успея да открия колата й на паркинга пред Общинския колеж, ще я изчакам там.
Междувременно си проверявам пощата. Имам имейл от Петрих с прикачен файл с полицейските досиета за монетите и книжния заек. Изчитам ги, но единствената нова за мен информация е дългото един параграф експертно мнение от някакъв специалист по оригами.
Без да унищожа обекта, не мога да проуча техниките на сгъване, но съдейки по външния оглед, обектът прилича на модифициран заек на Ланг, фигура със средна трудност, адаптирана по някой от множеството модели на зайци, създадени от известния оригамист доктор Джоузеф Ланг.
Опитвам се да погледам телевизия, но това ме влудява — реклами, записан смях и новини ми действам като звука от нокти върху черна дъска. Изключвам го, но става още по-лошо — пържа се в собствения си адреналин и пълзящото време. Малко по-късно се отправям към плажа на разходка, донякъде успокоен от шума на прибоя. И въпреки това поглеждам часовника си през десет минути.
В девет потеглям към булевард Клайд Морис, небето над мен е нашарено с розови ивици. Излизам на международния аутобан, после вдясно към огромния паркинг на колежа. Сега паркингът е наполовина празен, но сигурно е бил претъпкан, когато Ема е дошла, защото откривам червеното й субару почти в края. Сигурен съм, че е нейното заради лепенките „Спасете тюлените“, но все пак сверявам регистрационния номер с онзи в имейла на Макафърти. Да.
Девет и петнайсет е. Паркирам на няколко метра от субаруто. Включвам радиото, но след няколко минути не издържам и излизам от колата. Не мога да си намеря място от нерви. После обаче решавам, че привличам твърде много внимание, като просто стоя там, и тръгвам към тясна ивица растителност, разделяща паркинга от една сервизна алея. Там чакам сред ниски палми и тропически храсти, мърморя си тихо под съпровода на раздвижваните от вятъра листа.
В един момент си давам сметка какво правя — репетирам. Все едно упражнявам думите си преди пряко включване в ефир. Знам, че е глупаво, сякаш има правилен начин да кажа онова, което се каня да кажа — но въпреки всичко упорито изпробвам различни фрази, защото това ангажира мислите ми.
— Ема… казвам се Алекс Калахан. Сполетени сме от обща беда…
— Ема Сандлинг, нуждая се от помощта ви.
— Ема…
Вече е съвсем тъмно. Осветителни тела се кипрят на равни интервали в паркинга, всяко хвърля конус от светлина, съживен от орбитиращи насекоми. Все повече коли си тръгват. В близката секция са останали само дузина.
Някой се приближава, но скоро разбирам, че не е тя. Някакво хлапе с провиснали панталони и слушалки на главата. Влачи се към ръждясалата си тойота и отпрашва.
След пет минути я виждам да бърза в моята посока. Хрумва ми, че сигурно изглеждам странно, застанал в храстите, така че преди да се е приближила прекалено, тръгвам към колата си. Имам смътната идея да отворя багажника като претекст, че съм извън колата. В последния момент променям решението си и вместо това отварям капака на мотора. И моментално решавам, че е било грешка.
Тя е извадила ключовете си и хвърля бдителен поглед към мен преди да отключи вратата на колата си.
Направо съм се парализирал.
Тя сваля прозореца — ръчно. Запалва двигателя. Звукът от колата е като сирена за край на времето. То изтича твърде бързо. Докато успея да раздвижа краката си, тя вече си слага колана. Тръгвам към нея, вдигнал ръка.
— Извинете? — казвам.
— Съжалявам, но наистина бързам.
— Чакайте. — А после изстрелвам с гласа си от новините: — Сполетени сме от обща беда.
Репетираните ми думи прозвучават странно, много странно — дори в собствените ми уши. Ема се намръщва, сякаш съм я заговорил на чужд език и тя се опитва да преведе казаното.
