През повечето време се храня навън. На това трябва да се сложи край — прекалено скъпо ми излиза. Казвам си, че утре ще напазарувам, предимно аламинути. Както и малко здравословна храна. Ябълки. О, Господи!
За пръв път след отвличането на момчетата си обувам маратонките и излизам да потичам във влажната вашингтонска нощ. Определено не съм във форма, но кросът ме отпуска. Самото движение ми е приятно, усещането за избиващата по тялото ми пот, за затруднения ритъм на дишането ми. Приятно ми е как колите ме подминават с рев под светлинните ореоли около уличните лампи и как вниманието ми се фокусира върху основни неща — къде да стъпя, как да заобикалям най-добре минувачите, как да хвана зелената вълна на светофарите, така че да не накъсвам кроса си.
Тичам петнайсетина минути, после тръгвам по обратния път. Спирам в денонощния на ъгъла на Портър и Кънектикът, дишам тежко и се потя обилно, докато измъквам една петдоларова банкнота от джоба на шортите си. Тя също е мокра от пот.
Продавачката е същата, която Джак кръсти „Бавната маца“. Срамежлива, дребничка жена, почти момиче, с красиво лице. Прави всичко с такова вбесяващо и бавно внимание, че клиентите, които я познават, излизат от магазина, ако на опашката има повече от един човек.
— Две ямайски телешки пържоли — казвам й аз. Те ще са ми вечерята — вкусни, макар и мазнички.
Продавачката ме поглежда с огромните си кафяви очи, после свежда поглед към ръцете си.
— Вие сте човекът с изчезналите деца — казва тя.
— Аз съм, да.
— Моят вуйчо… той разбира тези неща от друг свят. — Притиска един пръст към челото си. — Той казва, че момчетата ви са добре.
— Вуйчо ви? Какъв друг свят? Знае ли къде са момчетата?
— Не, не. — Стиска пръсти и поглежда встрани, очите сведени. — Ами… как се казва… светът на душите. Той казва вашите момчета не са там, още са в този свят. Аз му казвам, че живеете близо до магазина и че много пъти идвате тук. Вуйчо казва — вашите момчета са добре. Аз помисли вие иска да знае. — Лицето й се раздвижва в срамежлива усмивка, нещо като вдигане на рамене.
— Благодаря ви. — И наистина съм й благодарен. Доволен съм и от най-слабата искрица светлина. — Благодаря, че ми казахте.
— За нищо. — Прави пауза. — Люти или по класическа рецепта?
Пускам рестото в голям стъклен буркан, където се събират средства за дете на име Белинда, което е болно от левкемия. Друг изстрел в тъмното — като уебсайтовете, като снимките по кутии от хранителни стоки, като всичко. Когато се касае за деца, не можеш да се задоволиш с проценти или вероятности — правиш каквото можеш, всичко, което можеш.
— Благодаря ви, че ми казахте за вуйчо си. — Благодарността ми е искрена. Изумително е как това дребно, непотърсено насърчение ми влива сила.
Мадоната на касовия апарат ме награждава с ангелска усмивка.
16.
— Задръж за секунда — казва Шофлър, — тъкмо си тръгвам. — Чувам гласове, звън на асансьори, Шофлър си взима довиждане с някого. После казва по телефона: — Е, какво става?
— Близнаците Сандлинг.
Ако не го познавах толкова добре, може би нямаше да забележа, но сега усещам колебанието и внезапната сдържаност в гласа му.
— Е и — какво за тях?
— Колкото повече чета за случая, толкова повече ми прилича на нашия. Приликите са удивителни. И не разбирам защо вие с Джуди Джоунс сте го отхвърлили като несвързан.
И отново долавям онази особена нотка в гласа му, сякаш е нащрек.
— Проверихме го, Алекс. Наистина. Виж, онова отвличане е станало на другия край на континента. Имаш възрастта на момчетата и че са близнаци. И толкова.
— И толкова?
— Като оставим това настрани, не виждам друга връзка. — Шофлър кашля да си прочисти гърлото. — Майката, така де… не е била точно стълб на обществото.
— Слушай, Рей, изчетох всичко, което успях да открия по случая. Доколкото мога да преценя, Ема Сандлинг може и да не е била майка Тереза, но няма никакви доказателства, че е била свързана с отвличането на децата си.
— Това е твое мнение. Може да има факти, за които не знаеш.
— Сигурно. Защото по всичко личи, че колегите ти не са си дали много зор да издирят похитителя, след като децата са се появили в Юрика.
— Грешиш — казва Шофлър. — Имаше разследване. И то сериозно разследване. Само че майката не беше от най-услужливите.
— Искаш да кажеш…
— Искам да кажа, че Ема Сандлинг отказа да съдейства. Казала, че е за доброто на момчетата, да ги предпази, но не всички се хванаха на това. Виж — момчетата са живи и здрави, всичко свърши добре. В продължение на няколко дни това беше голямата новина, истинско чудо. Но след това? Няма извършител, няма предявено обвинение, няма история, няма процес. Разполагахме само с момчетата и с едно полицейско разследване, стигнало до задънена улица. Защо? Защото по някаква причина — било защото е замесена, или защото искрено е искала да предпази децата — мамчето не пожела да говори, не разреши и на момчетата да говорят.
— Можела е да изкара някой и друг долар от медиите, това поне е сигурно.
— Вярно, и това може да означава, че е свястна. Или че се е опитала да ограничи щетите. Колкото повече хора си врат носовете, толкова по-вероятно е участието й да излезе на бял свят.
— Ако е участвала.
— Добре де, ако е участвала. Но общото мнение беше, че не й е чиста работата, че е било някаква схема да се изръсят пари от състрадателното общество, която се е прецакала. След което мама Сандлинг изчезна от сцената.
— Не съм съгласен.
Отначало Шофлър не казва нищо. После пита:
— Защо?
— Защото колкото повече мисля по въпроса, толкова повече се убеждавам, че човекът, отвел хлапетата Сандлинг, е същият, който е отвлякъл и моите. Те са се измъкнали, така че той е взел моите деца, за да ги замени.
— Хм. — Пауза. — Убеждаваш се значи?
— Моделът е същият. Стига, Шоф!
— Сигурно има хиляди близнаци на Западния бряг. Защо му е да идва в другия край на страната?
— Не знам, но колкото повече мисля за случая Сандлинг, толкова повече ми прилича на моите момчета. Смятам да направя допълнителни проучвания. Само че не мога — заради Ема Сандлинг. Тя е изчезнала, все едно е пропаднала вдън земя.
— Опитал си се да я намериш, така ли?
— Да. А откриването на хора е част от служебната ми характеристика. За да си добър репортер, трябва да си имаш източници и да намираш разни хора, без значение дали искат да бъдат намерени или не. Обаче не мога да открия Ема Сандлинг.
— Хм.
— И докато се опитвам да й хвана следите, говоря и с ченгетата в Орегон. Не, това не е съвсем точно. Говоря на ченгетата в Орегон.
— Не раз…
— Обаждах се и в двете управления — в Корвалис, където са изчезнали момчетата, и в Юрика, където са избягали от караваната. Колегите ти в Юрика ми казаха каквото можаха, което не е много. Но тези от
