— Онова нещо с устната — казва Пинки. — Ако случайно не вярваш в зомбита, има и друго обяснение. Виждал съм го и преди. Такова обезобразяване може да ти се случи, ако те хванат да се занасяш с нечия дъщеря или съпруга. Бащата или съпругът има грижата да те разкраси, така че жените да бягат от теб.
— Явно тук не се церемонят много.
В гимназията на Морган Сити някой коси тревата на футболното игрище. Голям афиш на оградата гласи: СЕЗОНЪТ СЕ ОТКРИВА НА 28 АВГУСТ. Мъжът на косачката е гол до кръста и кожата му лъщи от пот. На главата му е вързана кърпа, а към косачката е прикрепен малък чадър да му пази сянка. Не е за вярване, че някой ще иска да играе футбол на тази жега, но сезонът се открива след по-малко от месец. Край училището група хлапета с анцузи са се събрали до павилион с голям надпис СЛАДОЛЕД ВЪВ ФУНИЙКА.
— Феликс каза, че трябва да занесем подарък на Димент — казва Пинки, завива в една уличка и спира пред магазин за алкохол. — Каза, че докторът обичал ром.
Пак потегляме, после Пинки спира на един кръстопът да се консултира с картата. Вдясно има малка дървена колиба, почти погълната от заобикалящата я растителност. Има вид сякаш всеки миг ще се срине, само че отпред е паркиран яркочервен пикап, а на покрива се кипри нова сателитна чиния.
— Да видим — казва Пинки. — Мисля, че тук трябва да завием надясно.
Още няколко завоя и излизаме на черен път. След още миля или там някъде спираме пред безлична правоъгълна сграда от бетонни блокчета. Дворът отпред е от отъпкана пръст с няколко китки тръстика и дълбоки следи от гуми, пълни със застояла вода. На фасадата има малък разкривен прозорец, сякаш добавен след построяването на сградата, която би била типичният склад, ако не беше „вратата“ от нанизи пластмасови мъниста. Виждал съм такива врати в Африка. Мънистата пропускат въздуха, но не и мухите.
— Това е — казва Пинки и почуква по таблото. — „При Димент“.
— Да.
Излизаме на жестокия пек. Пинки натиска бутон на ключовете си и фаровете на колата примигват.
Няма къде да се почука на мънистената врата, така че Пинки разтваря нанизите с ръце и мушва глава вътре.
— Ехо?
— Влизайте де — обажда се нечий глас от известно разстояние.
Вътре е тъмно и дори по-горещо, отколкото навън. Задушно. Спарено. Зад миризмата на прах и евкалиптово масло обонятелният ми нерв потръпва несмело пред лъха на човешки тела, екскременти, урина и пот. За няколкото мига, докато зрението ми се нагоди, си давам сметка за звуците в стаята — затруднено дишане, подсмърчане и кашлица. Някой стене. После десетината купчини по пода се превръщат в хора — повечето деца, ако се съди по ръста.
— Чувал съм за това — казва Пинки. — Нещо като клиника. Вуду болница.
Първата ми реакция — от която се срамувам — е да дишам колкото се може по-плитко.
— Насам — вика енергичен глас откъм дъното на стаята.
Различавам отворена врата, през която надничат цветни светлинки, като лампички на коледна елха. Тръгвам след Пинки по пътеката между пациентите, чиито болнични легла представляват сламеници на пода.
— Насам, насам — казва гласът.
Минаваме през отворената врата и се озоваваме в друга стая. Два пъти по-малка е от моята стая в „Омни“ и е осветена само от наниза декоративни лампички и две или три ритуални свещи. Точно срещу мен има нещо като олтар, стъпаловидно и отрупано с предмети. Погледът ми се плъзва по тях — бебешка дрънкалка, черен гребен, окичени с мънистени гердани статуетки, шишенца с течности, вързани на сложни възли въжета, кръстове, много от които овързани с пластове конци, боядисан череп, най-различни торбички от плат, и те овързани с конци, цветя, билети (и те овързани), шарени стомни с украса от мъниста, икони на Майката и Младенеца със златни ореоли, пластмасови висулки, детски колички „Мачбокс“, малка футболна топка, пластмасови кукли, снимка на Кенеди, дърворезба на мъж във фрак с пура в устата.
