точно това е казал Байрън на полицията — че не е видял никакъв прът. Че не се сетил да протегне ръка. После започнал да плаче и плакал, докато не го оставили на мира.
— Едно десетгодишно дете все пак е достатъчно съобразително да се възползва от колебанието на възрастните.
— О, той още тогава по някакъв начин плашеше хората. А и не беше само това. Имаше и свидетел — една сервитьорка, която се прибирала от работа в „Шримп Шак“. Минала покрай басейна онази вечер. Казала, че видяла Байрън да седи на ръба на басейна с кръстосани крака, по индиански, и да гледа към водата. Не видяла никой друг наоколо — и определено нямало „гоненица“. Сцената била неподвижна като на снимка. Къде е бил тогава малкият Джо?
— Хм.
— В тоалетната, така казал Байрън. Само че това си беше лъжа, защото вратите са били заключени. Всички си мислехме следното — че мъникът е бил във водата, а Байрън просто си е стоял отвън и го е гледал. Той обичаше да дебне хората, ако ме разбирате. След това Мари не даваше на никой да го доближи. Викаше, че сме били жестоки, че Байрън и без това се чувствал зле, че си изплаквал очите. Но така и никой нищо не направи — не го обвиниха изобщо. Смъртта на Джо беше обявена за злополука.
Дора докосва внимателно с пръст един от лъскавите си нокти.
— Вижте, момчета — казва тя и става с пъшкане. — Още много имам да ви разправям за Байрън, но нещо ми е пресъхнала устата. — Размахва ръце във въздуха. — Що не идем да видим Ралф? Заедно ще си спомним повече. Той беше близък със семейството. С Клод бяха колеги. Работеха на сондите. И за риба ходеха заедно.
Казва ни да я почакаме и след пет минути се връща, косата й още е с ролките, но педикюрените сандали са сменени с лъскав чифт маратонки.
— Налага ли се да идем пеша? — пита Пинки, поглеждайки обувките й.
— Божке, не! — възкликва Дора. — Искам да се повозя в тази ваша кола.
Ралф настоява да ни направи чай с лед. Поднася чашите внимателно, после се извинява, за да „донесе нещо“. Чакаме в миниатюрна дневна с твърде много мебели и след малко Ралф се връща с два прашни албума.
— По онова време обичах да правя снимки — казва той и разлиства един от албумите, докато не намира каквото търси.
— Ето — казва той и ние се навеждаме да погледнем малката снимка седем на дванайсет сантиметра. — Това е Клод — казва Ралф и сочи красив мъж с дълги бакенбарди, седнал на пейка в парка. — А това е Мари. — Сочи скромната на вид жена до Клод. Главата й е обърната и тя гледа с топла усмивка съпруга си, а до нея седи спретнато момченце. Пътят на косата му е прав като начертан с линия.
— А това е Байрън — казва Дора. — Правена е преди Джо да се роди. Много му трепереше тя на това момче. Нали така, Ралф?
— О, да. Ако питахте майка му, той беше истинско ангелче.
— Само да поиска нещо и тя му го купуваше — казва Дора. — Играчка, колело, каквото се сетиш. Нинтендо. Китара. Батут. Карт. Слънчеви очила за двеста долара, ако щете вярвайте. Дрехи… угаждаше му във всичко.
— Виж, Клод — добавя Ралф, — и той обичаше момчето, но се опитваше да го приучи малко на дисциплина, както си му е редът. Мари не даваше на Клод да пипне момчето. Дори да му се скара не даваше. И виж какво стана.
— Няма какво да виним родителите — казва ни Дора. — Мари беше много сладка. И Клод беше добър човек. Според мен момчето просто се беше родило повредено.
— Може и така да е — отстъпва Ралф.
Намира друга снимка, правена няколко години по-късно. Байрън е на седем или там някъде. Облечен е с костюм, с цилиндър на главата и с нещо като пелерина, а над горната му устна са нарисувани завити мустаци. Зад него се вижда ръчно направен плакат: БАЙРЪН ВЕЛИКИ.
