— Благодаря. Затова ли дойде?
— В интерес на истината, щях да се отбия и без това, но иначе — да. Обади ми се една загрижена гражданка — съседката ти, госпожа… каква беше, онази с кучето.
— Сийгъл.
— Същата. Казах ти, че това, дето си го намислил, ще те съсипе, и ето че наистина те съсипва. Така де — погледни само. — И той махва с ръка към стаята. — Прилича на Багдад. Пък за тебе да не говорим. Няма смисъл, Алекс.
— Благодаря за загрижеността.
— Даа, ами, аз един вид чувствам, че съм ти длъжник. Въобще не трябваше да се хващам на онзи номер с тениската. — Самоотвращение окупира лицето му за миг и той клати голямата си глава бавно и тъжно. — Онзи тип ни направи на глупаци.
— И това е… какво? Един вид ограничаване на щетите?
Съжалявам за думите си веднага щом ги изричам. Гласът ми е с капризната интонация на нацупен тийнейджър, който се препира с родителите си. Не исках да прозвучи така. Шофлър ми харесва и знам, че е дошъл, воден от обикновено човешко съчувствие. А и в интерес на истината компанията му е истинско облекчение за мен. Личните ми контакти с други човешки същества напоследък са се свели до размяната на няколко реплики с Деймън от сладкарницата и Консуело от пицарията.
Шофлър направо скача на крака от обида.
— Знаеш ли какво ще ти кажа? Майната ти! — Мята почти пълната си бутилка в кошчето и тръгва към вратата.
Тръгвам след него и не мога да измисля какво да кажа. Когато той стига до външната врата и се обръща към мен, виждам, че лицето му е яркочервено. От това ми става още по-зле.
— Това беше тъпо, Рей. Съжалявам. Не знам какво…
Той прекъсва с яден жест извинението ми.
— Смятам те за приятел, Алекс. Дойдох тук като приятел. И тия неща, дето ги правиш… — той клати бавно глава, — хубаво е, че ги правиш, не ме разбирай погрешно. Кой знае? Може и да откриеш нещо. Но ако успееш, ще е все едно си спечелил от лотарията. През всичките години, откакто съм в полицията, не съм виждал подобно начинание да се увенчае с успех. Нито веднъж.
Вдигам ръце, сякаш току-що са ме хванали на местопрестъплението и се предавам.
— Не мога просто да си седя.
— Тефтери имаш ли си? Записваш ли всичко?
— В това отношение съм ти верен последовател. Вече съм на петия. Само че често ги преглеждам, Рей, чета ги отново и отново. Не мисля, че съм пропуснал да проуча и едно нещо в тях.
— Слушай сега какво ще ти кажа. Иди да купиш пица, а и още бира няма да навреди. А аз в това време ще прегледам бележките ти.
Вдигам рамене.
— Хубаво.
Когато се връщам, разчистваме място на масата за пицата и аз се опитвам да намеря салфетки. Толкова отдавна не съм пазарувал, че запасите ми от книжни салфетки са се изчерпали окончателно; същото важи и за рулата домакинска хартия. Накрая вадя две бледозелени салфетки за студено сервиране от шкафа в хола — там Лиз държи хубавите ни ленени покривки. Видът на салфетките, усещането от колосания лен възпламенява малка експлозия от спомени за редките случаи, когато сме използвали тези неща. Коледа, Денят на благодарността, рождените дни на момчетата.
Шофлър подпъхва едната салфетка в яката си, взима си парче пица и буквално го всмуква.
— Проклятие — казва той и отпива солидна глътка от бирата. — Изгорих си небцето. Винаги го правя — явно съм пропуснал урока по отлагане на удоволствието.
— Кевин винаги си изгаряше… — започвам аз и млъквам. Нахвърлям се на всеки, който говори за момчетата в минало време. А сега сам го правя.
Шофлър кима, после почуква по тефтер номер три, който е отделил настрани от купчинката с останалите.
