Макафърти е страхотна. Ема Сандлинг, по баща Уейлън, живее във Флорида. На следващата сутрин в седем часа вече летя към Дейтона Бийч.
От летището към града минавам по огромния международен скоростен аутобан Дейтона. Оттам продължавам по магистрала А–1-А, избелена от слънцето и обточена и от двете страни с безкрайни ресторанти за бързо хранене, мотели, миниатюрни голф игрища и боулинг зали. Всичко е павирано. Единствената растителност, като се изключат грижливо поддържаните оазиси на голф игрищата, се състои от някоя и друга обрулена от вятъра палма. От време на време между гигантските хотели и комплекси зървам и причината за съществуването на всичко това — белия пясък и ослепителния блясък на Атлантика.
След няколко мили виждам ориентира, който търся — огромния комплекс на хотел „Адамс Марк“. Моята стая в „Дроп Анкър Ин“ е на една пресечка от другата страна на пътя. Голямата й табела с форма на котва обявява СВОБОДНИ СТАИ НА СПЕЦИАЛНИ СЕДМИЧНИ ЦЕНИ.
Според метеорологичния канал разликата в температурата и влажността между Вашингтон и Дейтона Бийч не е голяма, но не така го усещам, когато слизам от взетата под наем хюндай соната. От паважа се излъчва жега, толкова плътна и влажна, че се усеща като шамар в лицето. Океанският бриз също не помага. Вятърът е като струята на огромен сешоар.
Стаята е точно каквато може да се очаква за трийсет и два долара на ден — тъмните следи от изгаряния с цигари красят голяма част от повърхностите, телевизорът и лампите са завинтени към поставките си, а за дистанционното трябваше да оставя двайсет долара депозит. Застояла миризма на цигарен дим се е напоила във всички тъкани и дразни обонянието въпреки аромата на евтин освежител. Но пък стаята е голяма и с климатик, който изглежда си върши работата. Има и телефон, така че мога да си включа лаптопа към интернет.
Ема Сандлинг, сега Сузи Уейлън, работи наблизо, на самия плаж, в павилион на име „Плажното зайче“ на двеста метра от „Адамс Марк“. Освен това учи вечерно в Общинския колеж на Дейтона Бийч и е преполовила курса си по „респираторна терапия“. Момчетата й посещават петото поред безплатно библейско училище, като последното е спонсорирано от църквата „Словото Божие“ в Ормънд Бийч. Уейлън кара червен пикап субару от осемдесет и четвърта с лепенки „Спасете тюлените“. Живее с момчетата в малък апартамент под наем в Порт Ориндж, където получава отстъпка от наема срещу задължението да мие коридорите и стълбището и да поддържа чисти пералното и складовото помещение. Всичко това го разбрах от имейла на Макафърти само два часа след като бяхме говорили. „Чудесата на информационната ера“ — както се изрази тя.
Сядам на леглото, после се изтягам и забивам поглед в тавана. Откакто получих имейла на Макафърти, се опитвам да измисля как да подходя към Ема Сандлинг.
Планът ми е да отида при „Плажното зайче“, да взема под наем шезлонг и чадър, да си купя тубичка слънцезащитен крем и да я заприказвам. Бива ме в тези неща като повечето репортери.
Плащам за еднодневен престой, показвам разписката на входа и влизам с колата на плажа зад един черен експлорър. Караме по пясъка със задължителната скорост от петнайсет километра в час. Вдясно от мен има безкраен парад от сгради и паркирани коли, хотелските басейни проблясват на слънцето. Вляво е белият плаж, гората от чадъри, кърпи, плажни постелки и хора, просторът на океана и небето.
Забелязвам караваната, където работи Ема Сандлинг, което не е трудно. Намира се под огромен надуваем заек с бански костюм. Заекът подскача и се дърпа на еластичните си въжета под напора на бриза. Малка опашка клиенти се е наредила пред караваната, кльощави младежи с огромни шорти, дебели пенсионери. Почерняло от слънцето момиче си тръгва с голям книжен пакет пържени картофки.