Сещам се какво беше казал Карл Кавана — че фокусниците се запалвали по това изкуство още като деца. От снимката ме побиват тръпки.
— О, магическите представления! — казва Дора. — Направо бях забравила за това. Байрън продаваше билети по четвърт долар и хората си плащаха с готовност, защото Мари правеше лимонада, сандвичи и картофена салата, така че си беше на сметка.
— Тя правеше страхотна картофена салата — казва Ралф. — Макар и не като тази на Дора — добавя дипломатично той.
— Помниш ли? — пита Дора. — Гледахме представленията на сгъваеми столове, които Байрън нареждаше пред караваната.
— Той беше много добър, между другото, за толкова малко дете — казва Ралф. — Така и не разбрах как правеше някои от номерата си. Имаше например един номер — слагаше няколко пера и стиска трева в един тиган, казваше някакви вълшебни думи, и като вдигне капака, от тигана излита птица. Оглеждал съм го този тиган. Нямаше място да скриеш жива птица вътре.
Тиган за гълъби, мисля си аз, спомняйки си описанието на Кавана.
— Кажете ни за бащата — подканва ги Пинки.
— Работеше на морските сонди, точно като мен. Работлив си беше. Мари също работеше — гладеше дрехите на хората срещу заплащане.
Но като цяло според думите на двамата съседи Клод не се е задържал много вкъщи. Работел за „Андарко“ на шестседмични смени на сондите в Залива, почивал три.
— И когато си беше вкъщи, пак не се задържаше много в караваната. Все ходеше за риба. — Ралф се смее. — Повечето време с мен.
— Байрън идваше ли с вас?
— Нее. Беше му скучно. Предпочиташе да си стои вкъщи с майка си.
— Ходеха ли на църква? Чух нещо, че Байрън се изявявал като малък проповедник.
— Мили Боже, да! — казва Дора. — Те си бяха набожни по принцип, а след като малкият Джо умря, Байрън наистина се побърка на тема религия.
— Преобразяващо преживяване — казва Ралф.
— Какво? — пита Дора. — Това пък откъде го измисли?
Ралф се изчервява.
— Чета разни книги за библейските сказания. Така го наричат — като Павел на пътя за Дамаск. Идеята е, че след като малкият Джо се удави, Байрън е започнал да се замисля за смъртната си душа.
— За преобразявания не знам — казва Дора, — но онова момче наистина се вманиачи на тема проповядване. Проповядваше буквално пред всеки, който би се спрял да го слуша, заставаше на моста, дори четеше на висок глас Библията при кейовете, когато приставаше някоя рибарска лодка. Мари се беше побъркала от притеснение, щото на пристанището има всякакви хора. Пияни и какви ли не. Но Байрън никой не можеше да го спре. Дори си беше спечелил слава на лечител, нали така, Ралф?
— Абсолютно. Хората говореха, че имал призвание. — Ралф млъква, после подхваща отново: — Чисти глупости, разбира се. Но че си имаше последователи, имаше. Беше си истински малък шоумен.
— Какво имате предвид? — питам аз. — Що за „шоумен“?
— Ами веднъж например изнесе проповед за избягването от отговорност. Говореше за Пилат Понтийски и на олтара пред него имаше голяма купа с чиста вода, и говореше той как Пилат си измил ръцете… „Исус Христос просто не е негова работа.“ И малкият Байрън си насапуниса ръцете и както говореше, ги потопи във водата и водата стана кървавочервена, хората ахнаха удивено — така де, проклет да съм! Направо си беше драматично. Вдигна си ръцете и от тях капеше „кръв“, а той крещеше как Пилат не можел да измие кръвта от ръцете си.
— Номер.
— Някакъв специален сапун, така ми каза Клод, но все пак ти привлича вниманието, сещате се. Измисляше всякакви неща от този сорт. Щрака с пръсти и се появява дим. А после стана онова нещо с кученцето и… — Обръща се към Дора. — Май тогава го изхвърлиха от църквата?
— Какво „нещо с кученцето“? — пита Пинки.
