36.
Ще се срещнем с Макс Малдонадо в „Придос Ийт Плейс“. Това е елегантен ресторант в покрайнините на Ню Ибериа, хубаво градче на няколко мили от Морган Сити. Водят ни на една маса до прозореца, където дребен сивокос мъж при появата ни отскача от мястото си, сякаш е на пружина. Това е Малдонадо, „само на седемдесет и пет лазарника“, както пояснява по-късно. Старческото смаляване, познато ми от все по- сгърбената стойка на собствения ми баща, при този човек сякаш е успяло само да концентрира енергията му.
— Пинки! — казва той и разтърсва ентусиазирано ръката му. — От колко време не сме се виждали, приятел!
Пинки ни запознава.
— Радвам се да се запознаем, радвам се, радвам се. А този мълчаливец тука — сочи към чернокос азиатец вляво от себе си, — това е Сам Харами. — Харами вдига чашата си към нас.
— Ще искате ли нещо за пиене? — пита сервитьорката.
— И още как! — казва Пинки. Поръчва си уиски с лед. За мен — наливна бира.
— Така… Байрън Будро значи — казва Малдонадо. — Помниш ли, когато го пуснаха онова копеле, Сам?
Харами кима.
— Всички затаихме дъх, когато излезе, това мога да ви кажа. Дълго време поглеждахме през рамо.
— Онзи тип ме плашеше — казва Харами, гласът му — странна комбинация от дълбокия юг и далечния изток. Японско провлачване. — А аз не се плаша лесно.
— Върна се в Морган Сити веднага щом го пуснаха. Това определено ни притесни — казва Малдонадо. — Но не стоя много. Изкара една седмица с онзи вещерски доктор и това беше. Оттогава нищо не се е чуло за него.
Поръчваме вечеря — процес, който отнема повече от петнайсет минути, защото Малдонадо задава безброй въпроси за съставките и начина на приготвяне.
— Направо ме подлудява — казва Сам Харами. — По-зле е от жена, която си избира булчинска рокля.
Най-накрая успявам да задам въпроса, който ми се върти в главата:
— Какво можете да ми кажете за Будро, което да ми помогне да го открия?
Сам Харами свива рамене.
— Не съм сигурен. Какво по-точно имате предвид?
— Ти просто си говори — казва Пинки и пресушава уискито си. — Какво знаеш за него? Не само за онова с баща му, макар че и то е важно. Каквото и да е. Всичко. Никога не се знае какво може да помогне.
— Колкото до мен, не бях и чувал за него преди онази история с кученцето. Знаете ли за какво говоря?
— Да — казвам аз. — Разказаха ни хора от караваните.
— Повечето неща ги разбрах след смъртта на Клод — казва Малдонадо, — така че не може да се разчита много на тях. Така де, показваш на някого бебешка снимка на Джефри Дамър20 или Адолф Хитлер и той със сигурност ще кимне и ще каже „Да, винаги е имало нещо странно в стария Джеф“… Но онова нещо с кучето — то наистина превърна момчето в парий.
— Вярвам ти — казва Пинки.
— Аз определено го набелязах, това мога да ви кажа. Хората веднага направиха връзка с начина, по който е умряло братчето му, и просто нямаше начин да не се усъмниш. Помниш ли, Сам?
Харами вдига вежди, които са съвършени полумесеци.
— Тогава още не живеех тук, Макс. Преместих се от Тулейн чак през осемдесет и шеста. За Байрън чух, когато уби баща си.
— Вярно, така беше — казва Малдонадо. — Е, следващото беше… след кучето… следващото беше, че Мари умря. Разболя се от рак на яйчниците, а той си е убиец.
Кимам.
— Чух, че е починала.
— Даа. Байрън беше на петнайсет. Добра жена беше Мари. Според някои хора точно това е накарало Байрън да прекрачи границата — смъртта й, — защото казват, че тя направо треперела над това момче. Както и да е, няколко месеца след като тя почина, Клод пострада при трудова злополука на сондите. Нещо на гръбнака. Месеци наред щеше да е в инвалидна количка. Когато излезе от болницата, Байрън трябваше да се „грижи“ за него. — Репортерът прави кавички във въздуха.
— Шегичка — обяснява Харами.
— Нека просто да кажем, че наистина се погрижи за него — добавя Малдонадо.
Сервитьорката носи поръчката ни и храната заангажира изцяло вниманието ни за известно време. Накрая Малдонадо подхваща отново разговора.
— Та докъде бях стигнал?
— Клод е в инвалидна количка и Байрън се грижи за него.
— Да! Та, както и да е, старият Клод бавно се възстановява след операцията. Сплескани прешлени, нещо такова май беше. — Поглежда към Харами.
— Точно така.
— А после, без видима причина, състоянието му рязко се влошава. Седял си пред телевизора, в количката и гледал Формула 1 с приятеля си Буут.
— По същото време аз съм дежурен в спешното в Ню Ибериа — казва Харами. — Бях стажант там. Английският ми и сега не е много добър, представете си какъв е бил тогава. — Клати глава и прави физиономия. — Много лош. А Клод… той пък вече почти не можеше да говори, когато го докараха в болницата.
— Даа — подсмихва се Малдонадо, — той не може да говори и ти не можеш да говориш. — Клати глава.
— Но с него е приятелят му — продължава Харами. — Буут. Та този Буут ми казва какво е станало. Гледали заедно състезанието и пиели бира. Много бира. И изведнъж Клод казва на приятеля си, че стаята се… — Харами прави кръгово движение във въздуха над главата си. — Обръща?
— Върти, Сам.
— Да, добре. Че се върти. Че му е премаляло. Приятелят му се шегува, нещо в смисъл че наистина е премалял, нали не може сам и до тоалетната да иде. Но после Клод започнал да вика. Казал на Буут, че устата му е изтръпнала, че стомахът го боли. И Буут се обадил на бърза помощ.
— Дошли са за рекордно време — казва Макс. — Направо рекорд. Нямало голямо движение и по обратния път към болницата.
— Така е — казва Харами. — Много бързо дойдоха. В противен случай Клод щеше да умре по пътя и може би никога нямаше да разбера какво е станало с него. Та както и да е, пристигат те и аз не разбирам много от това, което Клод казва, защото той вече не е съвсем на себе си. Но с общи усилия, Буут, парамедиците и сестрата успяват да измъкнат някакъв смисъл от думите му и ми казват какво е станало. Отначало се почувствал отмалял и му се завил свят, после езикът и устните му изтръпнали. Буут каза, че за кратко Клод изглеждал много щастлив, после помръкнал. Думите му бяха: „Сякаш черен облак му кацна на главата. Направо се скапа, докторе.“ В линейката повърнал. В спешното ми каза, че се чувствал все по- вдървен, сякаш внезапно го е сковал артрит.
Сервитьорката пристига с поредните блюда и ни ги раздава като карти за игра.
— Боже — казва Малдонадо, — тук определено знаят как да приготвят рак пане. — И забива глава в чинията си.
Харами оставя специалитета си от морска котка да вземе малко въздух.
— Аз съм японец — казва ни той. — И аз… — удря се по челото, — умът ми е размазан от моя пациент Клод Будро.
Нямам идея какво иска да каже и какво общо има с Клод Будро фактът, че е японец. Пинки също ми мята озадачен поглед.
— Имам пациент пред себе си — казва Харами — и си казвам „Не може да бъде“. Отново преглеждам
