— Ами да — това трябва да е. Само че някои от нещата въобще не си ги получих. Бяха отбелязани в списъка — унищожени при тестването. — Прави знак за кавички във въздуха, после клати глава. — Монетите бяха в едно малко пликче. Хвърлих ги в океана — по-късно, когато момчетата се върнаха. Една по една.
Поемам прозорчето, докато тя излиза да приеме два плажни чадъра. Продавам две сладоледени вафли и голяма порция пуканки.
— Вуду-връзката ми се губи — казвам й аз. — Човекът, отвлякъл Кевин и Шон, е бял.
— Това казаха и моите момчета — че не е бил черен. И на мен ми се стори странно. Един от инспекторите ми каза, че според тях може да е било нещо организирано.
— Ема?
— Моля те, опитай се да ми казваш Сузи.
— Извинявай. Сузи?
Тя седи на столчето с кръстосани крака, поклаща единия и джапанката й се люлее. Забелязвам, че ноктите на краката й са лакирани с пет различни пастелни цвята, като малки желибончета.
— Може ли да говоря с момчетата?
— О, Боже! — казва тя. — Знаех си, че ще се стигне до това.
— Просто си мисля, че може да има нещо — дори не знам какво, — но все пак нещо, което те знаят и което може да ми помогне.
Тя въздъхва.
— Просто не ми се иска да възкресявам всичко това, разбираш ли? Ами ако ти кажат нещо и ти решиш да го кажеш на полицията? След което полицията ще започне да ги разпитва отново и медиите ще разберат. — Въздъхва отново. — Наистина не ми се иска пак да се местя и да започвам всичко отначало.
Килва глава назад и вперва поглед в тавана. Вятърът навън се усилва и воят му долита дори през паразитния шум на генератора. Песъчинки трополят по стената на караваната. Над нас надуваемият заек подскача на еластичните си въжета. Когато Ема отново поглежда към мен, в очите й има сълзи.
— Май не трябваше да те моля за това.
— Как би могъл да не ме помолиш? — пита тя. — Разбирам те.
Свива ръце в юмруци и избърсва очите си с кокалчета, също като дете. Поема си дълбоко дъх и издува бузи като рисунка на северния вятър — после издиша шумно. Съчувствието най-после надмогва инстинкта й за самосъхранение.
— Добре — казва тя и стиска силно очи, сякаш не иска да става свидетел на собственото си съгласие.
Ема определя основните правила и ме кара да се закълна „в децата си“, че ще ги спазвам. Ще се обръщам към момчетата с имената им от Флорида (Кай и Брандън). Няма да ги притискам, ако стане ясно, че не желаят да отговарят на някой въпрос. Разговорът ще трае само петнайсет минути и каквото и да кажат, ще си остане за моя лична консумация. И така нататък. Удивлявам се, че след всичко преживяно все още е склонна да разчита на нечия дума.
Срещаме се следващата вечер. Когато за пръв път виждам Кай и Брандън, оставам без дъх. Не че приличат на моите момчета. Не приличат. Но имат същите близнашки навици — начина, по който се споглеждат, закачките им, как се прекъсват един друг, довършват си взаимно изреченията, търсят с поглед подкрепа от другия, докато говорят.
Подготвил съм се за ужасна история, но онова, което ми казват, звучи по-скоро окуражително.
— Къде бяхте? — питам ги аз най-напред, като местя поглед от единия към другия. — Какво представляваше мястото?
— Беше голяма къща. — Брандън поглежда към брат си, който му кимва леко.
— Много голяма.
— С морава.
— Много дървета. Като гора.
— Какви дървета?
Кай поглежда към Брандън и свива рамене.
— Борове?
— Да — съгласен е Брандън и поглежда към майка си. — Като в Гранд Тетънс.
— Живяхме там няколко месеца — обяснява Ема. — Работех в един ресторант в Джаксън.
— Правеха бизонски бургери — казва Кай и изкривява отвратено лице. — Гадост.
— Имаше ли други хора там, в тази голяма къща — да косят моравата или други такива неща по поддръжката, или беше само мъжът, който ви отведе с колата си от Макдоналдс?
— Само той. Е, идваха и други хора от време на време, но ние не ги виждахме. Трябваше да стоим в голямата стая. Док ни каза така.
Док. Това не ми харесва. Доктор Менгеле. Папа Док. Бейби Док.
— Но не ни караше да пазим тишина или нещо таквоз.
— Нещо такова — поправя го Ема.
— Нещо такова. Даже можехме да играем Нинтендо.
— Защо не е трябвало да се виждате с други хора?
— Щото те можело да кажат и тогава мама — той хвърля бърз поглед към Ема, — можела да си има неприятности и повече никога да не я видим.
— Когато ги е заговорил в Макдоналдс — обяснява Ема, — онзи им е казал, че е мой приятел, че е трябвало да се върна за лечение в клиниката и не съм събрала смелост да кажа на момчетата…
— Док ни каза, че мама пак трябвало да се лекува — вметва Брандън.
— Казал им, че щяло да ми е прекалено тежко да се сбогувам с тях — обяснява Ема. — Че съм щяла да остана в дамската тоалетна, докато си тръгнат. Казал им, че ще ида да ги взема веднага щом се почувствам по-добре. Но ако някой разбере, че са при него — понеже той по закон нямал право да ги задържи, — щели да идат в приемен дом и детската социална служба никога нямало да им позволи да се върнат при мен.
— Никога — казва Кай много сериозно. — Точно така ни каза.
— Сега си имаме парола — уточнява Брандън, — за да знаем дали наистина е със знанието на мама или не.
— Не му казвай! — предупреждава го Кай.
Брандън се кокори на брат си, после се обръща към мен с извинителна усмивка.
— Не бива да казваме на никого, иначе някой може да разбере и пак да ни преметнат.
— Много добър план. — Усещам как петнайсетте ми минути изтичат. — И какво правехте по цял ден? Играехте Нинтендо? Гледахте телевизия?
— Нее. Телевизия не гледахме. Играехме Нинтендо, много. И на пинг-понг.
— И на други игри също.
— Но най-вече тренирахме.
— Тренирахте? — Местя поглед между двамата. — В какъв смисъл?
— Упражнения — казва Кай и започва да ги изброява с напевен ритъм, свивайки пръстите си по ред. — Лицеви опори, коремни преси, разтягане, гимнастика…
— И двамата ли? — Доктор Менгеле отново изскача в главата ми заедно с фрази като „мускулна биопсия“, „кардионатоварване“, „максимална издръжливост“.
— Аха.
— Той правеше ли ви тестове — с някакви машини или нещо подобно?
— Ннее.
— Макар че понякога се състезавахме — казва Кай. — Обикновено аз побеждавах.
— Не винаги — възразява Брандън.
— Много наблягахме на гимнастиката — казва Кай. — Нали знаете, салта и такива работи.
— И задно салто. Искате ли да ви покажа?
— Алекс няма време за това — спира го Ема. — Явно са го правели всеки ден в продължение на часове — добавя към мен. — Упражнения на греда, прескоци. Започнах да се чудя дали Док не е някакъв
