32.
Дните в съдебната палата на Ла Плас, нощите в местния „Камфърт Ин“. Ровя се в архивите, пия кафе с литри и се стремя да не изпускам името Байрън от фокуса на мислите си. Като нищо мога да го пропусна, точно както съм пропускал отбивката и съм отминавал улица Ордуей на път за вкъщи от работа.
На третия ден се връщам към мотела, когато телефонът ми започва да звъни.
Пинки е.
— В колата ли сте?
— Да.
— Отбийте.
— Какво?
— Защото съм развълнуван, притеснен и малко разочарован, мой човек — казва Пинки и се засмива дрезгаво.
— Какво?
— Това търсене можеше наистина да подобри статистиката за безработицата в Луизиана.
— Пинки?
Въздишка.
— Мдаа. Работата е там, че наех една жена да обработи община Сейнт Мери. До вчера беше на гости при сестра си в Хюстън, но си струва да я изчака човек, защото е една много умна дама. Учителка. Както и да е, оставих й съобщение със задачата на телефонния секретар. И бинго. Обади ми се веднага. Оказва се, че тя познавала копелето. „Байрън Б. — казва ми тя. — Пинки, това може да е само Байрън Будро.“
— Шегувате се.
— „Тъй ли? — казвам аз“ — продължава Пинки. — „Така мисля — казва тя. — Виж, израснала съм в Морган Сити и от другата страна на реката онова побъркано хлапе на име Байрън Будро вършеше ужасни неща. Помня, когато го прибраха, защото всички вече спяхме по-спокойно. И трябва да е било около 1983, защото по онова време бях в гимназията, а я завърших през осемдесет и пета. Мисля, че е той, Пинк.“ И на мен така ми звучи, казвам й аз. Та вие какво ще кажете?
Нищо не казвам. Байрън Будро. Да знам името на човека, отвлякъл синовете ми, някак придава фокус на терзанията ми и за момента съм така изпълнен с емоции, че пред очите ми е притъмняло. Байрън Будро. Ще му разкатая фамилията.
— Алекс? Там ли сте?
— Да — процеждам аз. — Браво на вас!
— Луд късмет, ако питате мен — казва Пинки. — Между другото, госпожица Вики е проявила инициатива и вече е подала молба да се изиска постановлението за въдворяване, което е добре, защото там може да има и друга информация, която да ни е от полза. Но ще минат няколко дни, докато ни падне в ръцете. Искате ли да дойдете тук?
33.
— Да ви кажа… — започва Пинки, след като се настанявам на червения кожен стол в кабинета му. Дал ми е папката по случая. Към нея с кламер е прикрепена карта на Луизиана с отбелязан маршрут до Морган Сити и листче с телефонните номера на госпожица Виктория Симс. — Що не взема да дойда с вас.
— Ами, аз…
— Кажуните16 са дружелюбен народ, но понякога са малко подозрителни към външни хора. Честно казано, не са от най-мирното население, така че Морган Сити може да бъде и малко опасен. А като им свърши смяната на онези момчета от сондите, направо настъпва второто пришествие.
— Ами…
— Ако се тормозите за парите, недейте. Заведението черпи, така да се каже.
— Ама това е…
— Задръжте аплодисментите. Все си мисля за тези ваши момченца. Дошло е време Розовата пантера да свърши малко работа безплатно. — Махва с ръка към кабинета си. — Нямам нещо спешно тук.
Кабинетът на Пинки и скъпарските му дрехи показват колко струва времето му.
— Оценявам го.
— О, стига! — казва Пинки. — Трябва да се измъкна от този кабинет, колкото и да е приятен. А и познавам неколцина там, които може да ни помогнат.
Потегляме към залеза в колата на Пинки, сребристо BMW X5 SUV, толкова ново, че още мирише на ново.
— Албиносите обикновено имат лошо зрение — казва ми той. — Аз правя изключение — виждам доста добре, особено нощем.
От Ню Орлиънс до Морган Сити — където секретарката на Пинки ни е резервирала стаи в „Холидей Ин“ — има приблизително сто и петдесет километра. Въпреки тъмнината начинът, по който светлинките се нижат покрай речните брегове, скупчват се на места и ги няма никакви по протежение на дълги черни участъци, издава неизменното присъствие на водата. На минаване през Хоума виждаме избелели останки от патриотична подкрепа за нахлуването в Ирак — окъсани жълти панделки и изобилие от национални знамена. Завиваме и фаровете на беемвето осветяват надпис над изоставена бензиностанция:
САДДАМ? НИКАКЪВ ПРОБЛЕМ
Вики Симс ни чака за закуска в бюфета на „Холидей Ин“. Около трийсетте е, с лоша кожа и приятен, мек глас.
— Открих документите по случая в съда във Франклин — казва ни тя, — след като говорих с теб, Пинки. В обществените архиви е, така че няма проблем да ги вземем, макар че част от медицинската експертиза сигурно ще е засекретена. Направих каквото можах да ускоря нещата, но ще минат ден-два, докато ги извадят и копират. Съкращения на персонала, обичайното. Общинските финанси са в ужасно състояние.
— Като навсякъде — казва Пинки. — Срамота. Но защо не ни разкажеш онова, което самата ти си спомняш за господин Байрън Будро. После с Алекс ще идем да поразпитаме дали и други хора наоколо не го помнят.
Тя изтрива устни.
— Извинете — казва. — Винаги съм смятала сухарите за подходяща платформа, върху която да намажеш дебел слой масло със сол. Винаги се омазвам.
— Явно не прекаляваш обаче — казва Пинки.
Вики Симс се усмихва.
— Не знам дали ще ви помогна кой знае колко за Байрън. Той живееше в Беруик — от другата страна на реката, — така че не го познавах лично. Просто бях чувала за него… всички бяхме чували за него. — Смръщва чело. — Хубаво момче и много умно, почти като гений, или пък наистина гений. Имаше доста последователи, докато проповядваше. Беше от онези деца, която могат да станат велики хора или пък истински откачалки. С Байрън се случи второто.
— Бил е проповедник? — питам аз.
— Момче проповедник, да.
— Сериозно? — пита Пинки.
— О, да, проповедите му бяха невероятни, няма две мнения. Хората се стичаха отвсякъде да го чуят. Проповядваше в баптистката църква в Беруик. Ако си спомням правилно, започнал да проповядва, след като малкото му братче се удавило. — Мръщи се. — По онова време още не живеех тук. Тогава бяхме в Батън Руж, но явно е имало слухове.
— Какви? — пита Пинки.
— Ами че не било нещастен случай. Че Байрън е удавил братчето си. — Тя клати глава. — Но не