В стаята има пет сгъваеми стола и на един от тях седи самият доктор Димент. Зъбите и очите му сякаш светят в тъмното. Липсата на устна се набива стряскащо на очи, защото всичките му горни зъби се виждат като зъбите на череп.
— Добре дошли — казва той с богатия си глас. — Белият мъж и не толкова белият мъж. — Киска се.
— Пинки Страйбър — казва Пинки. — А това е Алекс Калахан.
Здрависваме се.
— Господин Страйбър — казва Димент, — толкоз си бял, че почти светиш. — Ново кискане. — Седнете сега и кажете какво може да направи за вас доктор Димент.
Подавам му бутилката ром „Апълтън“, той я оглежда и кима официално с глава.
— Благодаря. Оценявам го. — Поредното кискане от сърце. — Добра пиячка. Глезите ме, щото обикновено пия клерен.
— Това също е ром — обяснява ми Пинки. — По-светъл и по-силен.
— Ти познаваш местните нрави — казва Димент. — Превеждаш на приятеля си. Хубаво е туй дето помагаш на приятеля си. Но кой от вас се нуждае от помощта на доктора, а?
Отривам челото си. Пот се стича по гърба ми. Кимам.
— Интересува ме Байрън Будро. Казват, че ви е бил приятел. Опитвам се да го намеря.
— Байрън — проточва Димент с въздишка. — Байрън няма никакви приятели.
— Казаха ни, че си го познавал — добавя Пинки.
— Айде да пийнем — решава Димент. Развърта капачката на бутилката с ром, отпива щедра глътка и ми подава шишето. Макар да е тъмно, виждам слюнката по брадичката му. Слюнката, липсващата устна, кашлицата и стоновете от другата стая… никак не ми се иска да пия от шишето. Но знам, че трябва да го направя. Отпивам. Ромът изгаря приятно хранопровода ми чак до стомаха. Пинки отказва и връща бутилката на Димент.
Сега вече виждам по-добре доктора, очите ми са се нагодили. Виждам един много слаб мъж (СПИН?) с мръсен бял потник и окъсани кафеникави шорти. На краката си има стари пластмасови джапанки.
— Защо ви е потрябвал Байрън? — пита той. После вдига ръка с дланта напред. — Не, не ми казвай сега. Да видим първо картите.
Вади тесте карти и раздава на малката масичка пред себе си. Има някаква система, защото всяка пета или шеста карта отделя настрани. После взема ръката, която е раздал на себе си. Когато подрежда картите във ветрило, виждам, че са толкова стари и омекнали, че се огъват навън над кокалчетата му. Чудя се дали не халюцинирам. Картите ми напомнят за провисналите часовници на Салвадор Дали. Димент подпира картите с лявата си ръка и ги разглежда примижал.
— Добре — казва той, събира ги и ги оставя с лицето надолу върху масата, — а сега ми кажете защо ви е потрябвал Байрън.
— Мисля, че е отвлякъл синовете ми, двете ми момчета.
— Да?
— Мисля, че смята да ги убие.
— Хммммм. — Попипва обезобразената си устна.
— Имаме нужда от помощта ви…
— Мога да ви кажа това — подхваща Димент. — Байрън дойде при мен, след като убил онуй малкото куче. За това знаете ли?
— Да.
— Ми то никой не говореше с него след това. Родителите викали на децата да стоят далеч от него. Църквата му обърнала гръб. Една нощ ме намери в гробището, докато правех едно веве. Стана му любопитно и аз му казах туй-онуй. На другия ден пристига след училище да ми помогне тук. Ходи да ми пазарува, чисти клиниката, дори бършеше лайната на болните. — Кима към стаята отпред. — В замяна искаше да научи каквото знам аз. Какво движи света.
Димент надига отново бутилката с рома, после ми я подава. Пия на свой ред.
— Оназ работа с кучето — казва Димент и клати глава. — Говорихме за това с Байрън. Казвам му, че
