изляза от града.
— Пък и там е дяволски евтино по това време на годината — казва Шофлър. — А аз имам връзки в тамошния отдел „Убийства“.
— Май имаш връзки навсякъде.
Той криви лице, но зад гримасата му виждам, че му е приятно да чуе подобна оценка.
— Мда — казва той. — Направо съм си телефонна компания. С всичките му плюсове и минуси. — Клати глава. — Няма план за евакуация, можеш ли да си представиш? Имаме си прехвалена антитерористична група и досега това е единственото ни политическо постижение. Само дето това е като обратното на евакуация. Говорим за военен кордон — как да задържим вашингтонци в града.
— Хората ще откачат, ако се разбере.
— О, ще се разбере. Може и лично да го снеса на „Поуст“. — Прокарва ръка назад по челото си. Под онова, което по липса на по-добра дума може да се нарече бретон, челото му е стряскащо бяло. — Както и да е… Вегас — казва той. — Има там един човек, мой приятел — Холи Голдстайн. Той ще ти даде досието по случая със сестрите Гейблър.
— Холи?
— Ха! Не те будалкам — това е умалително на прякора. Холивудския Майк Голдстайн. Всички му викат просто Холи. Ще го предупредя, че ще го потърсиш.
21.
Вегас. Никога досега не бях идвал във Вегас. Просто не е имало повод. Но също като всички останали и аз си имам изградена представа за мястото — по равни части блясък и мръсотия. Както се оказва, представата ми бледнее пред действителността.
Първата миля от летище Макарън наистина е мръсна, разбита и смрадлива като който и да е от най- лошите участъци на Шосе 1. Запуснати мотели и западнали казина се редуват с порутени сватбени параклиси и креещи търговски начинания. Палатата на гласовете. Широките обувки на Леонард. Смеещия се чакал. Последният е мотел казино, досущ като излязъл от евтин филм. Всъщност никога не би могъл да пробуташ „Смеещия се чакал“ като елемент във филмов сценарий. Твърде запуснат е. Рекламният му знак представлява зловещ заек със зелен смокинг, излегнал се пред ветрило от карти.
Минавам покрай огромен билборд с реклама за ОБРАТИМА МИКРОХИРУРГИЧЕСКА ВАЗЕКТОМИЯ. (Има ли голям пазар за подобна услуга? На рекламното пано са посочени четири адреса.) Малко след това стигам до първия голям казино хотел — позлатения „Мандалей Бей“.
Невероятно голям е, по-голям и от най-голямата сграда във Вашингтон, освен може би Пентагона. И е само първият от многото подобни чудовища. Мога само да се блещя, докато шофирам взетия под наем форд по Ивицата. Всеки хотел е като отделен тематичен парк, като огромен и пищен театрален декор. „Мандалей Бей“, „Луксор“, „Ню Йорк, Ню Йорк“, „Париж“, „Беладжио“, „Двореца на Цезар“. Една статия в списанието, което четох в самолета, твърдеше, че светлината от обсидиановата пирамида в „Луксор“ се виждала от космоса. Великанските лица на местни знаменитости те гледат отвсякъде, изтипосани върху гигантски билбордове. Дейвид Копърфийлд, Ланс Бъртън, Пен и Телър, Уейн Нютън, Сирк дю Солей, Селин Дион.
Светлини, билбордове, тълпи. Таймс Скуеър на стероиди.
Само че аз няма да отседна в някой от тези снобарски палати. От туристическата агенция ми запазиха стая в „Тропикана“. И тя е огромна, но в сравнение с тези по-нови хотели изглежда почти джудже. Заобикалям към паркинга на самообслужване и влизам в хотела през казиното.
Което е така претъпкано, че минаването е трудно. Покривът представлява купол от цветно стъкло, проснал се над безкрайни редици от ротативки. Четири жени в яркозелени, обсипани с пайети костюми пеят и танцуват върху издигната осветена платформа. Светлини примигват, блестят, играят. Въздухът трепти от звуците на Нинтендо, повтарящи се до полуда автоматични мелодии, прекъсвани на неравни интервали от звука на победата — водопад от монети, когато някой щастливец удари джакпота. Всеки феномен на поп културата — филм, знаменитост, популярна играчка, етноемблема, детско стихче — си има своя ротативка. Фалцетни хорове гръмват на равни интервали, подхващайки ключови фрази. „Колело на късмета!“ „Завърти се!“
Докато си пробия път до рецепцията, вече страдам от сензорно претоварване.
