А после си мисля — това си е погребение. Те ме погребват.
— Довери ми се — казва Димент и капакът изтраква върху сандъка.
Стиснал съм здраво очи. Може да съм хипнотизиран или нещо друго. Защото така изчезват хората.
Внезапно усещам дъха си в дървото и сърцето ми се качва в гърлото. Може би ще ме пуснат да изляза веднага — мисля си аз в продължение на една великолепна секунда. Може би е трябвало само да докажа, че мога да го направя, и после…
Не. Тази надежда се изпарява и едва се удържам да не заблъскам в паника по дървения сандък, когато те започват да заковават капака. Защо е необходимо това? Щом е нещо като фалшиво погребение, защо са им истински пирони? Големи при това. Видях ги. А и ковчегът изглежда съвсем нов. Защо не използват един и същи ковчег, щом го правят редовно? Защото този ковчег ще си остане тук. Тресавището сигурно е пълно с погребани трупове.
Толкова силно се чува, толкова удивително силно — всеки удар на чука е като оглушително сътресение. Има го и усещането — което ме кара да се свия възможно най-далеч от капака, — че пироните може да пробият през дървото. Започват при главата ми и продължават да забиват пирони по посока на краката, после обратно нагоре от другата страна. В паузите между два пирона чувам барабана и пеенето.
Пак онзи чук. Толкова шум вдига! Ще ми се да запуша с ръце ушите си, но ковчегът е прекалено тесен.
Броя пироните, дотук единайсет. Не са ли твърде много?
Толкова силен шум.
И макар че наистина е непоносим, понасям някак шума. Когато спира, с потрес установявам, че се моля. Моля се механично, повтарям ли повтарям „Отче наш“ в порой от безсмислени срички. Не съм вярващ и потокът от думи в главата ми е като евтин трик. И нещо като падение. Не мисля, че е редно да се молиш, ако не вярваш. Все едно съм взел назаем нещо, на което нямам право.
Но не мога да спра.
Имам чувството, че само ако успея да я кажа достатъчно бързо, достатъчно съвършено, ако няма абсолютно никакви паузи между думите, нищо лошо няма да ми се случи.
Обърках ли я? Май да. Започвам отначало.
Сандъкът се разтърсва и усещам миризма на пластмаса, когато някаква тръба е натикана в една дупка в капака точно над лицето ми. Човек би си помисли, че вече съм се настроил за нещо такова. Виждаш ли, молитвите ти са чути, нашепва онзи глас в главата ми.
Не мога да докосна дупката, не мога да я видя, но знам, че е там, познавам по миризмата на пластмаса и по малко по-хладния въздух, който прониква през нея. С известно усилие мога да повдигна глава, да захапя края на тръбата и да всмуча въздух.
Цялото ми тяло се е било стегнало като юмрук, докато заковаваха ковчега. Сега, след като осъзнах, че има въздухопровод, започвам малко да се отпускам. Само че така съм се бил стегнал, че сега, при отпускането на мускулите, започвам да треперя, направо се треса. Все още се треса, когато усещам сандъкът да се поклаща — повдигат го.
Клати се напред и назад, наляво и надясно. Чувам гласове, вик, но не чувам какво казват. А после спускат ковчега. Люлее се леко при спускането, а после, когато остава половин метър, го пускат. Нютоновите сили си казват думата — удрям се в капака, носът ми се забива в края на дихателната тръба и аз крещя от болка. Обзема ме ужасният страх, че съм разместил тръбата. Повдигам трескаво глава да проверя дали мога да я достигна с устни. Да.
А после лопата пръст се изсипва върху дървения капак. Примижавам, сякаш може да мине през дървото и да ме удари.
После още една, и още една.
После… нищо. Само мрак.
И звукът на собственото ми дишане.
39.