След минутка минавам покрай караваната и първото ми впечатление от Ема Сандлинг е за силует зад прозореца, който отброява ресто. Излизам от плажния комплекс близо до „Адамс Марк“ и се връщам по А–1 -А обратно към входа. Този път Сандлинг е отвън с подложка за листа в ръка и говори с две момчета, понесли зелени буги-бордове. Тя е дребна жена с червеникава коса, хваната на тила в хлабава опашка. Носи розови шорти, бяла блузка и джапанки. Зърната за миг усмивка, впечатление за лунички и ето че пак съм я отминал.
Този път човекът на входа ме познава и ми маха да влизам. На стотина метра от „Плажното зайче“ вмъквам сонатата между бял пикап и ръждясващ блейзър.
— Кажете? — Има заразителна усмивка. Трапчинки.
— Само бутилка вода.
— Готово. Малка или от един литър?
— Нека да е от литър.
— По-добре — казва тя и изважда бутилка „Дасани“ от хладилника зад себе си. — Горещо е. Човек трябва да внимава, иначе може да се обезводни.
Слага рестото в чинийката и поглежда покрай мен към жената отзад, но аз се колебая, обезоръжен от безгрижието и уязвимостта й.
— Нещо друго, господине? — пита ме тя и леко смръщва чело.
— Не, това е всичко — казвам аз и се дръпвам.
Намирам свободно местенце на плажа, постилам кърпата си на твърдия пясък и гледам вълните, непрестанния им прилив и отлив. Малки деца цапат в плиткото, строят пясъчни замъци и носят черупки на майките си. Чайки крещят, прелитат самолети с рекламни пана. Решени да се сдобият с тен жени лежат неподвижно на кърпите си като припичащи се тюлени. Тийнейджърки вдигат врява във водата. Зад мен парад от коли пълзи с бавната скорост на погребална процесия.
Аз седя, слънцето прежуря в гърба ми и мисля за Ема Сандлинг. Усещам кожата си много сгорещена и когато затворя очи, главата ми започва да пулсира, сякаш някой непрекъснато затръшва тежка врата. Когато тръгвам обратно към колата, пулсиращото усещане е изчезнало и мястото му е заето от една- единствена потискаща мисъл — няма да стане.
Изглежда съм се заблуждавал — защото как съм могъл да си помисля, че ще стане? Бих могъл да се запозная с Ема Сандлинг, разбира се, дори да се сприятеля с нея. Но какво ще стане, когато повдигна въпроса, който ме интересува? Когато новият й приятел започне да задава въпроси за отвличането на синовете й — за онова, което е положила толкова усилия да погребе в миналото?
В колата е толкова горещо, че се налага да постеля плажната си кърпа на седалката. Воланът изгаря ръцете ми. В мотела преглеждам тефтера си и по-точно информацията, която Макафърти ми е изпратила за Ема Сандлинг. Набелязвам си няколко въпроса, които искам да задам. После дълго гледам в тавана и мисля как да накарам Ема Сандлинг да говори с мен.
Най-накрая навличам шортите и тениската си и излизам, тичам по тротоара покрай А–1-А, изпаднал в нещо като транс от горещината и движението. Може пък кросът да раздвижи някоя идея в главата ми. Тичам половин час в едната и половин час в обратната посока, после се довличам в хладната мотелска стая. Взимам душ.
Размишлявам. Все пак имам нещо, което мога да използвам като лост. Ема Сандлинг се крие. Аз знам къде е. Бих могъл да я разкрия. Това тя ще го разбере. Тук си е създала някакъв живот и едва ли й се иска да започва всичко отначало.
Само че така нареченият ми „лост“ далеч не се равнява на план Б. Никак. Остава ми само едно — да се оставя на нейната милост.
Благодарение на имейла от Макафърти знам разписанието на Ема. Ще затвори „Плажното зайче“ в пет, после ще отиде с колата си до Ормънд Бийч, за да вземе момчетата от училището. После най-вероятно ще хапнат в някой ресторант за бързо хранене, след което ще остави децата при бавачката в Порт Ориндж и ще й остане време колкото да се придвижи за курса си в седем в Общинския колеж. Който продължава до девет и половина, след което ще прибере момчетата и ще потеглят към къщи. Дълъг ден.
Бих могъл да позвъня на вратата на апартамента й, но усещам, че ще е по-добре, ако говоря с нея, без децата да са наблизо. Така няма да се чувства толкова уязвима. Ако бях по-търпелив, бих могъл да изчакам до утре сутринта и да я пресрещна на плажа преди да отвори караваната. Само че съм нетърпелив. Ако
