, че армията обича и уважава лорд Джордж и има доверие само в него. Накрая започна да кърши ръце и да умолява лорд Джордж да поеме отново главното командване, защото през тези два дни офейкаха около триста души.
— Проклятие! — изгърмя Алекс. Бунтовническата армия не можеше да си позволи да загуби трима души, камо ли цели триста! — Нима принцът въпреки това продължава да си въобразява, че цяла Англия ще го подкрепи?
Струан се местеше неспокойно на седлото.
— Виж, лорд Джордж се закле, че ще започне отстъпление, ако и в Дерби не получим обещаната подкрепа от якобитите. В Дерби към нас се присъединиха не повече от двадесет души. В Манчестър все пак бяха двеста.
Значи по-малко от онези триста, които се бяха върнали по домовете си след новината за оттеглянето на лорд Джордж. Алекс не можеше да им се сърди — те бяха готови да защитават границите на страната си, но не виждаха смисъл да завладеят Англия. И той мислеше като тях…
„И какво според теб трябва да направя? Да дезертирам?“ — бе попитал той Катрин.
„Да… не… не знам…“
И Алекс не знаеше. Чувстваше се задължен да се бие до горчивия край, макар че много повече му се искаше да рискува живота си за ново начало.
— Това ли с истинското ви мнение, господа? Не мога да повярвам, че говорите сериозно! — Принц Чарлс беше изумен, когато му направиха предложение да се оттеглят към Шотландия. — Как можете дори да мислите за отстъпление, след като дотук постигнахме толкова много?
Водачите на кланове избегнаха погледа му, защото не им се искаше да повярват, че той е толкова заслепен да продължава да се надява, че може да влезе в Лондон.
Лорд Джордж беше единственият, който посмя да му каже истината в очите.
— Ваше височество, съобщиха ни, че херцог Къмбърленд…
— Да, да, знам — прекъсна го принцът. — Скъпият ми братовчед се е върнал в Англия, но армията му е изтощена. Докато те си почиват, ние отдавна ще сме в Лондон.
— Фелдмаршал Уейд очевидно възнамерява да ни препречи пътя при Лейчестър — продължи невъзмутимо генералът, — а той разполага с добри войници. Не сме в състояние да се справим с численото им превъзходство, след като досега демонстрирахме силата си, би било най-добре да се върнем в Шотландия и да зимуваме в Единбърг, както бе уговорено първоначално. Дотогава ще се разбере дали можем да очакваме подкрепа от английските якобити — което според досегашния ни опит е по-скоро съмнително.
— Значи не вярвате, че нашите шотландци са в състояние да победят армията на Къмбърленд или Уейд? — попита сърдито принцът.
— Тъкмо доверието, което имам в тях, ни доведе толкова далеч — отговори все така спокойно генералът. — Можем да спечелим още една битка — но само с цената на безброй мъртви и ако не получим стабилно подкрепление, в никакъв случай няма да се справим с втората или третата вълна.
Всички кимнаха в знак на съгласие. Принцът местеше поглед от едно лице към друго, докато накрая побледня като смъртник и не можа да предотврати треперенето на гласа си, когато извика ожесточено:
— Нима никой от вас няма да ме подкрепи, когато имам нужда от него? Никой ли не споделя вярата ми, че нашето дело е справедливо и ще успее — трябва да успее?
Представителите на различните кланове останаха мълчаливи — смаяни от толкова неблагодарност. Те бяха рискували живота на хората си, бяха изминали стотици мили в чуждата страна, от месеци живееха без семействата си, а сега трябваше да им кажат, че са страхливци!
Чарлс Стюарт се изправи бавно.
— Господа, ние сме на по-малко от сто и петдесет мили от Лондон. Вече буквално усещам миризмата на Темза, чувам дори подигравателния смях на Хановереца, който очаква от нас именно това — да се върнем точно когато сме пред вратата му! Не сте ли чули, че лорд Джон Дръмънд и шотландският му полк, подкрепен от доброволци, са пристигнали в Шотландия и бързат да ни се притекат на помощ? Не знаете ли, че във Фонтенбло е бил подписан договор, който ни осигурява военната подкрепа на френския крал.
— Да, чухме — отговори невъзмутимо лорд Джордж. — Чуваме от месеци, но къде са хората и оръжията, които Людовик ни обещава?
— Знам от достоверни източници, че в Кале чакат тридесет хиляди души, готови да прекосят Ламанша!
— Подходящият момент отдавна е пропуснат, Ваше височество. — Преди няколко месеца щяха да бъдат
