Младата жена побледня и се вкопчи в ръката на съпруга си.
— Ще се… ще се върнете ли?
— Не съм сигурен — призна Алекс.
— Разбирам… Казахте ли вече на милейди?
— Не, аз… тъкмо смятах…
— Ако желаете, аз ще й кажа — пошепна Дейдре. — Може би така ще е по-добре и за двама ви.
— Тя никога няма да ми прости, ако не се сбогувам с нея.
Въпреки собствената болка Дейдре изпита съжаление към него.
— Напротив, ще ви прости, сигурна съм. Отначало ще се ядоса, но гневът ще й помогне да се справи с първите, най-тежките часове. После лека-полека ще разбере, че така е било най-добре. Моля ви, сър… тя беше толкова щастлива… не искам да си спомня единствено мъчителната раздяла…
Алекс кимна.
— Благодаря, Дейдре. Само ви моля да не й казвате веднага. Може пък довечера да сме отново тук… — Той замлъкна, защото знаеше, че почти не съществува такава вероятност. Алуин вече се обличаше и Алекс посегна към леденостудените ръце на Дейдре. — Кажете й, че я обичам… че ще дойда да я взема…
— Ще й кажа — обеща Дейдре и очите й се напълниха със сълзи. Когато мъжът й отиде при нея, тя го прегърна устремно и зарови лице на гърдите му. Алуин я притисна до себе си и стисна здраво зъби, за да залази самообладание.
— Обичам те — проговори дрезгаво той. — Ще се върна веднага щом мога.
— Пази се, моля те — изплака тя. — Внимавайте един за друг, моля ви!
Алуин я целуна за последен път и соленият вкус на мокрите й устни се запечата завинаги в паметта му.
10
Катрин проспа целия ден. Веднъж се събуди, защото някой запали огън в камината, но след напразно очакване топлото тяло на Алекс да се присъедини към нея в леглото тя въздъхна и отново задряма. Това беше добре дошло за Дейдре. Камериерката искаше господарката й да спи колкото се може по-дълго, защото все още се надяваше двамата съпрузи да се върнат до вечерта. Макар че разумът й нашепваше друго…
Беше почти тъмно, когато Катрин стана и отиде в кухнята да вземе нещо за ядене, защото стомахът й къркореше. В килера натовари една табла с хляб, сирене и няколко резена от печената гъска от предишния ден, върна се в стаята си и се нахрани с добър апетит. След това почете известно време, но приключенията в романа на Филдинг „Джоузеф Андрюс“ не бяха и наполовина толкова вълнуващи като нейните собствени и се прозяваше на всяка страница. От време на време ставаше и отиваше до прозореца, за да погледне към градините. Планинците бяха издигнали своя палатков лагер на зелената морава, но бяха толкова далече, че в мрака тя не можеше да различи нищо друго, освен няколко огньове, нито пък да чуе нещо.
Стана й толкова скучно, че реши да почисти и подреди спалнята си и гардеробната. Изчетка грижливо английската униформа, в която Алекс беше дошъл при нея, после решително смени нощницата си с една от неговите ризи. Тя й стигаше почти до коленете, ръкавите бяха ужасно дълги, но пък затова миришеше така замайващо на тялото му…
Към полунощ, когато вече нямаше какво да прави, тя си легна и заспа само след няколко минути. Когато отново се събуди, в стаята падаха ярки слънчеви лъчи. Разочарована, тя установи, че все още беше сама. Обзета от внезапен страх, хукна към гардеробната, за да отвори шкафа, и въздъхна облекчено, когато намери нещата на Алекс на обичайното им място. Изми се с изстиналата вода в каната, облече сатенен халат и решително се запъти към стаята на Дейдре. Знаеше, че новобрачната двойка нямаше да се зарадва особено на нахлуването й, но трябваше да разбере какво става.
