Обещах.
— Джезабел…
— Няма да ти кажа, така че не си прави труда. Добрият репортер не разкрива източниците си. В градец като нашия никой няма да ти каже нищо, ако не можеш да пазиш тайна.
— Ти не си репортер, Джез.
— Да, но ще стана. Сега се обучавам. Е, интересува ли ви какво научих или не? Защото искам да гледам „Сексът и градът“. Започва след десет минути.
— Искаме да знаем — казвам аз.
— Обаче ще ми платиш — казва тя, — нищо че източникът ми остава анонимен. Изгубих цели три часа с това.
— Няма проблем.
— Разбрахме се значи. Чакайте малко. Безопасно ли е да говорим по този телефон?
— Нали каза, че няма да разкриеш източника си?
— Да. Добре тогава. Байрън не си е губил времето, докато е бил в Порт Салфър. — Гласът й се променя и става ясно, че чете от записките си. — Първо, взел си матурата на осемнайсет — защото така и не завършил гимназия, нали знаете. Спрял да ходи на училище. Шест години по-късно вече имал бакалавърска степен по психология — изцяло чрез дистанционни курсове. След две години получил и магистърска степен. Темата на дипломната му работа била „Молитвата и плацебо ефектът“. Водил курс по изучаване на Библията в Порт Салфър. Имал и много хобита — това се смятало за особено важно от лекуващите лекари. Едно от тях било оригами. Това е сгъването на разни животинки и форми от хартия — ако не знаете. Освен това се обучил за фокусник… макар че госпожица Ма… ъъ, източникът ми — та тя каза, че той вече знаел да прави много фокуси с карти и такива неща, когато постъпил в заведението. Явно просто е упражнявал фокусите си с часове. Давал уроци и на други пациенти. Позволявали му да прави и представления, персоналът също ходел да ги гледа, дори канели гости — толкова бил добър. На професионално ниво. Според източника ми всички били единодушни, че Байрън го бивало с тесте карти не по-малко от… чакай да видя, изгубих реда… а, ето го… по нищо не отстъпвал на Рики Джей. — Пауза. — Кой е Рики Джей? Никога не съм чувала за него.
— Илюзионист — казвам аз. — Доста известен.
— Е, предполагам, че това не е част от моята културна матрица — отвръща Джезабел. — Фокусниците, имам предвид. Така… Байрън имал много хобита и освен това четял като луд. И понеже се бил записал на онези дистанционни университетски курсове, можел да взима книги от различни библиотеки чрез Сити Юнивърсити в Ню Орлиънс. Те му ги пращали. Източникът ми не си спомня какво е чел Байрън, защото било наистина много, но най-вече си изписвал книги за фокуси, история и религия. И психология, разбира се, защото такава му била специалността.
— Да.
— Започнал да пише молби за освобождение още първата година, след като го прибрали в Порт Салфър, но без успех до деветдесет и четвърта. Тогава за пръв път комисията по освобождаванията наистина разгледала случая му, нищо че бил един вид момче за пример с дипломите си и така нататък. И според източника ми, макар да нямало съмнение, че е убил баща си, имало цял куп папки за предполагаемото малтретиране от страна на баща му, когато Байрън бил дете. Не че го приемали за чиста монета, но…
— Понеже бащата бил мъртъв, не можели да докажат противното — вметва Пинки.
— Именно. Подава молба и на следващата година, деветдесет и пета, но комисията не била единодушна и пак не го освободили. Само че човекът, който наклонил везните тогава, на следващата година се преместил или се пенсионирал, не знам — източникът ми не можа да си спомни, — така че когато през деветдесет и шеста молбата му отново постъпила за разглеждане, комисията решила, че Байрън е нормален или поне достатъчно нормален, за да не представлява опасност за себе си или за околните, и че е време да го пуснат да си ходи.
— Какво ги е накарало да променят мнението си?
