достатъчни дузина кораби, за да блокират Капала и да предотвратят завръщането на Къмбърленд и армията му от Фландрия. Вече не можем и не бива да разчитаме на французите, нито пък на „хилядите“ английски якобити, които уж щели да се присъединят към нас веднага щом прекосим границата.
— Те ще го направят, ще видите! — Принцът удари с юмрук по масата. — Само не бива да губим вяра! Липсата на вяра е единственото, което би могло да осуети окончателната ни победа. Всемогъщи боже, не бива да се предаваме! Тронът на Англия е в непосредствена близост до нас. Ако сега отстъпим, всичко постигнато ще е било напразно.
— Не сте прав — възрази спокойно Лохиел. — Ние си възвърнахме Шотландия и баща ви може най- сетне да се върне у дома.
— У дома? За да преживее срама, че армията му е отстъпила без убедителни причини?
— Още в Манчестър решихме да се оттеглим незабавно, в случай, че не получим обещаната подкрепа на английските якобити. Забравихте ли това, Ваше височество?
— Вие го решихте! — изрева принцът. — Аз не съм! Къде остана лоялността ви? Къде се изгуби смелостта ви? Къде е гордостта ви?
В залата се възцари мъртвешка тишина. Александър, който стоеше отстрана, огледа лицата на мъжете около масата. Както много пъти преди, принцът и днес беше хвърлил големия си коз, като беше апелирал към честта и гордостта на шотландците. Някои водачи на кланове седяха с вкаменени лица, други си разменяха погледи, изпълнени с неловкост — очевидно не знаеха как да се измъкнат от неприятната ситуация. Разумът им внушаваше, че в отстъплението няма нищо нечестно, защото алтернативата беше да изложат стотици и хиляди свои хора на безсмислен риск. Те не се страхуваха да се бият, но не бяха готови да умрат за дело, което нямаше никакви изгледи да успее.
Чарлс се успокои и кафявите му очи придобиха умолително изражение.
— О, господа, моля ви още веднъж да обмислите на спокойствие решението си. Ако продължавате да настоявате, че нямаме никакви шансове за успех, ще се подчиня на желанието ви колкото и да не ми се иска. Но първо ви моля да чуете какво ще кажат воините ви — тези смели мъже, които ще се бият като лъвове, стига само да не им попречим. Вярвайте във волята им за борба! Вярвайте и в самите себе си! След последен поглед към събралите се той излезе от стаята следван по петите от О’Съливан, Шеридън и Мъри. По време на обсъждането те не бяха взели думата, но сега без съмнение щяха да уверят принца, че са изцяло на негова страна, и отново да го насъскват срещу лорд Джордж.
Когато Лохиел изрази на глас това свое предположение генералът махна уморено.
— Това вече няма значение. Единственото, което е важно, е да спасим онова, което все още може да се спаси. Нямаме много време! Ако ще рискуваме ново настъпление, трябва да започнем, преди Къмбърленд да е възстановил силите си. А в случай на отстъпление не бива да чакаме, докато Уейд се приближи плътно до нас.
Алекс се покашля, за да даде знак, че иска да говори.
— И в двата случая обаче трябва да знаем съвсем точно къде се намират неприятелските войски и къде ще бъдат след двадесет и четири часа.
Лорд Джордж се усмихна.
— Познавате ли някой безумец, готов да иде на разузнаване?
— Познавам даже двама. Макайл и аз ще тръгнем само след час. Дайте ни дузина мъже от Манчестърския полк, които познават областта, и ще съберем цялата необходима информация.
— Съзнавате ли какъв риск поемате?
— Според мен е много по-рисковано да потеглим в едната или в другата посока, без да знаем какво ни очаква.
Лорд Джордж огледа чернокосия планинец със смесица от уважение и съжаление. Ако имаше на разположение само хиляда като него, никога не би отстъпил.
— Вземете толкова хора, колкото са ви необходими… и се извинете от мое име на капитан Макайл. Мога да си представя, че е имал по-приятни планове за днес, отколкото да тръгне на разузнаване.
