— Не, не, не, не! — Прокарва бавно ръка по лицето си. — Ще ти кажа каквото знам за Байрън сега. Може и да знам едно-две неща. Да се надяваме… — Ръката му се издига във въздуха в някакъв жест, който не разбирам. — Да се надяваме това да ти помогне.
Настроението ми се скапва. Не звучи да има някаква достоверна информация за местонахождението на Будро.
Прекъсва ни появата на някаква жена. Облечена е с дълга избеляла рокля, краката й са боси. Нервна е и се отнася с голямо почитание към Димент. Държи бял петел — хванала го е така, че птицата не може да мръдне. Димент се покланя леко в моя посока и става да огледа петела. Повдига му крилете и разтваря на места перушината. Птицата издава клопащи звуци от време на време, върти рязко глава, червеният й гребен се клати, ярките й очи примигват.
— Добра е — казва Димент и инструктира жената да сложи птицата в една от празните бамбукови клетки. Петелът се озовава вътре с гневно клопане и настръхнала перушина. Жената затваря кокошарника, като мушва една пръчка в двойна примка от лиана.
— Носи го за жертвоприношението — казва Димент, когато жената си тръгва. — Ще дойде по-късно. Първо ти.
Умът ми прескача към пилешката кръв по тениската на Кевин, онази, която полицията намери у дома.
— Ще го принесете в жертва? — Преди Димент да спомене за жертвоприношение, си мислех, че кокошката е тук, за да носи яйца. А петелът е… не знам… нещо като домашен любимец.
Димент кима.
— Това не ти харесва.
Аз клатя глава, сякаш да отхвърля твърдението му, но той, разбира се, е прав.
— Това не ме изненадва. Ти го смяташ за примитивно, прав ли съм?
— Сигурно.
— Жертвоприношението е в сърцевината на всяка религия, ако се върнеш към самото й начало. Богът или богинята създава целия свят и ти дава живот в него. В чест на бога ти изпълняваш ритуал, връщаш му едно от неговите създания, даваш му живота на създанието, за да го подхраниш. Понякога се случват трудни времена. Суша или мор по животните. Но дори и тогава животното, което ще принесеш в жертва, трябва да е здраво. Да няма никакъв недостатък. Да върнеш здраво животно в трудни времена — това не е лесно. Но пък в трудни времена най-много имаш нужда от лоа, нали?
— Разбирам идеята, но…
Димент махва рязко, после слага ръка на рамото ми.
— Нека те питам нещо — ти християнин ли си?
— Нещо такова.
— Християнската религия е изградена върху жертвоприношения, разбираш, нали? Господ поискал от Авраам да пожертва сина си Исак, после се омилостивил. Вместо Исак, взема агне. Взема агне. Взема живот. Не, не иска сина на Авраам, иска го от себе си. Той пожертва единствения си син, оставя го да умре на кръста под жежкото слънце, пролива кръвта на собствения си син, взима живота на собствения си син. А Исус — той го знае това предварително. Не казва ли на Тайната вечеря — „Това е моето тяло, това е моята кръв“. Причастието — този ритуал е жертвоприношение. Пиеш от кръвта на Исус, ядеш от тялото му.
— Прав си — казвам му. — Напълно си прав. Но…
— Още мислиш, че да се убиват пилета е нещо назадничаво, да? Нека те питам — как можеш да уважаваш живота, ако не уважаваш смъртта? Нека ти кажа — мислиш, че аз съм кръвожаден човек, че обичам да проливам кръв?
— Не. Но…
— Ти живееш в главата си — казва Димент и клати тъжно собствената си глава. — Алекс, трябва да живееш и в тялото си. — Тупа се по гърдите. — Трябва да живееш тук, вътре. Трябва да се научиш как да живееш тук, вътре.
— Аз живея в тялото си.
— Не. Само три часа са минали, откакто излезе от земята, и вече си обратно тук. — Докосва главата си и въздъхва, дълбоко и уморено.
— Съжалявам.
Той клати глава.
— Мисля, че е възможно Байрън все още да практикува жертвоприношения — казвам му аз. — Оставил е в къщата ми тениска на едно от момчетата, напоена с кръв. Заради нея полицията реши, че аз съм убил синовете си… докато не изследваха кръвта.
— Байрън… той обича да убива разни неща.
Не знам какво да кажа.
Той протяга ръка към мен в жест на… благословия.
— Не. Байрън… той е като совата или пантерата. — Клати глава. — Ловува, пролива кръв заради самия себе си, да потуши собствената си жажда. Опитах се да го науча как да използва това, но… — Клати отново глава.
— Какво имаш предвид?
— Онова куче — казва Димент. — Долу-горе по онова време той дойде при мен. Казвам му, че кучето е било пилеене. Казвам му, „пилееш собствената си сила, момче, и нищо не ти остава“. И той ме пита каква е тази сила. Казвам му — силата, която получаваш, когато даваш страдание на нещо. Силата, която получаваш, когато създания умират. Силата на жертвоприношението.
— И какво каза Байрън?
Димент свива рамене.
— Помоли да го обуча.
— На какво?
— Магия.
— Фокуси, като номерата с карти?
Димент клати глава.
— Не, не, не. Той вече го знаеше това. Байрън… той успяваше да отклони погледа ти настрани, винаги успяваше. Искаше да се научи за Тайнствата. Искаше да знае за жертвоприношението, онова, което ние наричаме истинската магия.
— И ти си можел да го научиш на това?
— О, да. Само че не мога да говоря за това с теб. Ти не разбираш. Ти не разбираш дори жертвоприношението в собствената си религия. Ще ти кажа така — и да прилича нещо на магия, не винаги е такова. — Почуква се по слепоочието. Ако не можеш да видиш какво става, не можеш да видиш и истинската причина.
— Но си можел да говориш за това с Байрън?
Той кима.
— Можех да го обуча. И го обучих.
— На какво? На какво го научи?
— Научих го за лоа, за знаците и значението, за жертвоприношенията, за танца, всичко, което пренася силата на другия свят в този свят. Как да помогнеш на душата да продължи нататък, когато някой умре. Как всяка душа си има място в този свят, как да накараш духовете да дойдат тук, без да те наранят. Как се прави джуджу, мойо, веве. Как се прави всяко нещо, което аз знам да правя. Дори как да накараш духа да бъде на твоя страна и да навреди на някого. Научих Байрън на всичко, което знам. Научих го на билките и листата. И той използва това, за да убие.
— Баща си.
— Да. — Димент кима бавно. — Показах му всичко. Но той не се научи наистина.
— Какво имаш предвид?
Но Димент само клати глава.
— Той използва всичко само за Байрън. Не е това начинът. Това беше най-първото, на което се опитах да го науча след онова малко куче. Той се преструва, че е разбрал. Но си остава същият. Същият Байрън. — Виждам сълзи в очите на Димент. Клати силно глава, сякаш да ги прогони. — Дойде тук, когато го пуснаха,
