Тя се почесва с кутрето по веждата и ме поглежда закачливо.
— Благодаря — казва и престъпва от крак на крак, — но се родиха с наркотична зависимост, така че имам какво да наваксвам.
— Е, мога да се хвана на бас, че ще наваксаш и отгоре — казвам аз.
Тези мои благи думи изглежда я изнервят. Иска да си тръгна. Истината е, че имам проблем с помръдването, защото мисълта да се върна в „Дроп Анкър“ ме потиска.
— Е — казва Ема. Колебанието ми на прага й само налива масло в нейната подозрителност.
Със значително усилие на волята съумявам да махна за довиждане и да си тръгна. Да, потвърдих хипотезата си, че похитителят на момчетата Сандлинг е същият, който е отвел моите синове, но с какво ми помага това? Приближи ли ме и с една крачка до тях?
19.
У дома се консултирам с тефтерите си и се хвърлям в преследване на моите „нишки“, добри или лоши.
Монетите. Ако приятелката на Ема, Амалия, е била права за връзката им с вуду, знам откъде да започна. Един от продуцентите във Фокс — Скот — миналата година направи репортаж за вуду. Ходи някъде във Флорида, където има много хаитяни.
— Здрасти, Алекс! Къде се губиш бе, човек. Как си?
— Справям се някак.
— Ако мога да направя нещо, можеш…
— В интерес на истината, точно затова се обаждам. За твоя репортаж за вуду. Имам няколко въпроса и си помислих, че ти можеш да ме насочиш къде да попитам.
— За вуду? Ами да. Ако аз не мога да ти отговоря, ще знам къде да те насоча.
— Човекът, който отвлече момчетата, е оставил някои неща в къщата ми.
— Чакай. Децата ти не бяха ли отвлечени на някакъв панаир?
— Похитителят след това ги е довел в къщата и оставил разни неща. Не съм сигурен, че полицията е съобщила нещо за това на медиите.
— Неща, свързани с вуду?
— Някои от тях. Или поне аз така мисля.
— Мили Боже! Кукли?
— Не. Монети. Наредени в редичка. И купа с вода, сложена на високо.
— Да знаеш… това ми напомня за онзи случай в една частна клиника в Кокоу Бийч. Международният синдикат на работещите в сферата на услугите се опитваше да организира част от помощния персонал в серия от такива клиники в тамошния район. В една от клиниките ръководството отвърнало по странен начин — оставило вуду… послания, сигурно така трябва да се нарекат — из цялата сграда. Помощният персонал бил предимно от хаитяни, както и сам сигурно се сещаш. И тези предупреждения — или каквото там са били — били под формата на подредени във фигури монети и купи с вода на странни места. В крайна сметка ръководството беше обвинено в несправедливи трудовоправни взаимоотношения. Искали да внушат страх на персонала, схващаш ли? Защото монетите били проклятие. А купите с вода — тях ги оставяли, за да пият духовете, — намеквали, че наоколо има духове. Жадни.
— Без майтап?
— Монетите у вас десетцентови ли бяха?
— Да.
— От онези с крилатата Свобода, дето крилата някак излизат от главата й?
— Откъде знаеш?
— Защото тези десетачета са любимата монета за вуду. Не можах да вмъкна нищо от това в репортажа, но наистина е много интересно. Първо, заради крилцата повечето хора наричат монетите „меркуриевите десетачета“. Така че е възможно всичките тези суеверия да са се породили заради тази неточност. Защото на лицевата страна на монетата всъщност е главата на Статуята на свободата. Както и да е — Меркурий е бил римският бог на кръстопътищата, на съобщенията, на хазартните игри и на фокусниците. Богът на магията. Връзката е в това, че хаитяните вярват, че някои от хунганите имат свръхестествени сили — с други думи, че мога да правят магии.
— Какво е „хунган“?
— Шаман, вуду шаман. Та да се върнем на меркуриевите десетачета — вуду еквивалентът на Меркурий се нарича Легба.
— Вуду еквивалентът? Има еквивалент?
— Вуду религията съчетава много неща. Заема и адаптира към себе си елементи от къде ли не. Сигурно затова и продължава да съществува. Та този Легба, той е свързан също и със свети Петър — пазителя на портите, сещаш се, нали? Тази фигура — Меркурий, Легба, свети Петър — е свързана с достъпа и праговете.
— И защо монетите са проклятие?
— Виж това не знам, но онези хора от клиниката дори не искаха да влязат в някои от стаите, толкова бяха уплашени.
— Хм.
— Предполагам, че меркуриевите десетачета носят и добър, и лош късмет, защото хората в Луизиана и Флорида ги носят на верижка около врата си. Уж носело пари.
— Стига бе!
— Освен това десетачетата се използват в торбички мойо.
— Торбички какво?
— Не бързай да се смееш. Поръчах си да ми направят такава, докато работех по репортажа, и може да е съвпадение, но оттогава животът ми стана интересен. Така че за торбичка мойо ти трябва десетаче. Трябват ти и няколко корена — какви ще са корените решава хунганът. В моята сложиха корен, който се казва „свети Йоан Завоевателя“. Запомнил съм го, защото името ми хареса.
— Хм.
— Както и да е, хунганите знаят какви корени да сложат. Значи вземаш меркуриевото десетаче, корените и малко захар. Увиваш всичко това в банкнота от два долара, това пък слагаш в торбичка от мек червен плат и го овързваш добре. След това, за да активираш мойото си, трябва да намажеш торбичката с менструална кръв или урина от жената, която обичаш. Бая зор видях с Кристин заради последната част.
— Сигурно.
Говорим още малко, благодаря му и той ми дава името на един преподавател от щатския университет във Флорида, ако случайно ми потрябва по-подробна информация за вуду.
Съставям списък на средновековни фестивали. От предишни проучвания знам, че такива има повече, отколкото би си помислил човек.
За мой късмет първият адрес, който изплюва търсачката — Директория на панаирите, — ми свършва чудесна работа. С едно кликване в центъра на красивата кожена корица на „книгата“, красяща заглавната страница на сайта, получавам достъп до подробен списък от събития — Панаири, Фестивали, Възстановки, Пирове, Шествия, Турнири и така нататък. Подредени в хронологичен ред, „пергаментовите“ страници на „книгата“ предоставят богата информация. Всеки отделен панаир или фестивал си има препратки, които съдържат подробности за годината, в която се „състои“ събитието (1567, 1601 и т.н.), колко дълго се е „играло“, броя на сцените за представления, броя на павилионите, продаващи стоки и храна, карти, метеорологична информация, работно време и входна такса, както и телефонни номера и друга информация за контакт с управата. Има дори „оръжейна политика“ за всяко събитие, съобщаваща дали оръжията трябва да бъдат „мирно овързани“ или не (каквото и да значи това).
Освен двеста и деветте „главни мероприятия“, директорията предоставя списък на актьорите и компаниите, управляващи тези фестивали, умопомрачителен каталог, включващ всичко от „демонстрации на хищни птици“ до огнегълтачи.
Занаятчиите и продавачите си имат собствена „страница“; в списъка има доставчици на кожени съдове