— Аз съм Алекс Калахан — казвам, говоря твърде бързо и думите ми се застъпват. — Видели сте го по новините. Синовете ми, Кевин и Шон, бяха отвлечени. Вашата трагедия е приключила щастливо, Ема, но моята продължава. Имам нужда от помощта ви. Нуждая се…
Името й, излязло от моята уста, свършва работата, струва ми се. Не е проумяла нищо друго от казаното, докато не изричам името й. Името, което вече не използва.
Виждам по лицето й промяната — осъзнаване, последвано от ужас. После тя потегля, гумите изскърцват пронизително.
Издъних се.
Но истината е, че не изпадам в паника, защото знам, че не може да избяга от мен. Не може. Знам къде отива. Само че точно в този момент не мога да помръдна, не мога дори да вдишам. Въздухът ме притиска, тежък и плътен. Стоя на същото място, когато тя се връща.
Спира колата си, отваря вратата. Светлина се разлива през отворената врата, а тя седи там, на светлото.
— Вижте… съжалявам — казва тя. — Не ми беше лесно. С цялата тази негативна енергия — понеже съм единственият човек, който знае какво ви е, а вместо това направих всичко възможно да стоя настрани…
Гласът й заглъхва и близо минута тя мълчи. Звукът на трафика сякаш набира сила.
— А когато чух за момчетата ви по телевизията… — О, Боже! — Поема си треперливо дъх. — Знаех, че е той, просто знаех. И си помислих… наистина си помислих… помислих си… — Гласът й отказва и тя започва да плаче. — Помислих си… това е добре, сега той няма да се върне за моите деца. Получил е каквото иска. — Дави се от хлипове. — Съжалявам.
— Хей — започвам аз, — няма нищо. Раз…
— Не, има — прекъсва ме тя. — Толкова се срамувам от себе си. — Въздишка. — Работата е там, че когато децата се появиха в Юрика… човек би си помислил, че всички ще са толкова щастливи. Но не бяха. Е, вдигна се шум как било истинско чудо и така нататък, не било ли прекрасно… но сякаш това не им беше достатъчно. Щастливият край ги задоволи за… колко… за четиридесет и осем часа. След това искаха да се върнат към трагедията и нещастието, по-лоши бяха и отпреди. Толкова беше трудно. Децата се върнаха, а после те ми ги отнеха.
— Сигурно ви е било трудно да повярвате.
Тя клати глава, вади цигара и я пали.
— Опитвам се да ги откажа — казва тя. — Никога не пуша пред момчетата.
— Това е добре.
— Трябва да разберете — казва тя. — Все още ме е страх, че ще намерят начин да ми ги отнемат. Разбирате ли?
— Разбирам.
— Виждате ли, те още не вярват, че съм невинна. Така и не повярваха, че Далт просто си тръгна, когато се обадих от полицията и му казах какво е станало. Не му беше много чиста работата, бил е известно време в затвора. Това го знаех, но не знаех, че е пуснат предсрочно срещу подписка. А после, когато не можаха да го намерят, направо зациклиха на тази теория. Просто не искаха да приемат истината — че си е тръгнал, защото се е уплашил. До последния момент бяха убедени, че ще намерят момчетата заровени някъде. Или че Далт ще се появи и ще признае, че двамата сме ги продали за детско порно или нещо такова.
— Наистина?
— Наистина. И когато момчетата се появиха, сякаш им се искаше те да са преживели нещо ужасно. Фактът, че децата бяха добре — или поне сравнително добре, — ги разочарова. И просто не искаха да ги оставят на мира. Непрекъснато ги тормозеха, разпитваха ги. Не знам. Предполагам, че и аз на тяхно място не бих повярвала на човек като мен.
— Вижте, искрено ви съчувствам. Но причината да ви потърся е защото съм отчаян. Мисля, че човекът, отвлякъл вашите синове, сега държи моите.
