— Знам какво имаш предвид.
Пинки издиша шумно.
— И как смяташ да стигнеш дотам? Помниш ли въобще къде е?
— Мислех си… с такси. Ти би могъл да ми начертаеш карта.
— Ще ти начертая карта. Обаче за таксито забрави. Ще ти дам моята кола.
— Не мога да ти взема колата. Ти какво ще правиш?
— Ще спя. Ще закуся в „Холидей Ин“. Ще си прочета вестника. И ако не се появиш до обед или не се обадиш, ще вдигна тревога. Ако щеш, наречи го застрахователна полица.
— Какво имаш предвид?
— Първо, колата лесно може да се проследи. „Онстар“ има GPS-система. Второ, местната полиция може и да не се втурне на първа космическа, ако някакъв тип от Вашингтон вземе, че се загуби в блатото. — Поглежда към мен. — Някои от нашите полицаи май не ценят чак толкова човешкия живот. Но кола за шейсет хиляди долара? Такова нещо да изчезне и само гледай каква дейност ще развият!
38.
Фаровете на беемвето пробиват мрака и осветяват необозначените улици, които на мен ми изглеждат напълно еднакви. Губя се два пъти въпреки подробната карта, която ми начерта Пинки. Аз обаче съм си предвидил достатъчно време и въпреки погрешните завои пристигам пред склада на Димент петнайсет минути преди полунощ.
Излизам от колата на топлия нощен въздух. Посреща ме жужене на насекоми, после и някаква птица или животно издава пронизителен писък като от джунгла, от който косата ми се изправя. Фаровете на беемвето греят още няколко секунди, сякаш да осветят пътя ми до вратата на бетонната сграда пред мен.
Прилича на страхотно място, където да те убият. Бледа, трептяща светлинка се процежда през единствения малък прозорец. Свещ? Питам се дали има електричество тук, но после си спомням коледните лампички на олтара. Сещам се и за странната колекция от предмети. Невъзможно ми е да им прикача някакво значение. Какво би могъл да означава гребенът? Или шишето с биберон?
На изровена пръст пред вратата се въргаля самотна обувка за тенис. Напомня ми за маратонката на Кевин, онази, която забелязах при портата извън турнирната арена. Зловещата асоциация ме залива с вълна от параноя и едва се удържам да не хукна обратно към колата.
В същия миг колата издава тих прещракващ звук и фаровете угасват. Правя няколко крачки напред и чукам по рамката на вратата. Едва съм докоснал къщата и мънистата биват отметнати шумно. Все едно двамата мъже са стояли от другата й страна и са ме чакали. Усмихват ми се.
— Добре дошъл, добре дошъл — казва единият. Слаб човек с рошава сивееща коса. Толкова е кльощав, че прилича на скелет. Гласът му е висок и писклив. — Влизай.
— Дошъл съм при…
— Хунганът не е тук — казва другият мъж. Той е едър и толкова черен, че светлината се отразява от широките равнини на лицето му. Поне на шейсет и пет е, много е висок и докато кльощавият ме плаши, едрият ми вдъхва доверие. — Но първо трябва да се облечеш — казва той с бумтящия си баритон.
— Облечен съм — казвам му аз.
Само че не съм, излиза. Казват ми, че имали за мен нещо специално, което да облека. Тръгвам след тях, на пръсти покрай пациентите, налягали в редица покрай стената. Някой стене. Друг вляво кашля — ужасен звук, който завършва със задавено хриптене.
— Тук — казва едрият и отваря една врата. Дърпа връвта на лампата и виждам къде са ме завели — в тоалетна.
— Ти преоблече — казва той. — Ние чакаме отвън.
Новите ми дрехи висят на вътрешната страна на вратата — бял фрак с червен карамфил на ревера. Сега разбирам защо е бил онзи въпрос кой номер нося. Не че това ме успокоява. Бял фрак?
Къпя се в пот — направо се излива от порите ми. И внезапно ме връхлитат разни въпроси:
Защо трябва да се преобличам?
И защо точно бял фрак? Сещам се за нещо, което ми беше казал Карл Кавана, нещо за бели гълъби и кръв.
Какво точно е „церемония по посвещаване“? Прескочете подробностите, дайте ми само общата идея.
И може ли просто така да се присъединиш към бизангото, или Димент ме пързаля?
И как бих могъл да се присъединя към нещо, щом дори не знам какво е то? Няма ли… устав или нещо такова?
Димент беше казал, че трябва да пристъпя в тазнощната церемония с доверие. Как бих могъл да се доверя на Димент? Та аз не го познавам!
И защо в полунощ?
Някаква неуслужлива част от ума ми нашепва звънливо: това е часът на вещиците.
Нито един от тези въпроси не изричам на глас. Вместо това, застанал колебливо на прага на тоалетната, преди да затворя вратата казвам:
— Ъъ, не знам…
— Ти се преоблече вътре — казва кльощавият, сякаш въобще не съм се обадил. Побутва ме леко.
— Аз не…
— Ние ще чакаме отвън — казва едрият и ме потупва успокоително по рамото. После ме побутва още малко навътре и затваря вратата.
Помещението е малко, претъпкано и делово — тоалетна чиния, мивка, стойка за хартиени кърпи, течен сапун. Квадратно парче лъскава ламарина виси над мивката вместо огледало. Вратата изскърцва и аз си давам сметка, че двамата ми посрещачи са се облегнали на нея.
Потискам лек пристъп на клаустрофобия и правя опит да се успокоя. Може да са се облегнали на вратата просто защото… за да се облегнат някъде.
Трудно е да се успокоя. Дишам твърде бързо, а един глас в главата ми напява пискливо: какви ги вършиш?
Мъжете от другата страна на вратата си говорят нещо тихо. Едрият се засмива от сърце и в смеха му сякаш няма и помен от злонамереност. Поемам си дълбоко дъх, няколко пъти. „Ти дойде при него — казвам си. — Ти издири Димент, а не той — теб. Ти го помоли за помощ.“
Обличам фрака, щраквам тирантите и увивам на кръста си аления пояс. Без изненада установявам, че ми лепва идеално. Слагам моите си дрехи на закачалките и си обувам отново обувките. После отстъпвам назад и се разглеждам в ламарината над мивката. Има нещо толкова шантаво в белия фрак, толкова по южняшки разточително, че за миг ми се повдига.
Чукам на вратата.
Отварят я навън. Кльощавият килва глава настрани и ме оглежда.
— Я го виж — казва той и се киска. — Божке! Добре изглеждаш! Добре изглежда, нали?
— Хммм — мънка едрият, после бърка в джоба си и вади аерозол против насекоми. — Затвори очи — казва той. Преди да съм възразил, ме напръсква от главата до петите с парфюмирана мъгла, която вони ужасно.
Кльощьо гаси лампата и пак тръгваме през клиниката в редица по един, едрият — начело.
Беемвето — моето средство за бягство — лъщи на лунната светлина. Опипвам ключовете в джоба си, но в интерес на истината изкушението да изключа алармата и да се метна на колата не е непреодолимо. Преминал съм някаква вътрешна граница. Каквото и да ми предстои, вече съм решил да го посрещна.
Едрият има фенерче, но батериите му явно са изтощени, защото воднистата жълтеникава светлина, която излъчва, е крайно недостатъчна да освети пътя ни. Лунната светлина почти не прониква през гъстите клони. Вървим по тясна пътечка през оплетена с лиани гора. Дърветата са призрачни, покрити с дебел мъх. Пътеката е нарязана от корени. Жуженето на насекомите ни обгръща отвсякъде с многогласната си врява.
