— Нищо не продаваме — казва Пинки. — Ние…
— Да ме извиняваш, ама ти албинос ли си?
Понечвам да кажа нещо, понеже се чувствам засегнат заради Пинки, но той само се засмива.
— Да, такъв съм — казва той с бумтящ глас. — Аз съм генетична чудатост, която стои в предния ви двор, мадам. Знам, че това често смущава хората в началото и ги кара да забравят добрите си маниери, точно като при вида на сакат човек. Лично аз го смятам за форма на расизъм. Кой би повярвал, че точно тук, в Луизиана, може да има такова нещо като прекалено бял човек? — Усмихва се.
— Да те питам нещо — казва жената. — Лесно ли изгаряш от слънцето?
— Голям проблем ми е — признава Пинки.
— И аз съм доста светла, на всичкото отгоре имам кожно заболяване и почервенявам като рак от слънцето. Божке, клепам се с крем с шепи! Я елате с приятеля ти тука горе, на сянка, и ми кажете какво ви води в Медоуландс.
„Тука горе“ е разнебитена „веранда“, скована от шперплат и повдигната върху колони от сгурбетонни блокчета. Сгъваеми столове с метални рамки и древна плетена масичка съставляват мебелировката. На масата има пепелник и евтин несесер с пили, ножички и други инструменти за оформяне на ноктите. Жената явно се е посветила на педикюра си, краката й се намират в някакво устройство, а пръстите с яркочервен лак са раздалечени един от друг с помощта на дунапренени тампони.
— Аз съм Пинки Страйбър — казва Пинки. — А това е Алекс Калахан.
— Съжалявам, сладък — казва жената и протяга ръце напред с разперени пръсти, така че да видим незасъхналия лак по ноктите. — Още не е изсъхнал добре. Казвам се Дора Гарити — добавя тя, после се обръща към мен. — Виждала съм ви по телевизията — казва тя, — не бъркам, нали? — А после прави връзката. — О, Божке, вие сте таткото на онези мъничета! О, майчице! Боже опази!
— Според нас Байрън Будро може да е човекът, отвлякъл момчетата — казва Пинки.
Едната ръка на Дора литва към устата й, съвършените червени нокти са като капки кръв върху сняг.
— О, Господи! — Познавам чувството, което присвива устните й и сякаш смалява лицето й. Чувство на страх. — Онова момче — казва тя, след като си пали цигара и издишва дълга струйка дим, — онова момче беше зло по рождение. Зло до мозъка на костите си.
— Знаете ли къде е? Или някой от роднините му?
Тя клати глава.
— Съжалявам, сладък. За това не мога да ви помогна. Не съм го виждала, откакто го прибраха. Родителите му са покойници, разбира се. Дори не знаех, че е излязъл от лудницата. Кога е станало това?
— През деветдесет и шеста.
— Е, слава Богу, че не си е дошъл вкъщи.
— А хората, които живеят там сега? Имат ли някаква роднинска връзка със семейство Будро?
— Не. Клод и Мари не бяха собственици на дома си. Живееха под наем, нали разбирате? Така че много хора се изредиха да живеят тук оттогава.
— Току-що ми хрумна нещо — казва ми Пинки. — Сигурно има някаква документация. Клод все трябва да имал някаква собственост. Може да проверим. Напомни ми.
— Според каквото аз знам, всичко било приписано на Байрън — казва Дора. — Което адски вбеси Лони, брата на Клод. Не че беше останало кой знае какво, след като погребаха Клод. Естествено, Лони направо откачи, че Байрън въобще е получил нещо, но нямаше какво да се направи. Както го изкараха невменяем и т.н., от гледна точка на закона Байрън всъщност не е извършил никакво престъпление.
— Лони наблизо ли живее?
— Лони почина — казва Дора.
— А някакви приятели? — питам аз. — Байрън имаше ли приятели тук?
— Това момче нямаше приятели. Никакви приятели. Преди да убие Клод, прекарваше повечето си време в негърското гето, висеше там с някакъв вещерски доктор.
— Вещерски доктор?