Не съм сигурен дали съм заспал, или е просто някакъв транс — или пък страдам от недостиг на кислород, — когато за пръв път чувам звука. Идва от много, много далеч — от Китай например. Приглушен дращещ звук, който не ми говори нищо, който се случва независимо, който съществува сякаш в своя си вселена. Слушам звука с безразличието на машина — един от онези монитори в музеите например, които безучастно следят влажността и температурата и записват данните, за да бъдат по-късно анализирани от някое разумно същество.
Звукът продължава и аз постепенно възприемам идеята, че моята нова вселена ще приеме този звук. Не съм сигурен какво е отношението ми към звука, защото той не е точно приятен, сега, когато го оценявам като обстоятелство за постоянно. Сега, когато е вездесъщ. Сега, когато е присвоил съзнанието ми почти изцяло. Не усещам много — дървото под пръстите ми, неравната повърхност на тръбата за дишане. Не виждам нищо. Миризмите са ограничени до миризмата на собственото ми тяло, аромата на чамова дървесина, миризмата на пластмасовата тръба.
Единствената променлива е звукът и затова поглъща цялото ми внимание. След известно време започва да ми се струва, че звукът всъщност е в главата ми, че по някакъв начин съм си го измислил.
Чак когато лопата удря дървото съм изстрелян към гледната точка на истински наблюдател и осъзнавам, че звукът съпровожда реално събитие във времето. Това е звукът на метален инструмент, който се удря в дървения предмет, в който съм затворен. Тази нова мисъл ме изхвърля от състоянието на транс.
Заровен съм жив и сега някой ме изравя.
И моментално ме залива цунами от страх и клаустрофобия. Заровен съм жив!
Обзема ме ужас, че онези, които ме изравят, ще спрат. Излизайки от транса, отначало не мога да си спомня как съм се озовал където съм и дори къде е това. Земетресение или лавина, терористично нападение? Знам само, че не виждам, че не мога да дишам, че съм в капан и съм обзет от дива паника.
Опитвам се да извикам — да дам знак, че усилието да ме изровят е оправдано, че който и да е спасителят ми тук долу има човек. Искам да извикам — жив съм, тук съм, не се отказвайте.
Резултатът е далеч от намерението ми. Не е вик, нито крясък. Повече прилича на стон или ръмжене, толкова слаб, че едва ли някой би могъл да го чуе. Сякаш на гласа ми му липсва достатъчно скорост да преодолее звуковата бариера.
Докато извадят ковчега и вдигнат капака — процес, който отнема много време, — вече съм си спомнил как и защо съм погребан жив. Чудя се — докато се трудят над ексхумацията ми — колко време съм бил долу. Докато бях погребан, изгубих всякаква представа за време и място. За кратко изгубих дори представата за себе си, за Алекс Калахан. Времето сякаш нямаше край. Отначало броях вдишванията си на цикли от по сто, но постепенно обърках числата, а после започна да ми се струва безсмислено. За кратко полудях, крещях, мятах се и се опитвах да си изровя път навън, в резултат на което пръстите ми се разкървавиха. Известно време използвах болката да си повдигам духа. Докато ме боли, казвах си, съм жив. Боли ме, следователно съществувам. Или нещо такова.
Това ме изпълваше със съжаление — изчезването. Щеше да бъде трудно за родителите ми и Лиз. Основната ми грижа беше за момчетата, защото се смятах за последната им надежда. И други биха могли да минат по стъпките ми, само че всички вече ги смятаха за мъртви. Тази мисъл ми помогна да издържа още известно време. Като мислех за Шон и Кевин, като извиквах всеки свой спомен за тях, като съживявах лицата и гласовете им, аз успях да запазя известно самообладание. А имах и видение за тях, видение, което смятах за истинско и което все още смятам за такова.
По някакъв начин съзнанието ми се изплъзна от времепространствените окови и се озовах в стая, която не бях виждал преди. Сякаш бях в средата на тавана и гледах надолу. Момчетата спяха на дървени легла,
