— Това беше по-късно — казва Дора, — вече беше тийнейджър.
Аз обаче не слушам. Мисля за малкия проповедник с „окървавени“ ръце. Малкият проповедник, който щрака с пръсти и се появява дим. Малкият проповедник, който прави фокуси.
Седемгодишният Байрън Велики, който работел върху уменията си още тогава. Образите на сестрите Гейблър се тълпят в главата ми. Със сценичните им костюми. Полицейската снимка на долната половина на Клара Гейблър. Мисля за момчетата Рамирес. Едното разчленено. Хлапетата Сандлинг, които се катерели по въжета и „тренирали“. Защо? С каква цел?
Истински шоумен.
Като си помисля какво ли си е наумил този психар за моите синове…
— Добре ли си? — пита ме Пинки.
— Още чай с лед? — предлага Ралф.
Аз клатя глава.
— Добре съм.
— Каква е историята с онова кученце? — пита отново Пинки.
Дора се мръщи.
— Имаш ли нещо против да запаля, Ралф?
— Вредиш си на здравето. Но хайде, пуши.
— Онова кученце — казва Дора. — О, Боже! Тогава разбрахме, че момчето наистина е побъркано.
— Това сложи край и на дните му като проповедник — добавя Ралф.
— Какво е направил? — пита Пинки. — Измъчвал е бедното животинче?
— Нещо по-лошо — казва Ралф.
— Какво може да е по-лошо от това?
Ралф въздиша издълбоко и се обляга назад.
— Беше по Коледа. Може и да се влияя от по-късните събития, но хората казват, че по онова време Байрън вече се държал странно. Никой не може да обясни как точно, но успявал да им внуши страх. Просто никой не искаше да е близо до него. Все още проповядваше доста, но когато не проповядваше, изчезваше с часове. Беше на колко… — обръща се към Дора, — на четиринайсет?
Дора кима.
— Мари се тревожеше — продължава Ралф, — казваше, че си имал някакво тайно място и че не знаела къде ходи и какво прави.
— А съседчето — казва Дора и потръпва, — получи кученце за Коледа.
— Нали помните какво каза Дора — че Байрън винаги получаваше всичко, което поиска?
С Пинки кимаме.
— С едно изключение — пояснява Ралф. — Мари страдаше от астма, в тежка форма, и не можеха да си вземат домашно животно. Получаваше пристъп и се налагаше да постъпи в болница, сещате се. Така че Байрън не можеше да си вземе куче или коте, дори и хамстер.
— Случи се следното — разказва Дора. — Малкият Емъри Бобърг, съседчето от другата страна, получи кученце за Коледа, малък златен лабрадор, най-сладкото същество, което можете да си представите. Та, Емъри разхожда кученцето си, минава покрай караваната на Байрън и Байрън го пита дали може да си поиграе с него. На Емъри не му се иска, обаче го е страх от Байрън и му подава каишката. Байрън му дал малко пари и го пратил до магазина да купи безалкохолно и за двамата. Веднага щом Емъри се скрива от погледа му, Байрън изкопава дупка в двора и заравя палето до шията. Ако бях там, може би щях да успея да го спра, но по онова време бях в Лафайет при сестра ми.
— По-късно Байрън се опита да обясни постъпката си — казва Ралф. — Някаква измислена история как кучето непрекъснато се измъквало от каишката си и Байрън го заровил, за да не избяга. Защото той си имал работа и не можел да го наглежда. Сякаш не е могъл да изчака десет минути, докато Емъри се върне. Като че ли някой ще повярва, че Мари наистина го е накарала да окоси моравата — беше декември. Както и да е, той вади електрическата косачка от бараката с инструментите и започва да коси моравата.
— О! — мълви Дора и скрива лице в ръцете си, сякаш не може да издържи дори спомена. — Господи.
— Малкият Емъри се връща точно навреме да види как Байрън минава с косачката през главата на палето. Аз бях тук, когато Емъри изпищя. Хукнах, стекоха се и други хора. Кръвта бликаше като фонтан. Не можете да си го представите дори.
— Отрязал е главата на кучето с косачката?
— Майката на Емъри се обади на полицията. И те дойдоха. И никой не повярва на твърденията на Байрън, че станало случайно.
— Обвиниха го в хулиганство — добавя Дора.
— И какво стана?
— Нищо. Размина му се само с мъмрене. Семейство Бобърг се преместиха при първа възможност.
— Мълвата се разнесе — казва Ралф. — Момчето на Будро не е редовно. Хлопа му дъската. Родителите заръчваха на децата си да стоят далеч от него. Вече не му позволяваха да проповядва в църквата.
— Малко след това Байрън спря да ходи на училище — продължава Дора. — Тогава започна да се влачи из Морган Сити. — Загасва цигарата си. — Сдуши се с онази чернилка, вещерския доктор.
Расизмът й ми е толкова противен, че ми иде да си тръгна. Ставам, но Пинки не ми обръща внимание.
— Знаете ли името на онзи човек?
— Вече ви казах — отвръща Дора. — Откъде мога да знам такова нещо?
— Мисля, че знам кой е — казва Ралф, — но не му знам името. Ако се завъртите в онзи район на Морган Сити и поразпитате, все ще ви каже някой къде да го намерите. Боже, при него идват хора чак от Ню Орлиънс да им каже печелившо число или кой ще спечели на четвъртфинала. Той е световноизвестен… този тип.
— И какво… да питаме за „вещерския доктор“? — пита Пинки. — Това ще е достатъчно, така ли?
— Ами те не се наричат точно вещерски доктори — замисля се Ралф. — Имат си някакво вуду име, но не го помня. Хиган? Хунгин?
— Хунган — подсеща го Пинки.
— Точно така беше. И не е само един, много са. Онзи, дето Байрън се сдуши с него след историята с палето? Питайте за вещера без горна устна.
— А стига бе.
— Честна дума. Виждал съм го. Може да е нещо свързано с вудуто — не знам как се е наранил. — Лицето му се изкривява, наполовина усмивка и наполовина гримаса. — Той казва, че едно зомби му се ядосало и му я отхапало.
— Отхапало му устната? — ахва Дора. Кръсти се скришно, движението е само загатнато и почти убягва от погледа.
— Ей така — казва Ралф и уж се стрелва към Дора да я ухапе, — като хапеща костенурка.
Дора изписква.
— Една хапка — казва Ралф. — Повече не е нужно.
35.
С Пинки обядваме в „При Кати“, запусната закусвалня в Бейо Бьоф, която предлага различни видове рибарска стръв и разходка с лодка покрай сандвичите и напитките.
— Виж, това се казва хубав по’бой18 — казва Пинки и отпива дълга глътка от колата си да отмие последната хапка. — Колкото и да е добра храната в Ню Орлиънс, все по-трудно става да намериш първокласен по’бой. Моята теория е, че за тази цел трябва да идеш на село, защото ресторантите в града сменят прекалено често мазнината. Ти какво ще кажеш, Артър?
Артър е мъжът зад бара, явно старо приятелче на Пинки. („Мен никой никога не ме забравя — беше ми обяснил Пинки. — Това поне е сигурно.“) Тъмното лице на Артър разцъфва в широка усмивка с липсващи зъби. Той клати глава.
— Това комплимент ли е или ми казваш, че мазнината ми е пуснала брада?
