Оригами обществото към Проспект Хил спонсорира ежегодно състезание, като всяка година поставя различна фигурка като задача. Тази година е акула, 1995 беше годината на заека. Не е сред големите състезания, но таксата за участие е минимална, така че се включват много ученици и разни други. Заекът на снимката в имейла ви беше големият шампион през 1995 и всички ние много се подразнихме, когато беше обявено само първото име или нещо такова на създателя му. Без адрес. Онзи човек явно имаше забележителен талант и някои от нас искаха да обменят идеи с него, но така и не се появи информация как да направим това. Свържете се с Джордж Естерхази — той е почетният председател на групата. Вече се е оттеглил, но все още се занимава активно с оригами. Надявам се това да ви помогне.
Оставил ми е и телефонния номер и имейл адреса на Естерхази. Пращам пламенна благодарствена бележка на „folderman“, после пращам първоначалния си имейл на Естерхази заедно с копие от съобщението на „folderman“.
След няколко минути се обаждам по телефона на Естерхази. Може да е от онези, които си проверяват пощата веднъж седмично. По-добре да го подсетя навреме.
— Естерхази — казва писклив глас.
— Господин Естерхази, името ми е Алекс Калахан. Не знам дали вече сте успели да…
— Да. Получих имейла ви. И разбира се, че си спомням онова гениално зайче. Байрън Б. Много неприятно.
— Байрън Б.? Какво имате предвид?
— Това му беше името — или поне онова, което съобщи на нас. Както вече казах, много неприятно. Някои от колегите ми в комисията искаха да му отнемем шампионската титла, но аз бях против. Нямаше да е справедливо. Състезанието беше анонимно, а неговият заек беше с една глава и рамене над останалите.
— Извинете, но как е бил представен заекът, без да научите самоличността на човека, който го е направил?
— Оказа се, че онзи човек е бил на лечение във… чакайте, ще си спомня.
— Съдебномедицински център Порт Салфър в Луизиана?
— Да! В лудница! Не е прецедент, разбира се. Джулс Кравик — прославен оригамист — е имал сериозни психически проблеми и е прекарал по-голямата част от живота си в психиатрия.
— Хм.
— Колкото до този тип Байрън Б., може би щяха да ни позволят да поддържаме връзка с него, но докато мине оценяването и се стигне до информиране на победителите и обявяване на резултатите, него вече го бяха освободили. А опитите ни да убедим клиниката да му предаде новината за победата и малката парична награда бяха отхвърлени безапелационно. — Въздишка. — Та това беше. Изненадах се, че той така и не се появи повече в нашите среди — очевидно имаше талант, а разтегнатата птича основа беше използвал по много новаторски начин.
Толкова съм развълнуван, че едва успявам да благодаря на Естерхази преди да затворя.
„Байрън Б.“ може и да не е много, но е нещо. В крайна сметка, заведението в Порт Салфър не е център за детоксикация, в който пациентите постъпват и напускат по желание. То е институция за душевноболни престъпници. Което означава, че който и да е Байрън Б., той се е прецакал зле, и то пред очите на обществото — иначе не би прекарал толкова години точно в тази лудница.
И не е постъпил там по собствено желание. Което означаваше, че някъде в Луизиана има съдебна заповед, която въдворява мъж на име Байрън, чиято фамилия започва с „Б“, в съдебномедицински център Порт Салфър. В зависимост от престъплението му може дори да се е появило нещо в пресата. Благодарение на Андертън знам годината — 1983.
При нормални обстоятелства сигурно не бих избрал частен детектив по препоръка на тринайсетгодишно момиче, но вече нищо в живота ми не е нормално. Джезабел Хентън с готовност ми дава номера на Пинки Страйбър, който знае наизуст.
— Благодаря ти, Джез.
— Май има нещо за Пинки, което е по-добре да знаете.
— Колебае се.
— Какво?
— Ами просто защото хората понякога се стряскат. Виждате ли, Пинки — затова му е такъв и прякорът, нали разбирате — „Розовия“… Той е албинос.
Срещам се с Пинки Страйбър в офиса му във Френския квартал. Непревзимаема на вид блондинка с червена ленена рокля седи зад бюрото в приемната. Казва ми да седна и аз го правя в този може би най- хипарски офис, който съм виждал. Джаз по озвучителната система. Картини, антикварни мебели и множество големи растения. Високи тавани и въртящи се вентилатори. Огромни прозорци с бели капаци. Пинки Страйбър определено печели добре.
След пет минути той вече разтърсва ръката ми и ме води към слабо осветеното си и оскъдно мебелирано вътрешно светилище. Сяда зад бюро от полирано дърво — на плота има червен телефон и нищо друго. Аз сядам на червен кожен стол със стоманена рамка. Страйбър е със слънчеви очила, а кожата му е мъртвешки бяла. Във въздуха се усеща позната миризма, но не успявам да я определя.
— Слънцезащитен крем — казва Страйбър, сякаш ми е прочел мислите. — На дебел слой. Това надушвате. „Копъртоун Спорт 48“. И се извинявам за очилата, но ги свалям само нощем.
След като му разказвам за какво съм дошъл, Пинки казва:
— Е, въпрос на ресурси, нищо повече. Ако можем да впрегнем един милион хамстера да подскачат достатъчно дълго по клавиатурите, накрая все ще се доберем до копие на Киплинговата „Гунга Дин“, нали така? Въпросът е следният — с какъв бюджет разполагате?
Свивам рамене.
— Не се притеснявайте. Колкото е необходимо. — На първо време ще продължавам да си попълвам чековете, които компаниите за кредитни карти пращат по пощата. Накрая ще опра до баща ми. А после…
— Ще ви направя отстъпка, защото не става дума за развод или нещо такова, но все пак ще трябва да подпишем договор, да речем за петстотин долара. Добре е да знаете и друго, че съдебните проучвания не ги правя лично. Изградил съм си нещо като екип от помощници — пенсионери, тийнейджъри и хронично безработни. Само кажете и ще ги пусна да опоскат всяко съдилище в Луизиана, докато не открият онова съдебно постановление.
— Страхотно!
— Плащам на помощниците си по двайсет долара на час. А това може да отнеме много часове. Или малко. Никога не се знае.
— Така е. Разбирам.
— Дообрее. Значи Байрън Б. Съдебно постановление за въдворяване в съдебномедицински център Порт Салфър. Влязъл в системата през 1983. — Записва си. — Това е, нали? Само това имате. Знаете ли кога е освободен?
— Деветдесет и шеста.
— Добре тогава, повече не ми и трябва.
— Бих могъл и аз да помогна — казвам му. — Ако някъде нямате достатъчно хора, знам как да търся в съдебни архиви.
— Честито. Току-що получихте работа в община Сейнт Джон Баптист. Седалището й е в Ла Плас. Главната ми помощничка там току-що си роди бебе, а заместникът й получи работа в новия универсален на „Таргет“. — Произнася думата на френски — „Таржей“. — Даже не е далеч оттук. По десета магистрала ще стигнете право там.
— Добре. — Вадя портфейла си и измъквам един чек.
— Беки ще се занимае с това. Приемаме също Visa и Mastercard — казва Пинки.