— Добре дошъл в Големия боклук — казва Холи Голдстайн, когато се свързвам с него по телефона. — Подготвил съм ви папките по случая Гейблър. Имам една пролука в три, ако не сте прекалено уморен от полета.
Казвам му, че за мен е добре.
— Запишете си — казва ми той. — Хората си мислят, че сме някъде на Ивицата или в стария Вегас, но истината е, че сме доста извън града. Всъщност ако сте на Ивицата, на практика въобще не сте в Лас Вегас. А в Рая.
— Какво?
— Да. С главна буква. Ивицата е самостоятелна юрисдикция на име Парадайс9.
— Сериозно?
— Да — в този смисъл може да се каже, че Лас Вегас е много далеч от Рая. Завряха ни тук в предградията, като че ли сме банда зъболекари. Долу-горе половин час път с кола според движението.
Голдстайн ме упътва със звучния говор на телевизионен водещ или логопед. Шофлър ми каза, че Голдстайн се е подвизавал в шоубизнеса преди да премине към силите на закона. „Оттам идва и «Холивуд». Холи участвал в полицейски сериал преди двайсетина години и усетил истинското си призвание.“
В два и половина, след като съм пропътувал десетки мили през шикозни квартали и големи търговски центрове, стигам до някакво подобие на офис парк, което наистина намирисва на предградия. Комплексът дори не е запазен само за ченгетата. Ласвегаското полицейско управление дели централата си с ортопедична клиника „Щастливи крака“, салон за красота „Бахама“, агенция за залагания. Най-накрая зървам група бели пикапи с надписи МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕ и няколко врати с табелки КРИМИНАЛИСТИКА, което ме навежда на мисълта, че съм попаднал на правилното място. Един човек обира опадалите листа и изключва машината си, за да чуе въпроса ми, но вдига рамене, когато го питам къде да намеря отдел „Убийства“. Негов колега, зает с подрязването на един храст, сочи през рамо.
В приемната две жени тракат на компютърни клавиатури. На стената зад тях има голяма, свръхреалистична снимка на гориста местност, венец в селски стил с изкуствени птички и яйца и няколко детски рисунки. Едната жена ме пита по каква работа съм дошъл, после звъни на Голдстайн и ми казва да изчакам, посочвайки към една миниатюрна ниша, голяма колкото да побере два стола. Сядам с лице срещу дърворезба, изобразяваща горска пътека. Позлатеният надпис гласи: НИКОГА НЕ ЩЕ КРАЧИШ САМ.
Голдстайн е висок красив мъж в началото на петдесетте, с посребряла коса и черни като катран вежди. Здрависваме се и той подхваща похвално слово за Рей Шофлър.
— На Рей сигурно му горят ушите — казва в заключение Голдстайн, — но аз ви го казвам съвсем сериозно — той наистина е голяма работа. От старата школа човек. Сега всичко при нас е компютризирано и това е супер. Досиетата ни по случаите са десет пъти по-дебели, отколкото преди десет години — толкова много информация получаваме. И тя може да помогне, особено в съда. Но в разкриването на престъпления? Нее. Понякога направо се губиш в целия този боклук и повече ти пречи, отколкото помага. Вземете единайсети септември. Информацията си е била там, но се е изгубила в потока от данни. Веднъж Рей ми разреши един случай само по догадки.
— И аз съм тук заради негова догадка.
— Виждате ли — казва той и клати глава. — Хей, Синди, отвори ни Сезам.
Следвам го през метална врата, която се отваря с електронно жужене. Минаваме през лабиринт от малки офиси, промъкваме се покрай екип, който работи с огромна камера и микрофон. Като че ли заснемат някакъв лист хартия.
— Стар случай — казва Голдстайн и кима към оператора. — Подреждат документите. Не може просто да ги минеш тези неща през скенера. Трябва да запазиш оригинала — така че ги снимат. Работата е там, че току-що си избрахме нов шериф. Едно от обещанията в кампанията му беше да поднови разследването на
