Дълги часове всеки ден работя по списъците си, говоря по телефона, подготвям пакетите си за Федерал Експрес. Поне по четири часа дневно съм в интернет, преглеждайки покрай другите неща и имейлите, които все още пристигат на findkevinandsean.com.
Проблемът с компютърните ми сесии е в това, че страшно ме уморяват. Надеждата разцъфва и следи колкото искаш, но накрая всички те се свеждат до онова, което Шофлър нарича „Елвис е жив“. Задачата ми е като да ходиш по опънато въже — хем да бъда отворен за новини и нащрек, хем да не възлагам прекалено много надежди. Непресъхващите разочарования ме изтощават.
През първите три седмици сайтът findkevinandsean.com беше извор на позитивна енергия. По някакъв начин човек черпи сила от мисълта, че толкова много хора си отварят очите заради нас. Бдителната общественост гореше от желание да помогне и резултатът беше постоянен приток на подкрепа и дори потенциално полезна информация.
И досега получавам насърчителни писма и по някое запитване къде следва да се изпращат дарения. Момчетата са обект на хиляди молитви, лични и организирани. Но като се изключат тези и ежедневните посещения от няколко жени, на които им е хоби да отварят сайтове за изчезнали деца с надеждата да допринесат за някакво чудо, уебсайтът се е превърнал в магнит за откачалки.
Преобладават добронамерените откачалки, най-вече екстрасенси, професионални и любители, както и други, практикуващи по-ексцентрични методи на пророкуване — всички те горят от желание да си предложат услугите, някои срещу заплащане, други — безплатно. Има писатели, които искат да напишат книги за момчетата, разни типове, които най-сериозно твърдят, че са получили послания насън, членове на най-разнообразни религиозни секти, които предлагат духовен рай на мен и на Лиз.
А има и от онова, което Лиз нарича „отровна пяна“. С правописни грешки и неправилен синтаксис, това са имейли, пълни с тъмни намеци или още по-лошо — разказват нечии изначално извратени фантазии, в които момчетата играят главните роли като жертви в отвратителни психодрами.
Има и смъртни заплахи, към мен и Лиз, както и безпардонни предложения за търговия с вещи на децата — рисунки, дрехи, млечни зъбчета. От самото начало препращаме на ФБР онези от тях, които звучат нееднозначно заплашително и сега аз продължавам да го правя, но самата необходимост да ги изчитам ежедневно ме потиска.
Минават дни, в които почти не излизам навън. По четиринайсет, шестнайсет часа се потя над списъците си. Говоря по телефона, подготвям колети, преглеждам виртуални следи. Въпреки първоначалното си намерение да поддържам здравето си и къщата, живея от пици, сандвичи и бира. Къщата е нагоре с краката. Дрехите висят по мен и лицето, което виждам в огледалото, е изпито и сиво. Косата ми е пораснала и стърчи. Вече не си бръсна брадата. Венците ми кървят. Дясната ми ръка — с нея работя с мишката — вече е постоянно схваната. През повечето време работя с някаква безпаметна решителност, но понякога ме наляга мрачно настроение и признавам пред себе си, че всичките ми усилия са напразни, че не са ме доближили и с крачка повече до Кевин и Шон. И идва денят, когато, само за миг, си позволявам да се замисля какво ли било просто… да се откажа.
И това е по-лошо — тази бездна от празнота — много по-лошо от чувството, че търся залежи от злато там, където няма нищо. Може онова, което правя, да е безполезно, но поне правя нещо. Продължавам да го правя, работя с отчайващата енергия на зле подготвен студент, които си е оставил две седмици за държавните изпити.
Защото не мога да се отърся от чувството, че времето ми изтича.
20.
— Изглеждаш ужасно.
Шофлър. Събота вечер е и инспекторът се е отбил без предупреждение. Сърцето ми се превърта в салто при вида му — дали няма новини? — но се успокоявам, когато той размахва под носа ми стек с шест бири „Сиера Невада“.
— Ще ме пуснеш ли да вляза? Даже ти нося от любимата ти снобарска бира.
— Здрасти. — Отварям широко вратата и му правя път да мине.
Той изкривява лице при вида на дневната ми.
— Къде са домашните помощнички, когато имаш нужда от тях? — И ме следва към кухнята, която му дава нов повод да се намръщи.
Шофлър вади две бири за гърлата, останалите набутва заедно с картонения стек в хладилника.
— Нещо расте в хладилника ти, шефе.
— Не ми каза, че са те повишили в отдела по поддържане чистотата на семейното огнище.
При този вял опит за шега Шофлър се засмива учтиво.
— Ха! — Отваря бирите и ми подава едната, после сяда на масата. Вдига бутилката си и я накланя към мен.
— Наздраве!
Отвръщам му със същото.
— Какво става? Как е новата работа?
Той криви лице с отвращение.
— С известно колебание мога да кажа, че е за предпочитане пред вадене на зъб без упойка.
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид, че в основата си е упражнение по контрол над тълпите и толкоз. — Обяснява ми, че при случай на терористично нападение над столицата най-добре ще е да си открадна кану или гребна лодка. — За да се измъкнеш с гребане по река Потомак.
— И наричаш това план за евакуация?
— Дай да не отпочваме тази тема, че няма да млъкна до утре. — Отпива дълга глътка от шишето. — При теб как е?
— Нямам с какво да се похваля.
Той вдига вежди.
— Е тогава защо изглеждаш толкова зле?
— Сигурно заради пълната липса на успех.
— Ами онези Сандлинг? Не откри ли нещо в досиетата? — Говорихме няколко пъти по телефона след пътуването ми до Флорида, така че той знае за разговора ми с момчетата и че Ема Сандлинг е накарала адвокатите си да ми изпратят полицейските досиета.
— Сигурен съм, че е бил същият човек… или някой, който работи с него, но като оставим това, не открих нищо полезно. Поне досега.
— Нищо?
— Нищо.
— Хммм. — Става и тръгва към хладилника. — Още една бира?
— Може.
— Щом не си открил нищо, какво си правил през цялото време?
— Хайде да идем в щабквартирата — казвам му аз. Пренасяме се в кабинета ми и аз го запознавам набързо със списъците, показвам му купчините постери ТЪРСИ СЕ и му разказвам за онлайн дейността си. Той кима.
Тръгваме обратно към кухнята и там Шофлър отново напада хладилника.
— За теб?
— Не, благодаря, аз приключих.
Той сяда отново на масата и махва по посока на кабинета ми.
— Това, дето го правиш… е същото като да копаеш тунел към Китай с чаена лъжичка. Знаеш го, нали?
Свивам рамене.
— Не си отделял много време за… домакинска работа, това го виждам. Нито за себе си, между другото. Изглеждаш ужасно.
