— Хълмовете са живи — казва кльощавият и започва да се киска.
Едрият също се смее.
— Къде отиваме? — Тях едва ги различавам, но аз буквално светя в мрака.
— На мястото — казва едрият. — Не се тревожи, скоро ще стигнем.
Не виждам много, но мога да се досетя, че се приближаваме към вода. Лъчът на фенерчето отскача от преплетени мангрови дръвчета и току се чува плясък на жаба. Въздухът също мирише различно, гадно и влажно.
След още няколко минути надушвам дим и чувам тихи гласове. После най-сетне излизаме от тъмната гора на полянка. Димент и още десетина други — мъже и жени — седят около огън. Две бутилки, навярно с ром, се предават от ръка на ръка, дори подушвам алкохола. По-нататък в мрака, когато някой пламък се издигне с припукване, зървам блясък на вода.
Димент ме вижда и се изправя. Останалите членове на бизангото следват примера му. Димент ме прегръща, после отстъпва крачка назад да ме огледа.
— По дяволите, изглеждаш страхотно!
Усмихва се и зъбите му лъсват. После всички се изреждат да ме прегърнат, да се представят и да ме посрещнат официално с добре дошъл. Чувствам се отдалечен някак, все едно наблюдавам сцената отгоре — сбирка от доволни хора, които са насядали около весел огън, пийват си и следват човек, чиято горна устна е отхапана от зомби. После някакъв мъж в бяло излиза от гората и отива при тях. Сцената притежава някаква визуална екстравагантност, като нещо, което можеш да видиш в Националната галерия или в Метрополитън, картина от деветнайсети век, изобразяваща екзотична групова сцена — Посвещаване.
Сърцето ми тупти в неравноделен такт и онзи тих гласец току повтаря — какви ги вършиш?
След всичките прегръдки и поклони коленете ми са омекнали. С облекчение сядам до Димент, когато ме приканват да го сторя. Кльощавият и едрият също сядат в кръга. Ромът обикаля и в двете посоки. Този път пия без задръжки, когато ми идва редът, и жаждата ми е посрещната с ентусиазирано одобрение. След няколко минути си давам сметка, че повечето присъстващи са пияни.
Накрая Димент вдига ръка и всички се умълчават. Обръща се към мен и слага ръка на рамото ми.
— Алекс, готов ли си?
Кимам. Мисля си — давай да свършваме с това.
— Bon!
Едрият раздава факли от дебели бамбукови пръчки с някакъв плат увит в единия край. Членовете на бизангото пъхат факлите в огъня и после пак тръгваме нанякъде, още по-навътре в тресавището. Навеждаме се под ниските клони и прескачаме внимателно корените по пътеката. Насекомите жужат оглушително и аз съм благодарен за аерозола, който поне в някаква степен ги държи далеч от мен.
— Хо! — казва някой откъм челото на редицата. И след минутка заобикалям след Димент едно голямо дърво и се озовавам на друга полянка. Груб дървен кръст, висок приблизително метър, е забит накриво в земята. На няколко крачки встрани се чернее прясно изкопан гроб, до него — чамов сандък.
Минават няколко секунди, докато осъзная какво виждат очите ми, и когато това става, инстинктивно отстъпвам назад. Всички се смеят.
Димент застава с лице към мен. Странната му усмивка изобщо не ме успокоява.
— Имай вяра, приятелю мой.
Явно е някакъв традиционен напев, защото членовете на бизангото пропяват в хор след Димент:
— Имай вяра!
— Довери се на своите братя и сестри.
— Довери се!
— Без вяра няма възкресение.
— Без вяра сме обречени.
— Без вяра нямаме нищо.
— Имай вяра!
Това продължава известно време, а после всички млъкват. Димент ме плясва по гърба.
— Не се тревожи, човече! Ще те изровим бързо!
— Бързо? — питам аз. — Имате предвид… веднага или…
Димент се смее, отмята главата си назад и всичките му зъби се виждат.
— Не — казва докторът, като едва успява да го изрече от смях. — Виж, ще прекараш нощта в почивка под земята. Ние ще сме тук и ще пеем. Ще танцуваме с лоа. Когато слънцето изгрее, твоите братя и сестри ще те извадят.
— Амин!
— О, да!
— Сладък сън!
— Боже на небето!
Поемам си дълбоко дъх. Исусе! Откакто момчетата изчезнаха, се отдалечавам все повече от онова, което се смята за нормално. Толкова съм далеч от всяко мислимо за мен място… намирам се в сърцето на тресавище, облечен с бял фрак. И зяпам немигащо ковчега.
Поемам си дълбоко дъх, отново. Мисля си за патолога във Вегас, чувам го как разсъждава на глас, че Клара Гейблър е била в чамов сандък, може би ковчег, но изглежда е дочакала доброволно участта си, без борба.
— Не мисля, че мога да направя това — казвам аз.
Доброто настроение се изпарява от лицето на Димент. Изведнъж челото му се смръщва от разочарование.
— Тогава аз мога да ти помогна — казва той.
— Мамка му! — чувам гласа на кльощавия. — Онзи последния го погребахме само за да си докажел колко струва!
— Знам — подхваща друг глас, — този обаче го е страх, просто…
Димент вдига ръка и те млъкват.
Застанал на лунната светлина с невероятния си фрак, който почти я поглъща, аз търся трескаво думи.
— Онова, което искате да направя… — Устата ми е пресъхнала, едва говоря. — Онова, което искате да направя… ще си струва ли?
— Зависи от теб — казва ми Димент. Лицето му е от камък. Очите му проблясват на светлината от факлите. Изглежда уморен и ядосан. Другите около нас започват да мърморят.
Имам чувството, че съм застанал на ръба на пропаст и се каня да скоча в празното.
— Не — казвам му аз. — Не зависи от мен. Зависи от теб. Можеш ли да ми кажеш как да намеря Будро?
Димент клати глава.
— Нямаш ред, синко. Това е въпрос за после — разбираш ли какво ти казвам? Първо трябва да докажеш вярата си. — Но макар да заобикаля въпроса ми, очите му не го правят. Те остават вперени в мен. Гледа ме напрегнато, задържа погледа ми. Няма злонамереност в неговия. — Ако ти ми се довериш — казва накрая, — аз ще ти помогна.
Не знам защо, но му вярвам.
Някъде вляво от мен зазвучава бавен и монотонен барабанен ритъм. Шепот на гласове. Някой надига бутилка и ромът бълбука. Кльощавият се киска. Жена тананика приспивна мелодия.
Гледам в краката си, докато вървя към сандъка. А после, преди да съм променил решението си, влизам в него. Всички се надвесват над мен. Виждам едрия мъж, който се навежда да вдигне капака. Затварям очи. Сигурно съм луд.
— Алекс! — казва Димент и очите ми се отварят рязко.
Той гледа надолу към мен. Зад него едрият и още двама от мъжете държат капака на сандъка. Димент излива някаква течност върху лицето ми, която сякаш капе от пръстите му. Студена е, но при допира с кожата ми сякаш я изгаря. Тетродотоксин? Започват ли да изтръпват устните ми?
— Чакай! — казвам аз и се опитвам да седна. Трима мъже ме бутват внимателно назад.
Звънлив сопран запява „Амейзинг грейс“. Заливат ме вълни на паника. Това не се ли пее на погребения?
