превъртял треньор на олимпийски надежди.
— Катерехме се и по въже — казва Кай и се усмихва. — Чак до тавана. Това го правехме много често. Никак не е лесно, между другото. Но така се заяква.
— Какви въжета?
Кай и Брандън се споглеждат и вдигат рамене.
— Ами просто въжета — казва Кай. — Дебели, висяха от халки на тавана.
— Онези с възлите бяха по-лесни.
— Да, обикновените бяха много трудни за катерене, особено в началото. Помниш ли, Бран? Изкачвахме се само на една-две стъпки от пода.
— Но после се научихме.
— И това е било… къде, в гимнастически салон… вътре в голямата къща?
— Да — в мазето. Много голяма стая, направо огромна.
Двамата кимат сериозно.
— Да. Като на стадион или нещо такова.
— Колко високо бяха закачени бяха тези въжета?
Те се споглеждат.
— Много нависоко.
— Колкото до тавана тук, или… — Таваните в апартамента на Ема са на около два метра и половина от пода.
— Не — възмутено казва Брандън. — Много по-високи… наистина високи.
— Хм. И този човек, той… направи ли ви нещо?
— Какво да ни е направил?
Не знам как да се изразя и Ема бърза да ме успокои:
— Не — казва тя. — Не е имало нищо такова.
— Нищо какво? — пита Кай.
Ема се колебае.
— Казахте ми, че не ви наранил.
Брандън клати глава.
— Нищо не ни е направил. Той ни харесваше.
— Харесвал ви е. Значи… беше ли… приятелски ли се държеше? — питам аз.
Ема ме стрелва с поглед, но не казва нищо. Момчетата клатят глави, вече са отегчени и не ги свърта на едно място.
— Нее — казва Кай, — той просто… просто беше… — Поглежда към брат си, но Брандън свива рамене. Изглежда никой от двамата не е в състояние да охарактеризира отношението на похитителя. — Беше си обикновен — казва накрая Кай. — А и през повечето време ни оставяше сами, освен когато тренирахме.
— И какво ви накара да загубите доверието си в него? — питам Кай. — В търговския център. Защо се опитахте да се обадите на приятелката на мама?
— Не знам — казва Кай и се мръщи. — Той просто… не знам. — Клати глава.
— Кай е много интуитивен и малко недоверчив — казва Ема с вяла усмивка. — Брандън е по-голям оптимист.
— Какво означава това, мамо? — пита Брандън.
— Означава, че гледаш с усмивка на света, миличък.
— А онова… тутивен, то хубаво ли е? — пита Кай.
— Интуитивен. Да, мъжлето ми, означава, че си умен и бдителен и че се водиш не по онова, което хората казват, а по това как ти усещаш нещата. — Обръща се към мен. — Много време изкараха по приемни домове, а системата е пълна с гадни ко… сещаш се. Не е нещо, което да запази вярата ти в хората. — Тя свива рамене. — Брандън е едно от малкото изключения.
— Опа! — казва Брандън. — Мама каза „гадни“.
Фактът, че похитителят не се е възползвал от момчетата ми носи огромно облекчение, но целта му определено ми убягва. Дали не си е отвлякъл… семейство? Синове? Каква връзка е имал с тях?
— Онзи човек, Док, той с вас ли се хранеше? — питам.
— Нее — за закуска си имахме овесени ядки и мляко, а за обяд сами си правехме сандвичите. Вечерята я приготвяше той — разни неща в пластмасови кутии, които затопляше в микровълновата.
— Хубава беше — казва Кай. — Храната. Здравословна. Не разни боклуци.
— И през цялото време не сте видели никого другиго?
Брандън клати глава.
— Не.
Опитвам се да измисля какво друго да ги питам, когато Кай сам казва нещо:
— Понякога ни правеше фокуси, помниш ли, Бран? В началото?
— Фокуси? — Ема се смръщва. Това изглежда е ново и за нея. — Какви фокуси?
— Ами, с карти и такива работи — казва Брандън. — Сещаш се — фокуси.
— И с монети.
Монети.
— Той… нареждаше ли монетите в редичка? — пита Ема.
Брандън криви лице.
— Нееее. Той такова… вадеше ги от въздуха, после ги караше да изчезнат.
Кай плясва с ръце.
— Ето така.
Ема почуква с пръст по часовника си. Това напомняне ме кара да задам един от онези въпроси, които никога не задавам като репортер — отворени, неопределени въпроси, които почти винаги получават в отговор вдигане на рамене.
— Сещате ли се за нещо… за къщата, за онзи мъж или… и аз не знам… за нещо, което се е случило, докато сте били там?
— Разказахме на полицията — казва Брандън, вече искрено отегчен. — Сто пъти им го разказахме.
— Знам, но ако има нещо, което да ми помогне да открия онзи човек… бихте ли ми го казали?
— Той ни излъга — казва Кай. — Мама въобще не го е молила да ни вземе. Просто е била на опашката да ни купи сандвичи.
— Знам. Значи, ако има нещо…
Кай въздъхва дълбоко.
— Добре. Хайде да помислим, а, Бран?
Двамата затварят очи и кривят лица в преувеличен израз на дълбока концентрация.
Кай отваря очи и свива рамене.
— Мисля, че това е достатъчно — казва Ема.
Брандън отваря очи и се обръща към брат си.
— Казахме ли на някого за кучетата?
Кай вдига рамене.
— Кучета? — питам аз.
— Кльощави кучета — казва Брандън. — Направо им се брояха ребрата. Само че не бяха гладни. Той каза, че просто си били такива.
Благодаря на Ема на вратата, толкова пространно, че тя почти се изчервява.
— Не знам дали ще ти помогне — казва и прехапва долната си устна. — Надявам се да е така. Надявам се да ги намериш.
Чувам момчетата в стаята зад нас и звукът на гласовете им отваря в гърдите ми нов кладенец на болка. Май не мога да помръдна и това води до смутено мълчание. Ема се окашля да прочисти гърлото си. Явно не би искала да ми хлопне вратата в лицето, но си има къщна работа и трябва да сложи момчетата да си легнат.
— Е — казва тя, — желая ти късмет.
— Момчетата имат късмет, че си с тях — казвам аз накрая. — Късметлии са, че ти си им майка.
