отвличане се свежда до факта, че Ема Сандлинг е върнала момчетата с два дни по-късно от определения й срок заради — по нейни твърдения — проблем с колата.
Другият важен момент е приятелят, с когото „съжителствала“, както и фактът, че по време на отвличането Сандлинг и двамата й синове живеели в палатка в един щатски парк близо до Корвалис, Орегон.
Гаджето й — когото Сандлинг упорито определяла като „обикновен приятел“ — бил бездомник на име Далт Трублад. Сандлинг го познавала от един от центровете за детоксикация и когато го срещнала случайно в библиотеката в Юджийн, го поканила да остане при тях в палатката за няколко седмици. Оказало се, че Трублад е нарушил подписката си, макар Сандлинг да твърдяла, че не е знаела нищо за това.
Ако службите за защита на детето не останали доволни от факта, че момчетата и майка им живеели в палатка, още по-недоволни били от разкритието, че търсен престъпник е споделял с тях въпросното жилище. Когато момчетата изчезнали, изчезнал и Трублад и докато не се появил няколко седмици по-късно (пиян и раздърпан, присвоил си ролята на регулировчик и насочващ движението с червено кепе в центъра на Портланд), изглеждало логично полицията да сметне, че момчетата Сандлинг може да са били с него.
Заради миналото й на наркоманка, начина й на живот и липсващите момчета подозрението паднало върху Сандлинг. Теорията била, че двамата с Трублад имали предварително споразумение, че планът им бил да бъде поискан откуп — макар че откуп така и не бил поискан. Колкото до Трублад, когато полицията го задържала в Портланд и го разпитала, той казал, че е напуснал Юджийн, защото отвличането го „уплашило“.
Обстоятелствата около самото отвличане били съвсем ясни — Сандлинг завела момчетата в ресторант на Макдоналдс в Корвалис с намерението да ги зарадва с по едно детско меню. Оставила ги в детския кът и отишла да купи храната. В детския кът нямало други деца, нито възрастни. Деветима възрастни — шестима от тях видни граждани, които провеждали литературна сбирка — седели в основната зала на ресторанта. Когато Сандлинг се върнала с храната, децата ги нямало.
За лош късмет клиентите и персоналът на ресторанта помнели нея, но никой не помнел да е виждал децата й. В някои от статиите бяха включени и схеми на ресторанта с местоположението на клиентите и персонала — от тези схеми става ясно, че Сандлинг и момчетата са минали през зрителното поле на хората вътре, за да стигнат до детския кът. Освен деветимата клиенти, шестима служители на Макдоналдс били зад тезгяха, когато момчетата изчезнали. На драйв ин алеята имало две коли. Никой не видял нищо.
Не помогнал на Сандлинг и фактът, че по времето, когато съобщила за изчезването на момчетата, много хора вече били забелязали, че тя често оставя децата си с часове в градската библиотека, докато работела, почиствайки чужди домове.
Онова, което последвало, било предсказуемо — буря от взаимни обвинения в орегонската система за защита на детето и полицейско разследване, съсредоточено почти изцяло върху Ема Сандлинг. Съдията, който година по-рано върнал момчетата на преодолялата зависимостта си към наркотиците майка, бил обруган от всички страни. Социалните работници, които свидетелствали в полза на Ема Сандлинг и способността й да поеме отново отговорност за децата си, били охулени по най-безобразен начин. Много се изприказвало и изписало за това как близнаците Чандлър и Конър пропаднали през пролуките („пропастите“ — според портландския вестник) на системата. Надигнали се гласове за разследвания и за цялостна реформа на системата за защита на детето.
Ако може да се съди по собствения ми опит, Ема Сандлинг е била подложена на безмилостни разпити, макар че тя, за разлика от мен, поне е проявила достатъчно здрав разум да си поиска адвокат. Не й е било предявено обвинение, но е била задържана „за разпит“ в продължение на трийсет и два часа.
Момчетата се появили осем седмици по-късно в голям търговски център близо до Юрика, Калифорния. Според водеща статия в „Сакраменто Бей“, децата явно били пътували в малка моторизирана къща „дълго време“, когато шофьорът спрял да зареди бензин. Било нещо като голяма каравана, от онези, при които шофьорската кабина е отделена от жилищната част. Момчетата чакали шофьорът да ги пусне да слязат. Искали да му кажат, че отзад е много горещо, искали сладолед, искали да пишкат. Но шофьорът не дошъл. Те започнали да тропат по стените на караваната и да викат; после едното се хвърлило върху вратата и за тяхна изненада тя се отворила.
