дето е убил кучето не е толкоз лошо — само по себе си. Щото кучето е просто пиле с опашка.

— Какво имате предвид?

Димент не ми обръща внимание.

— Лошо е, че е убил животното просто за да го гледа как кърви. Казвам му: „Байрън, никой не е спечелил нищо от това, най-малко ти.“ Тъй че смъртта на кучето си е била чиста загуба. Пилеене на джуджу, на магия.

— И после какво?

— После нищо — обявява Димент.

— Не разбирам.

Той махва към олтара.

— Отговорът, който търсиш, е ей там. Точно под носа ти.

Гледам олтара, но виждам само панорама от чудати вещи.

— Аз не мога да ви кажа нищо повече — казва Димент.

— Но вие не ми казахте нищо. Знаете ли къде е Байрън? Как да го намеря?

Димент изглежда съжалява, но въпреки това клати глава.

— Има нещо, което не разбираш, приятелю мой. Байрън е част от бизангото. Ние сме затворен кръг. Кажа ли ти повече за него, ще престъпя вярата.

Пинки започва да изрежда причини защо Димент трябва да ни помогне, включително и пари. Аз умолявам доктора. Но Димент вече е решил. Няма да ни каже нищо повече.

— Устните ми са запечатани — шегува се той.

— Трябва да има някакъв начин да заобиколим традицията — подхвърля Пинки. — Винаги има начин.

— Един начин може би — казва ни Димент. — Ако този човек иска да научи повече, ще трябва да стане част от бизангото. После — ние нямаме тайни помежду си.

— Добре — казвам аз. — Къде да се запиша?

Димент се смее.

— Не е толкова лесно. Има си церемония. Посвещаване.

— Каквото е необходимо, няма значение.

— На някои хора не им харесва — казва ми Димент. — Щото трябва да имаш вяра — в мен и в бизангото. Тогаз ще се родиш отново във вуду. И като част от нас.

— Трябва да „имам вяра“?

— Не е нужно да вярваш в нещо определено — казва Димент. — То е като да се качиш на самолет. Оставяш се в ръцете на пилота и на хората, които са построили самолета. Поверяваш им живота си. Слагаш си колана. Потегляте по пистата. Не разбираш какво държи самолета в небето, не познаваш хората, които управляват машината, но въпреки това се качваш, закопчаваш колана и вярваш, че ще стигнеш там, накъдето си се запътил. Нещо такова. Вярваш в бизангото. Минаваш през посвещаването. Имаш ни доверие. — Разперва ръце в жест на откритост.

— Не знам — казва Пинки. — Чувал съм, че тези неща могат да бъдат опасни.

— Опасни? — казва Димент. — Естествено. Да пресечеш улицата също е опасно. И с лоа е така — ние ги викаме, познаваме ги, но не можем да ги контролираме, не.

— Това ли е единственият начин да ми кажете нещо повече за Байрън?

— Така е — казва Димент и кима.

— Тогава да действаме. Съгласен съм.

— Сигурен ли си? — пита ме Димент.

— Напълно.

— Тогава ела довечера.

— Довечера?

Димент кима, после става и тръгва към вратата. Докато минаваме по пътечката между нещастните души, свити на купчинки в жегата и мрака, Димент ми задава въпрос, който ми се струва абсолютно неуместен.

— Кой номер носиш?

— Кой номер?

— Да! — Изглежда подразнен. — Кой номер носиш?

— Четиридесет и втори — казвам му аз.

— Аааа — проточва Димент. — Идеално. — Дръпва мънистата настрани. Двамата с Пинки пристъпваме в двора и мънистата се затварят зад нас с някак воднисто шумолене.

Все едно съм излязъл от дневна прожекция. Заслепен съм. Образ от олтара на Димент сякаш плава пред очите ми на фона на трептящия въздух — рисувана икона с две момчета, всяко със златен ореол около главата, всяко с перо в ръка. Близнаци. Чудя се какво ли означава това. Ще трябва да питам Димент. Колата на Пинки издава тихо писукане и аз чувам механичното изщракване на отключилите се врати.

— Боже! — казва той, след като сме се напъхали вътре по най-бързия начин. — Май ще гледам да не си уреждам повече срещи с доктор Димент тук.

— Не знам. За какъв дявол му трябваше да знае кой номер нося?

— Едва ли се кани да те убие заради марковите ти гащи, но кой знае? — казва Пинки, пали колата и натиска бутона за централно спускане на прозорците. Политаме напред. — Този тип прилича на самата смърт! Това не те ли притеснява, партнер? И защо му е да знае кой номер носиш? И онова дето кучето било просто пиле с опашка? Какво искаше да каже с това, а? Според мен искаше да каже, че всичко живо е просто жизнена сила, нещо, което може да се пожертва. Ами ако и теб те слага в тази категория?

— Мдаа — промърморвам аз.

Истината обаче е, че ми е трудно да изпитам някакъв страх от доктор Димент. Или тревога за онова, което може да ми се случи. Обръгнал съм на всякакви страхове.

— Няма наистина да се върнеш там, нали?

Вдигам рамене.

— Мисля по въпроса.

По целия обратен път до „Холидей Ин“ Пинки се опитва да ме разубеди.

— Това е шантаво бе, човек! Въобще не го познаваш онзи тип — кой го знае какви откачени неща може да направи. Устната му, Господи! Направо не мога да повярвам, че пи от онзи ром! Нали го видя колко е кльощав? Кой знае от какво е болен. Очите му ми се сториха жълтеникави. СПИН, хепатит, кой знае? А и вудуто — хич не ти трябва да се забъркваш с това. Никак даже. Само кръв, опиати и глупости… Дай да видим какво ще ни каже Малдонадо, а? Така или иначе, винаги можеш да се върнеш при Димент, ако се наложи.

— Да, ще видим.

Пинки има услуга на име „онстар“, която той нарича „пътуващия ми иконом“. Активира я, вкарва номера на Малдонадо и после инструктира машината да го свърже с репортера.

— Хей! — гласът на Малдонадо избумтява откъм контролното табло на автомобила. — Добри новини, Пинк. Обадих се на лекаря, който е приел Клод, когато го докарала линейката. Сам Харами. Ако не е бил Сам, на Байрън е щяло да му се размине обвинението в убийство. Смъртта на Клод най-вероятно е щяла да мине за „естествена“.

— Казвай, Макс.

— Казвам, че точно Сам се е сетил, че старият Клод е отровен. Той ми е приятел и се съгласи да дойде да вечеря с нас, щом ти ще черпиш.

— Удоволствието е мое — отвръща Пинки.

Докато се уговарят многословно къде да се срещнем за вечеря, аз си мисля как ще отида при Димент по-късно вечерта. Въпреки че според Пинки това не е добра идея, може би ще се съгласи да ми заеме колата си или да ме откара дотам. Ако не, сигурно ще мога да взема такси.

Но при всички случаи ще отида. Мисля за монетите, за купите с вода, за знаците, оставени ми от Будро. Не знам как и защо, но съм сигурен, че ако искам да го намеря, именно човекът с лице като смъртта ще ми посочи пътя.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату