от онези големите, грубо изсечени кревати в стил „Дивия запад“, едно над друго. Завити бяха с меки тъмночервени одеяла, Шон на долното легло, Кевин — на горното.
Кевин се размърда под погледа ми и се обърна на другата страна. Устата му беше отворена и аз видях, че двете му нови предни зъбчета, които тъкмо се бяха показали, когато момчетата пристигнаха при мен от Мейн, вече са израснали почти напълно. Ръбчетата им бяха някак леко неравни, грапавини, които сигурно щяха да се изгладят с времето, а самите зъби изглеждаха прекалено големи за лицето му, както винаги става с новите предни зъби на малчуганите. А после видението се стопи и аз се озовах обратно в мрака, опитвайки се трескаво да извикам някакъв образ в главата си — Коледа при родителите на Лиз, лицето на Шон, когато видя новото си колело под дървото на двора.
След време обаче волята ми се срина. Димент ме беше погребал жив. Той беше приятел на Будро. Ако съм си мислел, че милият му поглед ми е обещал нещо, значи съм загърбил разумната си преценка в полза на надеждата. Чудех се дали Пинки ще успее да открие гроба ми.
А после преминах отвъд съжалението, на една нова арена, където интересът ми към самия мен се беше превърнал в нещо несъществено. Мисля, че точно заради това оцелях. Предадох се. Заличих всяка мисъл, защото всички мисли правеха кръг обратно към себе си — „Ами ако се обърна?“ винаги водеше до „Мога ли да се обърна?“. И така нататък.
В известен смисъл да се предам беше облекчение. Да спра да се боря, да спра да се концентрирам върху болката си, да спра да мисля за Шон и Кевин, да спра да се надявам. Да спра да мисля, че Алекс Калахан има каквото и да било значение във вселената. Да спря да мисля въобще.
Докато измъкват пироните от ковчега, стърженето е най-прекрасната музика, която съм чувал в живота си. Когато махат капака, светлината ме заслепява и аз инстинктивно стискам очи. Хващат ме за ръцете и ме изправят до седнало положение.
— Така, полекичка. Още не си отваряй очите. Нека първо светлината проникне през клепачите ти.
Някой доближава картонена чашка с вода до устните ми и аз отпивам няколко жадни глътки, като се оливам целия. Опитвам се да вдигна ръка към лицето си, за да си избърша устните, но ръката ми се тресе толкова силно, че не успявам — само се удрям по лицето.
— Няма нищо — казва глас, който разпознавам като гласа на Димент. — Ще се оправиш. Нали ти казах, човече? Просто трябва да вярваш. Тялото не обича да го затварят така, това е. Но ще се оправиш, точно както ти обещах. Спокойно. Нека светът те посрещне с добре дошъл, братко.
Още вода. Толкова е вкусна, като еликсир! Същото е с влажния въздух по кожата ми, който ме дарява с вълна от великолепни усещания. А слънчевата светлина през клепачите ми, трептяща и нашарена от нещо, което не виждам, е истинско откровение след мрака.
— Ти си нов човек вече. Прероден. Хайде, да те изправим.
Силни ръце под мишниците ме вдигат на крака.
— Отвори си очите, Алекс. Съвсем малко, така, а сега още малко. Стъпи на земята.
Светът все още е избелен, като преекспонирана снимка, но виждам достатъчно, за да прекрача ковчега и да стъпя на прашната земя.
— О, да! — изпява женски глас.
— Сега той е един от нас!
Гласовете им са сладки и прекрасни, божествена музика. Истината е, че след като ме освободиха от ковчега, целият съм обзет от най-прекрасни и чисти усещания. Влажният въздух по кожата ми, слънцето, дърветата, които шумолят на бриза, пръстта… треперя от наслада. Дори се разплаквам от радост и облекчение.
— О, да! Той вече вижда!
На земята вдясно от мен има сложна рисунка, очертана с бял прах. Красива е като дантела.
— Това е веве — казва ми Димент, проследил погледа ми. — Помага ни да повикаме лоа. — Навежда се и размазва с върха на пръстите си очертанията в пръстта.
Членовете на бизанго събират знаменца и барабани, а бутилките, пластмасовите чинии и чаши пъхат в чували за боклук. Лицата на някои от тях са омазани с бял прах. Изглеждат изтощени, сякаш нощта е била точно толкова трудна за тях колкото и за мен.
И отново Димент сякаш разчита мислите ми.
— Не е почивка, когато лоа дойде при теб. Тресеш се, падаш, а после танцуваш. Сега ние всички сме уморени, само ти си си починал. — И пак се смее по онзи ужасен начин.
Намирам се пред дома на Димент — седя на разпадащ се ратанов стол на малка бетонна веранда, скрита зад сградата. „Верандата“ всъщност е бетонна плоча с макара от кабел за маса и два стола с провиснали дъна. Вдясно има няколко паянтови постройки за домашни животни, кокошки и прочие, с различна големина, ръчно направени от бамбукови пръчки, пристегнати с лиани. В едната има шарена кокошка, но другите са празни. Кокошката седи неподвижно, мърдат само очите й.
Преоблякъл съм се в моите си дрехи, обадих се и на Пинки по телефона в беемвето да му кажа, че съм добре. Сега чакам Димент да излезе. Обикновено мразя да чакам, но сега ми липсва нетърпение. Нощта, прекарана под земята, ме е изстреляла към ново състояние на ума. Би било преувеличение да кажа, че се чувствам „прероден“, но наистина се чувствам освежен и жив. И освободен от обичайната си нетърпеливост, от обичайното си намусено раздразнение при всяка пречка или забавяне, които не са съобразени с мое величество. Черпя сили от онова странно видение на момчетата в двуетажното легло, което потвърди убеждението ми, че са живи.
— Знаеш ли защо се съгласих да ти помогна? — пита ме Димент, когато идва при мен около час и половина по-късно. Старецът изглежда уморен, лицето му е посивяло, сенки са се вдълбали под изтощените му сълзящи очи.
— Не.
— Близнаци. Ти търсиш момчетата си, а те са близнаци. Затова. Иначе, аз съм един стар човек, който не обича да се лишава от нощния си сън. Близнаците са много специални за вуду. Над всички други лоа — духовете, които управляват целия свят, на живите и на мъртвите, — над всички тях е Мараса — казва той и кима.
— Мараса?
— О, да, те са близнаци. Те карат дъжда да вали, те правят билките, които лекуват болните. Двамата в едно — те символизират хармонията на света каквато трябва да бъде, равновесието на земята и небето, огъня и водата, живите и мъртвите.
— Близнаците?
— Така е — казва Димент с мелодичния си глас. — Така е. Близнаците не са, как го казвате вие, дружелюбни, о, не. Понякога се ядосват. Ревнуват. Нещата излизат от равновесие. Но при вуду да има близнаци в едно семейство е нещо много важно. Те са… — той търси думата — напомняне за тайнството. Трябва да им направиш церемония — това трябва да направиш, ако намериш синовете си. Това трябва да ми го обещаеш.
— Церемония?
— В тяхна чест. Всяка година. Слушай сега. Веднъж годишно. На Коледа може, но празненството трябва да е отделно от празнуването на Коледа, така че май е по-добре да избереш друг ден. Четвърти януари, това е втори подходящ ден.
— Това е…
Той вдига ръка да ме спре.
— Третият е денят преди Великден. Ако не правиш церемония за близнаците, ще имаш нещастни дни.
— Това не е проблем — казвам му аз. — Винаги го празнуваме и без това. Рожденият им ден е на четвърти януари.
Това го поразява, почти сякаш го плаши.
— Ти си изпратен при мен. За да услужа на Мараса. — Затваря очи, мърмори си нещо, прекръства се, после отпуска тежко глава на гърдите си. Когато отново отваря очи, изглежда толкова уморен, че го питам дали не иска да си почине малко.
— Виж, и без това трябва да върна колата на Пинки — казвам му. — Мога да дойда по-късно.