— Времето — казва Джезабел. — Най-вече времето. Просто било минало много време. А и предполагаемото малтретиране от страна на Клод — в онези години хората все още бяха склонни да приемат това като обяснение за всичко. Плюс това е бил непълнолетен, когато са го осъдили, плюс факта, че е постигнал такъв успех в обучението си. Решили, че стореното на баща му е било провокирано от… да видя само, ъъ… „временно състояние“ и че едва ли ще извърши нещо подобно в бъдеще.
— Байрън имал ли е някакви приятели в Порт Салфър? По-близки приятели? — питам аз.
— Сетих се, че ще попиташ за това — казва Джезабел.
— И?
— Чарли Вермилиън, познах ли? Искаш да знаеш дали е бил близък приятел с Байрън? Отговорът е, че Байрън наистина е прекарвал доста време с него. Чарли е посещавал библейския курс на Байрън, това първо. А според източника ми курсистите били много близки помежду си, като в клуб. Освен това Байрън бил нещо като местният адвокат на лудницата, най-вече за хората в библейския му курс. Помагал им да подават молби за освобождаване и така нататък. Помагал им да се свържат с адвокат. Не се сетих да попитам кои са били другите в групата. Искате ли да знаете?
— Да, бих искал — казвам й аз. — Ако можеш да разбереш.
— Нещо ми се губите — казва Джезабел. — Къде сте, между другото?
— Близо до Хоума — казва Пинки.
— Не ви чувам. Ще ида у приятелката си Фелиша да гледаме телевизия. Обадете ми се утре примерно. — И затваря.
— Хммм — проточва Пинки. — Тази млада дама е динамит. — Прави десен завой. Никакъв шум не прониква в беемвето. Това ми е малко странно, все едно се носим в космоса. — Доста научихме днес покрай Макс, Сам и Джез.
— Да.
— Може би списъкът с библейските курсисти ще ни подскаже нещо.
— Може би.
— Защо си се умълчал толкова? Не смяташ да ходиш при онзи вещерски доктор довечера, нали? Не ставай глупак, партнер.
Минаваме покрай бензиностанция, която продава свръхреалистични картини в рамка, рисунки върху стъкло, които са толкова реалистични, че приличат на фотографии — като се изключи фактът, че всеки детайл е във фокус и цветовете са неестествено ярки. Гори, птици и яркосини потоци. В много от тях присъства националният флаг заедно с гологлавия орел. Всяка си има собствен източник на светлина и грее като слънце, привличайки рояци от насекоми. Две жени разглеждат една от картините, а един мъж с шорти и потник седи на сгъваем стол и пуши цигара.
Пътуваме в приятно мълчание известно време. Пинки включва озвучителната система. Половин минута слушаме джаз и той я изключва.
— Виж, едно е да зарежеш всяка предпазливост — казва той — и да тръгнеш да търсиш момчетата. Друго е да отидеш доброволно в някаква колиба в тресавищата и да изкараш нощта с откачалник без устна. А знаеш за него само едно нещо със сигурност — че е бил единственият приятел, който Байрън е имал някога и — ако позволиш да добавя, — че е най-вероятният източник на отровата, убила Клод.
Не казвам нищо.
— Тогава ще дойда с теб.
— Мисля, че ще е по-добре да не го правиш. Така, ако не се върна, ти ще можеш да…
— Да се обадя на полицията? Господи, Алекс!
— Просто имам чувството, че Димент може би има представа къде е Байрън.
— И мислиш, че ще ти каже?
— Може би. Не знам. Но имам чувството, че може да ми помогне.
— Аз пък изобщо не останах с такова впечатление. А и онези нещастници, дето кашляха в предната стая? И разните му там джунджурии, овързани с конци? Направо ми взеха акъла. И ти искаш да идеш там посред нощ? Да му се довериш? Стига! Не на мен тия. Обясни ми защо би му се доверил? Какво у него ти изглежда достойно за доверие, партнер? А?