— Аз бих се захванал с това — казва той. — Близначките Гейблър.
— Шоугърлите?
— Шоублизначките. Проучил си основно момчетата Сандлинг, така че сега е ред на Карла и Клара — ама и какви имена съм им избрали само родителите им, а?
Клати глава и си взима второ парче от пицата.
— Но… те са жени. Големи. Шоугърли. Не виждам какво общо… — Свивам рамене.
— Отърси се за малко от предразсъдъците си и помисли — казва Шофлър. — Преглеждам тефтерите ти и виждам близнаци, които са изчезнали. Също като момчетата Сандлинг. Също като твоите.
— Само дето тези не са се върнали.
— Вярно, така е. Били са убити и затова не ти се иска да има някаква връзка.
— Не са били просто убити. Не съм се задълбочавал в случая, но не бяха ли и осакатени или нещо такова?
— Нещо такова — което е още една причина да си затваряш очите пред евентуална връзка с твоя случай. Аз обаче казвам, че има паралел. Така че може би е редно да провериш. Да идеш там.
— Във Вегас? Защо?
— Ако аз бях на твое място ли? Защото можеш да играеш цяла нощ на ротативките и защото храната е страхотна. — Засмива се силно, после пак става делови. — Сериозно ти говоря. Ясно ми е какво мислиш по въпроса, но ти казвам, че… — Гласът му заглъхва и той се настанява по-удобно на стола. — Погледни го от този ъгъл — инстинктът ти да проучиш случая Сандлинг се оказа правилен, нали така? Близнаци.
— Но те са на същата възраст, те са деца…
— Сега пък залиташ в предположения. Смяташ, че е защото са деца — и може да е така. Но не бива да се ограничаваш в това предположение. Ами ако е защото са близнаци? Това винаги ми се е струвало странно — че е взел две деца. Просто не ми пасва. Ако искаш да си върнеш децата, не бива сам да си поставяш ограничения. Защото не знаеш каква е истината. Може да е защото са деца. Може да е защото са близнаци. Или може да е по друга някаква причина, нещо, за което дори не ни идва наум. Само че твоите синове са близнаци, които са изчезнали, и Гейблър са близначки, които са изчезнали.
— Не знам.
— И какво — мислиш, че е загуба на време — казва Шофлър. — Сякаш имаш нещо по-добро за правене? — Махва по посока на кабинета. — Сякаш си захапал гореща следа?
Свивам рамене. Прав е. Нямам нищо по-добро за правене, освен да преглеждам имейлите си и да говоря по телефона.
— Слушай, това е следа. Може и да не ти харесва, но както се казва, по-добре малко, отколкото нищо. Казвам ти. Колко изчезнали близнаци откри при проучванията си? Казвам ти го, защото съм минал по същия път. — Брои ги на пръстите си. — Момчетата Рамирес — само че онзи, дето им видя сметката, видя сметката и на себе си. Там нямаме нищо. После — сестрите Гейблър. После момчетата Сандлинг. Може проучването на близначките Гейблър да е загуба на време. Но може и да не е.
— Не знам.
Той взима с една ръка тефтерите и ги вдига високо, сякаш сме в съда и те са веществено доказателство.
— Прегледах ги, внимателно ги изчетох. И единственото нещо, което изпъква — и това е професионално мнение след осемнайсет години в полицията — единственото интересно нещо са онези Гейблър. Това е единственият непреобърнат камък.
— Това е… искам да кажа, това интуицията ли ти го подсказва?
— Не подценявай съвета ми.
Свивам рамене.
— Щом смяташ, че си струва опита. — Изпаднал съм в настроение ала „какво пък, мамка му“, но не е толкова просто. Може би се съгласявам на това пътуване като един вид начин да компенсирам по-раншната си грубост. Може би Шофлър ми пробутва Гейблър и Вегас, защото смята, че ще ми се отрази добре да