— Така съм чувала. — Тя сякаш се наежва при моя скептицизъм. — Имат си ги, да знаете. От триста години са тук и още живеят в джунглата.
Знам, че трябва да си затварям устата, но е трудно.
— Вижте, това е…
Пинки ме прекъсва:
— Вие познавате ли този вещерски доктор? Знаете ли му името?
Дори изглежда засегната.
— Не, господине, не го знам, нито го познавам. Откъде ще знам такова нещо?
— Но сте познавали Байрън? — успявам да вмъкна аз.
— Сладък, та той живееше до нас. Когато живееш в каравана, прекарваш много време навън. Аз живея тук вече повече от трийсет години. И ако щете вярвайте, това дори не е рекорд. — Пушачески глас, наполовина кашлица. — Дъртият Ралф Гидри е тук от по-дълго.
— Бихте ли ни разказали за Байрън?
— Какво искате да знаете по-точно?
— Всичко — казва Пинки. — Каквото се сетите. Не знаем какво би ни помогнало да го открием.
— Ами… — Пали си нова цигара, ментолова. — Да видим. Клод и Мари имаха две деца. Поне за известно време. Когато Байрън беше на десет, а брат му Джо на четири, Байрън го видял — някои казват, че го гледал — как се удавил в градския басейн. Сега басейнът го няма, но беше на по-малко от миля оттук. Децата вечно киснеха там.
Пинки поглежда към мен.
— За това говореше Вики. Братчето му се е удавило пред очите му. Ужасно. Опитал ли се е да го спаси?
— Ами точно там е работата — затова ви го разправям. Всички бяха съгласни, че е трагедия, но някои хора се чудеха дали не е било нещо по-лошо. Щото е станало през нощта, Байрън и братчето му се измъкнали от къщи. Едва ли е било идея на малкия Джо, нали? Както и да е, отначало обикаляли квартала да правят бели. После на Байрън му дошла тази гениална идея и помогнал на братчето си да се покатери през оградата около басейна, който бил затворен, разбира се. Според разказа на Байрън двамата се гонели около басейна, когато Джо се подхлъзнал и паднал в дълбокия край. И понеже нито едно от момчетата не можело да плува… сещате се. Байрън не би могъл да спаси брат си.
— Не са можели да плуват? — казва Пинки. — Тогава защо са се промъкнали в басейна?
— Ами това си беше странно, да ви кажа. Мари — това беше майката на Байрън — често водеше момчетата на басейна. Виждала съм ги да тръгват, с кърпите, поясите и всичко останало. Но когато Байрън рече, че не можел да плува, Мари… ами тя нищо не каза. — Дора свива рамене.
— И хората са си помислили… на практика са си помислили, че Байрън е удавил братчето си?
— Подозираха нещо. Защото е имало… как се казва… онези алуминиеви пръти с мрежа накрая… с които събират боклуците от водата?
Кимам насърчително.
— Когато пристигнала полицията, прътът си стоял там, до басейна. Съвсем сух. Байрън също бил сух, а плочките край дълбоката част на басейна също били сухи, нямало вода. Мари им била прочела приказка и ги сложила да си легнат няма и час преди Байрън да дотича с викове по улицата и да се обадят на полицията. Само че когато пожарникарите и спасителният отряд стигнали до басейна, всичко било напълно сухо.
— Хм. — Нещо не успявам да й схвана мисълта.
— На един от парамедиците му направило впечатление, сторило му се подозрително. По нашия край водата се изпарява бавно. Затова и не можем да се отървем от плесента. Работата е там, че по нищо не личало Байрън дори да е пристъпил към ръба на басейна, колкото да протегне ръка на брат си. Не личало да е направил каквото и да било. Защо не е използвал пръта? Той е бил там, до него. Нещо не било наред и толкоз.
— Не знам — казвам аз. — Само от това едва ли може да се направи заключение, че хлапето е убило брат си. Може просто да се е вцепенило. Случва се.
— И аз това си помислих — казва Дора. — В края на краищата, хлапето беше само на десет години. А и