Слезли. Едното момче искало да иде в магазинчето до бензиностанцията, да намери шофьора и да му поиска пари за сладолед. Другото обаче било започнало да се съмнява в историята, която им разказал похитителят. Притеснявало се, че двамата с брат му никога не излизали от мястото, където ги държали. Това пътуване с караваната било първото им излизане. Искало да се обади на най-добрата приятелка на майка им — Фийби. Така че двамата хукнали към търговския център да потърсят телефон. Имали богат опит с обажданията за сметка на получателя, но телефонът не работел. Така че влезли в едно магазинче за сувенири да помолят да се обадят по телефона оттам. Продавачката ги познала и се обадила в полицията.
Докато патрулката пристигне, от караваната нямало и следа.
Медийното отразяване на щастливия край е донякъде лишено от ентусиазъм. Повдигат се въпроси около това как вратата на караваната „се е отворила“, относно успешните усилия на Сандлинг (наела услужлив адвокат, съгласил се да я представя безплатно) да предпази момчетата от агресивни разпити. На фона на този негативизъм от страна на полицията и на обществото като цяло не е изненадващо, че въпреки вълната от свидетелства на нейни приятели, работодатели и персонала на училището, в което учели синовете й, за това как Сандлинг наистина била променила коренно живота си, минали няколко месеца и съдебно дело преди жената да си върне попечителството над децата си.
Разширявам търсенето и изтеглям всичко, което успявам да открия за случая Сандлинг. След няколко часа вече съм убеден, че цялостното ми впечатление е било повлияно от медийното отразяване, оклеветило Ема Сандлинг. Изглежда Шофлър се е хванал на същата въдица, както и Джуди Джоунс от ФБР — поне никога не са ми казвали нещо, което да ми подскаже, че смятат случая за свързан с нашия, въпреки очевидните сходства.
Аналогията — шестгодишни близнаци, отвлечени на обществено място — е толкова поразителна, че не мога да сваля очи от статиите. Може би не съм догледал нещо заради погрешното предположение, че бурният личен живот на Сандлинг непременно означава участие в отвличането на собствените й синове. Когато ги препрочитам сега, не откривам нищо, никакви доказателства, които да противоречат на нейния разказ за случилото се. Трублад е имал алиби. Не е открит друг съучастник. Сандлинг не е променила версията си нито веднъж въпреки тежките разпити. И макар че продавачката в магазина за сувенири е получила част от наградата, нито цент от въпросния фонд не е попаднал в ръцете на Сандлинг.
През следващите два часа разговарям с полицейските управления в Корвалис и Юрика. В началото, когато се представям и казвам, че ме интересува случаят Сандлинг, ме прехвърлят от служител на служител. Когато започвам да настоявам, реакцията ме изненадва — удрям в стена.
Използвам имена, споменати във вестниците по повод на отвличането, и издирвам телефонните номера на хора, свързани с Ема Сандлинг — клиентите й, социалните работници, адвоката й и всеки, чието име успявам да изровя от медийното отразяване. Свързвам се с половината от тях и се натъквам на една и съща реакция. Не знаят къде е. Не могат да ми помогнат.
Ставам схванат от стола си, осъзнал, че навън е тъмно и че съм стоял пред компютъра с часове. Не съм се отказал от издирването на Ема Сандлинг, но знам, че трябва да хапна нещо. Откакто Лиз ме напусна, отслабнах значително и хората започнаха да го забелязват.
Отправям се към кухнята да намеря нещо за ядене, макар да знам, че хладилникът е почти празен. Има само две изсъхнали парчета сирене, плесенясал пъпеш и половин литър мляко, което се оказва вкиснало. Пиле на грил, което съм забравил да увия, сега е така изсъхнало, че прилича на мумия. Във фризера има само ледени кубчета и една замразена пица. Оглеждам кутията на пицата за дата на годност и я откривам под плътен скреж. Датата, в избледняло розово, е отпреди година.
Дори и това ме потиска. Пицата се е озовала във фризера още преди с Лиз да се разделим, преди животът ми да се разпадне на съставните си части. Сигурно сме я купили за вечеря на момчетата. За миг издигам пицата до статута на талисман. Откривам, че не ми се иска да я изхвърля. Клатя глава, изливам млякото в чешмата и изхвърлям всичко останало.
