— Дали случайно не е защото окръг Монтгомъри е ответник по дело за расово профилиране?
— Шегуваш се.
Шофлър клати глава.
— Колкото до случая Сандлинг — и там имаше дела, и то не едно. Двамата с Джоунс забелязахме приликите, между другото. Джоунс се свърза с онези в Корвалис. И какво стана? Съдействаха ли ни, услужиха ли ни като колеги на колеги? Не. Повече или по-малко ни казаха да се разкараме.
— Тя е от ФБР и са я разкарали?
— Много са учтиви, искат да ни услужат, но иначе — да, разкараха я.
— Защо?
— Заради съдебните дела. Ето как стоят нещата — Ема Сандлинг има възражения за това как е водено разследването. И съди полицията — за периода на задържането й, за начина, по който е водено разследването, и за какво ли още не. Има дело за злоупотреба със служебно положение и друго за профилиране въз основа на начин на живот.
— Това пък какво е?
— Твърдят, че клаузата в конституцията за равни права на защита би трябвало да се отнася за класа и начин на живот по същия начин, по който покрива раса, религия, пол и етническа принадлежност.
— Искат промяна в конституцията?
— Да. Помисли за това, а? Така, значи ченгетата там нямат вяра на Сандлинг. Все още смятат, че иска да си покрие задника; все още смятат, че е замесена. Така че задай си въпроса дали Сандлинг изгаря от желание да говори с някого, който е свързан с опазването на реда. Ченгетата мислят, че тя го е направила. Децата са й били отнети и са минали месеци, докато съдът й ги върне. Успяла е само защото е попаднала на мекосърдечен съдия, който е сметнал, че да си оставя момчетата в библиотеката и да живеят в палатка не я прави много лоша майка. Като се имат предвид социалната реформа, нивото на безработицата и невъзможността на Сандлинг да плаща на детегледачка или таксите в детските градини, какво друго е можела да направи? Както и да е, когато Джоунс се обади с молба да й дадат телефона на Сандлинг, удари на камък.
— Сандлинг не е пожелала да разговаря с нея.
— Именно. Сандлинг не иска да говори, ченгетата не искат да говорят, адвокатите не искат да говорят. Пробвахме.
— Тя знаела ли е за Кевин и Шон?
Шофлър обръща към мен голямата си глава и просто ме поглежда.
— Ти как мислиш? Че е възможно да е пропуснала историята? Може би, ако живее на Марс. Не, работата е там, че отвличането на твоите момчета е съживило нейния случай. И това я е ужасило.
— Откъде знаеш?
— Проведохме конферентен разговор — аз, Джоунс, Сандлинг и адвокатите й. Адвокатите много помогнаха, както можеш да си представиш — непрекъснато й повтаряха, че не е длъжна да говори с нас, че не е длъжна да отговаря на този или онзи въпрос. Но ние все пак я притиснахме, заиграхме се с чувството й за вина и така нататък. Имаме две момчета в опасност, нейните момчета биха могли да ни дадат полезна информация, как може тя като майка… дрън-дрън-дрън.
— И?
— Нищо. Не стигнахме и до първа база. Където и да живее сега, никой не я знае коя е. И тя иска това да си остане така… което е разбираемо. Притеснява се да не изтече информация и случаят с момчетата й да не се появи отново по първите страници, което неизбежно ще унищожи новия им живот на новото място. Или пък извършителят ще си опита повторно късмета — на което Джоунс отговори „не и ако го хванем“. Само че Сандлинг не се хвана и дума не обели. Адвокатът побърза да ни предупреди, че нямаме право да споменаваме случая Сандлинг пред медиите.
— Шегуваш се!
— Обади се на шефа на Джоунс в Бюрото и на моя шеф в Аръндел… просто за да придаде тежест на предупреждението си.
Седя си там и се пържа в собствения си сос от гняв и безсилие. Вбесен съм на Сандлинг, на адвокатите й, на ченгетата, на всички. И което е по-лошо, започвам да губя надежда. Поемам си няколко пъти дълбоко дъх, за да се преборя с нещо като вътрешен срив.
— Добре ли си? — пита Шофлър.
Свивам рамене.
— Мога да направя две неща за теб — казва Шофлър. — Първо, макар да не вярвам да ти е от голяма полза, мога да ти дам копие от портрета. Онзи, който са изработили с хлапетата на Сандлинг. Джоунс успя да го изиска. Аз май нямах право да го копирам, но го направих. Пък и без това вестниците го публикуваха навремето. Ако някой те пита, оттам си го взел.
— Не прилича ли на Флейтиста?
Той свива рамене и вдига едната си ръка.
— Кой знае? Като че ли не. Повече лицево окосмение от нашия човек. Което замазва чертите. — Въздъхва. — Второто нещо, него можеш и сам да го издириш, така че просто ти спестявам време, моминското име на Сандлинг е Уейлън.
— Мислиш, че сега използва това име?
— Отде да знам — казва Шофлър и ми се хили. — Беше ми казано да не си навирам носа.
Оставя ме близо до Белия дом.
— Вземи метрото от станция Юниън — съветва ме Шофлър. — Слез на Ню Карлтън. Оттам можеш да вземеш такси. Ще ти струва максимум десет долара.
Когато отварям вратата на следващата сутрин да взема вестника, зад мрежата е пъхнат кафяв служебен плик. Не очаквам много и въпреки това оставам разочарован, когато виждам портрета.
Лицето е безизразно, каквито истинските лица не са. Липсата на изражение някак лишава чертите от смисленост и прави образа нееднозначен. Дори снимките за документи са по-изразителни — защото все пак са снимани живи хора. Занасям скицата в кабинета си и я поставям до скиците, направени от Марайке — една с моя помощ, останалите по описанията на други очевидци. Като че ли има нещо в очите, което се повтаря във всички скици. Като се изключи това, образите са на различни мъже с лицево окосмение. Лицата ме гледат, неразгадаеми, сякаш ми се подиграват — не знаеш кой съм.
Мери Макафърти почуква с розовия си нокът по бюрото и ме поглежда с големите си кафяви очи.
— Не би трябвало да е проблем да я открием — казва тя. — Може и да не е имала адрес, щом е живяла в парк… но е имала кола, което означава шофьорска книжка, застраховка. Очевидно е имала карта за библиотеката, а мога да се хвана на бас, че децата са имали личен лекар. Трябва да има нещо в училищните архиви, може би глоби за превишена скорост и неправилно паркиране, клубни карти в големите магазини. Повярвайте ми, освен ако не си постави за цел обратното, в наше време всеки фигурира в десетки бази данни. И какви са шансовете да е прекъснала всичките си връзки с миналото? — Макафърти клати глава.
— Така е.
— Може да използва друго име — но казвате, че това е моминското й име, така че е доста вероятно да го е запазила заради социалните осигуровки, а в такъв случай… е, в такъв случай няма да е трудно. До утре може и да съм открила нещо. Да ви пратя имейл? Или предпочитате по факса?
— Имейл става.
— Значи се разбрахме — казва тя и става. Поколебава се, после клати глава. — Но на мен се пада лесната част. Вие ще трябва да я убедите да разговаря с вас.
— Знам.
— Ако не се лъжа, тази жена няма да се поколебае да повика полицията — казва тя. — Внимавайте да не ви арестуват.
17.