На половината път усети, че не само в къщата, но и навън цареше неестествена тишина. Не се чуваха нито дрънчене на оръжия, нито гласове, нито звуци на гайди. Преди да е успяла да изтича до прозореца, по коридора отекнаха тежки стъпки и тя се обърна с щастлива усмивка на устните, убедена, че Алекс се е върнал при нея.
Вратата се отвори с трясък и на прага застана — лейтенант Дерек Гудуин!
В първия момент двамата останаха безмълвни, накрая Катрин заекна смаяно:
— Но какво… какво правите тук? Как влязохте в къщата?
— Представях си малко по-сърдечно посрещане, скъпа мисис Монтгомъри! Все пак рискувах живота си, за да ви спася!
— Да ме спасите?
— Но да! Цели два дни домът ви беше в ръцете на бунтовниците! Нима не ви задържаха като заложник?
— Как влязохте в къщата? — повтори Катрин. — Откъде идвате толкова внезапно?
— От гората. Помислих, че тук вече няма жива душа, но… Каква чудесна изненада!
— Защо смятате, че тук вече няма жива душа? Какво по-точно имате предвид?
— През нощта, под защитата на мъглата, врагът е предприел отстъпление! На разсъмване не повярвахме на очите си — всички бяха изчезнали! Сякаш земята ги бе погълнала! Според мен сега маршируват по пътя за Манчестър, като преднината им е най-много петнадесет часа.
— Не ви вярвам! — Катрин отвори с трясък балконската врата и с ужас установи, че лейтенантът не беше излъгал — палатковият лагер беше изчезнал.
Гудуин излезе до нея на тесния балкон.
— Нашият полк се бе оттеглил само на няколко мили, за да държим под око движението на бунтовниците. Сър Алфред ще бъде безкрайно нещастен, когато му съобщят, че домът му е бил пренаселен от варвари и донжуани, макар и само за кратко време.
Катрин не забеляза, че той сложи особено ударение върху думата „донжуани“. Беше толкова стресната от онова, което се бе случило през нощта, че изобщо престана да го забелязва. Затова пък Дерек Гудуин усещаше близостта й толкова по-силно. Съвършено оформеното тяло, едва прикрито под тънкия сатен, го привличаше неудържимо.
— Заминали са? — пошепна невярващо Катрин. — Без нито дума за сбогуване?
— Какво сте очаквали? Бунтовниците да ви помолят за позволение да ви напуснат?
В последната секунда Катрин успя да преглътне ядния отговор, който напираше на езика й. Не биваше да събужда подозрения.
— Смятам, че трябваше да ми съобщят, че се готвят да напуснат дома ми. Все пак опразниха почти до дъно килерите и винарската изба на баща ми, макар че иначе се държаха като цивилизовани хора.
— Чувал съм, че младият Стюарт бил много очарователен, имало жени, които след разговор с него били готови веднага да влизат в леглото му.
— Има жени — отговори ледено Катрин, — които са готови да отидат в леглото с всеки мъж, все едно дали им е симпатичен или не. Лично аз намирам принца по-скоро плах и много добре възпитан. Той се интересува единствено от мисията си, а и е твърде умен, за да си позволи неприлични постъпки в страната, която желае да завоюва за баща си.
— Това важи ли и за офицерите му? Някои от тях изглеждаха така брутални, сякаш бяха готови да вземат всичко, което им хареса, без да мислят за последствията.
— Ако искате да знаете дали аз и слугините ми сме били обект на похотливи желания от страна на бунтовниците, отговорът ми е не! Както вече казах, принцът е съвършен джентълмен, а хората му следват неговия пример.
— Много интересно… значи вие сте участвали доброволно?
— В какво съм участвала?
— Ами в онова, което през последните дни се разиграваше в тази стая — ухили се безсрамно Гудуин.
Бузите на Катрин пламнаха — не толкова от срам, колкото от гняв.
— Как смеете да ми говорите с този тон? И как посмяхте да влезете неканен в личните ми покои? Вън! Махнете се оттук, преди да съм се оплакала на началника ви!
