Корвалис! Не ми казват нищо, Рей. Мълчат като риби. Категорично отказват да говорят с мен. Разправят ми някакви глупости за „правото на лична тайна“.
— Значи затова ми се обади. — Той въздъхва продължително.
— Да. Реших, че може би ще успееш да ги убедиш. Да им кажеш, че няма да създавам проблеми никому.
Той не бърза да отговори.
— Съжалявам, Алекс. Не мога да ти помогна. Ще ми се да можех, но ръцете ми са вързани.
— Ръцете ти са вързани? Става дума за синовете ми. Рей, не можеш да…
Но инспекторът вече е затворил.
Два часа по-късно стоя пред дома на Шофлър в Грийнбелт и го чакам да се появи. Къщата не отговаря на очакванията ми — макар да не съм сигурен какво всъщност съм очаквал. Знам, че Шофлър работи по седемдесет часа на седмица и че има два провалени брака зад гърба си. Сигурно съм очаквал нещо запуснато, но къщата пред мен е спретната и уютна, с дъсчена ограда и добре поддържани цветни лехи. Има дори и асма пред вратата.
Отначало седя на верандата, но по залез облак хищни комари ме прогонва обратно в колата ми. Чакам, слушам бейзболните репортажи по радиото и периодично включвам климатика, когато стане прекалено горещо.
Силен металически удар, който се случва сякаш в черепа ми, ме измъква от дрямката. Звукът всъщност е от почукване по вратата на колата ми, както осъзнавам със закъснение, отваряйки очи — Шофлър е надвиснал пред прозореца.
Не се радва да ме види. Стойката му е хищническа, почти заплашителна, наполовина в сянка, осветен от нездравата зелена светлина на уличните лампи. Изглежда ужасно, раздразнен, но и толкова уморен, че очите ми отскачат към часовника на таблото — 03:32 през нощта.
Целият съм потен. Устата ми е като пълна с памук, устните ми са сухи и напукани. Ризата ми е залепнала за кожената седалка и издава неприятен звук, когато изправям гръб и посягам да отворя вратата. Само че Шофлър затиска вратата на джипа с голямата си ръка и ме поглежда намръщено.
— Прибирай се, Алекс.
— Няма.
— Просто си върви.
— Трябва да говоря с теб.
Завърта се на пета и тръгва към вратата на къщата. Влязъл е преди да съм се измъкнал от джипа. Натискам звънеца поне дузина пъти. Не мога да повярвам. Чакал съм го шест часа! Връщам се в колата с огромното желание да натискам клаксона, докато не събудя целия квартал и не принудя Шофлър да говори с мен. Но си спомням изражението на лицето му и решавам да не го правя.
През последните няколко седмици съм прекарал много време с Шофлър и всяка минута съм бил настроен на неговата вълна, наблюдавал съм го с екзалтираното внимание на влюбен хлапак, непрекъснато нащрек за издайнически знаци — чул ли е нещо, има ли някакви новини? Научил съм се да разчитам езика на тялото му — интонацията, жестовете, изражението.
Освен това знам, че ченгетата и военните много държат на уважението. Ако направя номера с клаксона и злепоставя по този Начин Шофлър пред съседите му, няма да постигна нищо. Може дори да ме арестува. Спирам две пресечки по-нататък и нагласявам алармата на мобилния си да ме събуди в шест. Инспекторът няма пак да ме свари задрямал.
Когато излиза от къщата си в 7:44, Шофлър изглежда изненадващо бодър за човек, който е спал — в най-добрия случай — четири часа. А след това ме вижда, когато се показвам иззад неговата краун виктория.
Раменете му се отпускат. Клати глава.
— Господи, Алекс!
Аз просто си стоя там. Вратите на колата му се отключват с щракване.
— Влизай — казва той.
— Какво?
— Влизай.
Вече е станало горещо, слънцето е бяло замазано петно зад мътната мараня на небето. В колата направо не се диша. Освен това вони — на храна за вкъщи и на пепелник, омесени с натрапчивата миризма на боров ароматизатор. Прекарал съм с Шофлър достатъчно време да знам за него следното — пие кафе по цял ден, пали цигара от цигара при всяка възможност и яде предимно в колата си.
Излиза на задна от алеята пред къщата си и сваля всички прозорци. Отначало решавам, че сме тръгнали за кафе, в „Дънкин Донатс“ или „7–11“, но скоро се озоваваме на шосе 50, пътувайки сред фон от бял шум. Инспекторът не продумва. След няколко минути протяга ръка към таблото и всички прозорци се затварят, с изключение на неговия. Включва климатика и пали цигара, вдишвайки дълбоко и жадно дима. По навик — а не защото се съобразява с мен — издишва дима през прозореца. Вбесен е и раздразнението се излъчва от него като силово поле.
— Къде отиваме?
— Имам среща — казва той.
— Но…
— Искаш да говорим? Това е времето, с което разполагам. Искаш да се върнеш при колата си по някое време преди полунощ? Твой проблем.
— Добре.
Устоявам на условния рефлекс да се извиня или поне да кажа нещо, което би свалило напрежението в колата. Така е по-добре — и двамата да сме вбесени. Така няма да си говорим глупости.
Вече сме на деветдесет и пето. Шофлър се включва в натовареното движение, стилът му на шофиране е безстрашен и толкова агресивен, че с мъка се удържам да не набия крака в пода. Изпушва цигарата си чак до филтъра, загасява я в препълнения пепелник и затваря капака.
Само че не я изгасил добре и след минута тънка струйка дим с лютивата миризма на горящи филтри се процежда откъм пепелника. След още една минута той отваря отново пепелника и изсипва малко студено кафе в пушещата маса. Резултатът е съскане, последвано от нова вълна на още по-ужасна миризма.
— Ароматотерапия — казва Шофлър. Затваря пепелника, вади ръка през прозореца и потропва с пръсти по външната страна на вратата. — Виж — казва след малко. — Всъщност не съм ти ядосан.
— Не си ли?
— И знаеш ли защо? Защото си прав.
Вмъква голямата кола в открила се за миг пролука в лявото платно и си спечелва дълго възмутено бибипкане. Подава ръка през прозореца и показва среден пръст.
— Дъщеря ми твърди, че съм незрял — точно това са думите й. Аз й казвам, че за мен това е зрелостта — да показвам на тези нещастници среден пръст вместо да ги спирам за проверка. — Раздвижва рамене, потупва джобчето на гърдите в търсене на цигара, изважда една от пакета и я пали.
— И така… мама Сандлинг.
— Да.
— Същото като случая със Снайпериста. Всички казват, че е бял самотник — бял, бял, бял. Бял мъж в бял пикап. Е, ти може и да не го знаеш, но както вървят нещата, някои колеги не мислят така. Стигнали са до заключението — от свидетелства на очевидци, от гласовия запис, — че онзи е от братята. Освен това смятат, че кара бивша полицейска кола, синя краун виктория или шевролет каприз. Някои от тия откачалки си падат по рециклирани полицейски коли — дали заради иронията или просто защото тези бебчета наистина си ги бива. Но работата е там — чуваме ли ние, останалите, теорията им? Защо става така, че никой, на нито един инструктаж, не казва и дума за чернокож в син седан, който говори за себе си в множествено число?
Клатя глава.
Шофлър загасва цигарата си в кашата от смачкани фасове.