Алекс кимна на Доналд и излезе от залата. Струан Максорли улови погледа му и го последва навън, без да са разменили дори една дума.
Алуин прокара пръст по устните на жена си и се задоволи с щастлива усмивка, макар че много му се искаше да нададе див вик. Очите на Дейдре бяха затворени, бузите й зачервени, по челото й бяха избили капчици пот, влажните й коси се бяха разпилели по възглавниците.
Тропотът на конски копита отклони за малко вниманието му, но веднага след това той отново се съсредоточи изцяло върху меките устни, които го привличаха неудържимо. Целуна ги нежно и бе възнаграден с блажена въздишка.
Тялото на Дейдре все още тръпнеше от любовната игра и тя едва събра сили да вдигне ръка и да помилва бузата на мъжа си.
— Можеш ли да си представиш колко щастлив ме направи? — прошепна той. — Мисля, че сънувам, и се опасявам, че всеки момент ще се събудя и ще се озова на коравата земя, загърнат във вълненото си одеяло.
Дейдре се усмихна. Все още не можеше да повярва, че беше спечелила любовта на мъж като Алуин Макайл. Въпреки признанието му в Блекпул, че е син на беден арендатор, той беше образован и познаваше света и хората. Редом с Александър Камерън беше общувал с европейската висша аристокрация, познаваше крале и кралици…
Тя разпери пръсти и отново се възхити на златния пръстен, който блестеше на ръката й.
— Когато преди няколко дни видях мистър Камерън в спалнята на господарката си, едва не припаднах. А когато ти пристигна вчера рано сутринта, сърцето ми направо щеше да се пръсне от щастие. — Тя се сгуши на гърдите му. — Обичам те, Алуин. Ще те обичам до последния си дъх.
— Ти си моята голяма любов — пошепна до ухото й той. — Моят живот.
Дейдре простена тихо, усетила, че членът му, който все още беше в нея, отново се втвърдява.
— Да не си мислеше, че толкова бързо ще се отървеш от мен? — ухили се той и бавно раздвижи хълбоците си.
Тя простена отново и невярващо поклати глава. Възможно ли беше да се слееш напълно с другото тяло и при това да се възнесеш на седмото небе?
Тласъците му ставаха все по-силни и тя усети как я заляха горещи вълни. Мълвейки непрестанно името му, тя се понесе отново към приказния свят на екстаза. Щом отново беше в състояние да мисли ясно, тя се помоли пламенно много скоро да се научи да доставя на Алуин поне една десета от това неописуемо удоволствие.
Неопитна, каквато беше, тя не знаеше, че желанието й е вече изпълнено. Не знаеше, че той тайно се надяваше никога да не претърпи провал като любовник, съпруг и приятел.
Двамата бяха почти заспали, когато някой почука на вратата.
— Макайл? — повика добре познат баритон. — Буден ли си?
Алуин промърмори някакво проклятие, преметна дългите с крака през таблата на леглото, удари болезнено малкия си пръст и закуцука към вратата. Докато съпругата му с кискане се увиваше в чаршафа, той открехна само на педя, готов да убие натрапника, ала като видя лицето на Александър, веднага разбра, че се е случило нещо важно.
— Кога трябва да дойда?
— След пет минути — отговори Алекс. — По дяволите, ужасно съжалявам! Нямаше да ти попреча, ако можех да го избегна.
Алуин кимна спокойно.
— След пет минути съм готов.
Алекс хвърли бърз поглед към спалнята на Катрин и като видя безпомощното му изражение, Алуин забрави, че и неговото любовно щастие бе грубо прекъснато.
— Какво ти е?
— Не знам как да й кажа… Не знам дали ще мога да изляза от стаята без нея…
Алуин чу зад гърба си шумолене на лен и усети върху гърба си хладна ръка. Дейдре се надигна на пръсти и погледна питащо, Александър.
— Много съжалявам, Дейдре…
