— Три дни, докато се стоплим — засмя се Юнисед. Той стана, за да си тръгне, но когато стигна до вратата се спря и се обърна към съучастника си в това престъпление.
— Този Капитан, Блейдър… Не мисля, че имаме много нужда от него след като завземем Флоуринг, нали? Може би е по-добре да му уредиш някой нещастен случай.
Блейдър твърдо кимна с глава.
Дъглас се чувстваше добре по Море. Брайърмот твърдеше, че Морето му е родна стихия. Каспар Мерлин просто се подсмихна и продължи да гледа към облаците, които се трупаха на североизточния край на хоризонта, между тях и Далечния Бряг.
Дъглас се интересуваше от всичко, свързано с Морето. Джуджетата Моряци с удоволствие му обясняваха въжетата, мачтите и такелажа — който те наричаха „таклеж“. Запознаха го и с най-полезния от моряшките инструменти — моряшкия възел.
Дъглас изгуби три игри на шах с Брайърмот преди да се смени вахтата в полунощ. Джуджето се усмихна, както винаги правеше по това време на нощта когато печелеше, и пожела приятни сънища на момчето.
Все още твърде буден, за да се свие в койката си, Дъглас се разходи по палубата, наслаждавайки се на топлия и влажен въздух. Бяха вече достатъчно на юг, така че бяха задминали лятото.
Мислейки си за разни работи, той стигна до самия край на кораба, където двете страни се събираха в остър нос. Платната над него бяха опънати и плющяха на вятъра.
Вълната под него светеше със своя вътрешна светлина. Дъглас Брайтглед с носталгия си спомни лекцията на своя учител за Студените огньове. Изглеждаше като преди векове, а трябва да е било преди по-малко от три години, времето когато седяха заедно на стъпалото под Хълма на Магьосниците в една тъмна и безлунна лятна нощ, и гледаха блатните огньове, които подскачаха над Кривия Поток.
— Това е Студен Огън — каза Флеърмън сънливо. — Един Аспект, студено, и все пак огън — значи нещо важно за теб като Огнегадател. Може да се намери на специални места, като в гробища или блата. Можеш също да го срещнеш да играе по мачтите на корабите през бурна нощ, като светкавица. Също така и около кораба, докато той пори вълните.
— Когато му видиш блясъка — и в този момент Дъглас сякаш чуваше гласа на Магьосника, — трябва само да го повикаш. Той ще дойде при теб и ще изпълни поръчението ти. Студеният Огън винаги ще слуша Възпитаника на Огъня. Запомни това, момчето ми. Винаги ще слуша Възпитаника на Огъня.
Сега, на хиляда мили от Хълма на Магьосниците, той се наведе над кърмата, за да разгледа стрелкащите се покрай кораба острието от фосфоресценция. Малко по-късно той се опита да я командва, карайки я да се разшири в широк кръг, а след това и в лъчи излизащи от кораба.
Когато доби увереност в силата си над Студения Огън, той започна все повече и повече да бъде запленен от красотата му, без да забелязва внезапното застудяване на въздуха и първия порив на гонения от вятъра дъжд по гърба си.
Чу се трясък, пукане, последва силно люлеене, и бурята, която ги беше следвала, удари силно по „Диамантеното острие“.
В своята каюта Каспар скочи от койката и започна да издава заповеди. Кормчията и старшият по вахта се вкопчиха в кормилото с две ръце и започнаха да се борят, за да поддържат правилния курс на кораба, и да не му позволят да се извие странично към вятъра.
Екипажът се изтърколи от койките си, за да свие и прибере платната. Силен пукот подсказа, че една от реите се е счупила. Десетки метри въжета се изсипаха на палубата като студени камшици.
Бурята спря също толкова бързо, колкото и започна, нещо обичайно за тези ширини, както каза Каспар Мерлин на Брайърмот. Трябваше им цял час тежка работа, за да приведат всичко в ред. Когато свършиха, бурята вече беше отминала.
Никой не забеляза, че Пътуващият Магьосник не е вече на палубата.
Дъглас чувстваше неудобство, но не и страх. „Диамантеното острие“ бе забил нос под водата под внезапния напор на бурята отзад. Дъглас се изсипа зад борда във фучащата отстрани вода преди да успее да се хване за каквото и да било.
Докато падаше в Морето той успя да извика само една дума:
— Помо-о-о-ощ!
Изпускайки само за сантиметри да се хване за кила на кораба, той потъна във водата като камък.
Реши, че трябва да се опита да изплува на повърхността, откъдето би могъл да повика спасение от „Диамантеното острие“ преди той да е отплувал твърде надалеч.
Той осъзна как се отпуска на дъното на една пясъчна ивица между огромни кръгли корали, оцветени в розово, сиво и ярко синьо. Изненадани риби в цветовете на дъгата се шмугнаха край него, след което изчезнаха в тъмната гора от водорасли също толкова бързо, колкото се бяха появили.
Той бе обзет от паника. Задържайки дъха, се опита да изплува на повърхността — но бе поне на двадесет метра дълбочина! Не можеше да изплува, нито можеше да задържи дъха си повече. Той се остави да издиша събрания въздух и неволно изохка, подготвяйки се да нагълта студена и солена морска вода — и една бърза смърт, разбира се.
Вместо това получи глътка въздух!
Изненадан, той се опита да направи това, на което Флеърмън го бе учил — първо да помисли.
Загадката бе голяма, защото, поглеждайки коралите, младият Магьосник си спомни, че на повърхността е нощ, а тук имаше много светлина. Искрящата, стрелкаща се природа на тази светлина му напомни за… Морската Светлина зад кърмата! Какво ли щеше да последва?
По-добре да се вдигне на повърхността, да види дали може да извика кораба, реши той спокойно. Твърде дълго щеше да е да върви пеш до Уотъранд, а и той предпочиташе да диша истински въздух на повърхността, когато това е възможно. Той се замисли…
— Заведи ме на най-близкия остров — каза той на глас. Той очакваше, че при тези думи Студената Светлина поне ще му покаже пътя към най-близкия остров, по който той да поеме към морското дъно.
Той обаче беше казал „Заведи ме…“ и Морската Светлина изпълни заръката му. Дъглас се озова повдигнат и пренасян бързо през водата, заобиколен от светещи стрели отпред отзад и отстрани.
Дъглас бързо забрави всякакъв страх, запленен от заобикалящия го свят. Морската Светлина осветяваше Морското Дъно, над което пътуваха, показвайки му една гора от Водорасли, веещи се нежно, почти хипнотично.
Това обаче не бяха растения, а тънки, зелени, прозрачни риби, които плуваха с насочени към пясъчното дъно глави, с насочени право нагоре опашки, които се мърдаха, за да запазят точно положението си. Техните ярки жълти очи наблюдаваха как Дъглас преминава, без да мигат. С възбудено любопитство той каза:
— Бих искал да мога да говоря с някоя от тези риби.
Морският Огън, изпълнявайки желанието му, забави ход, спря, и го постави точно срещу една от дългите, силни риби. Челюстта му беше здраво хваната около един тежък камък, като че ли около котва.
— Можеш ли да ме чуеш? — попита той рибата.
— Разбира се, сър, да — изфъфли рибата през скалата в устата си. В гласът й се долавяше смесица от уважение, страх и недоволство. — Какво мога да направя за вас?
— Съжалявам, че така ви притеснявам, но, нали разбирате, паднах от един кораб…
— Поздравления! — каза рибата, проявявайки за първи път интерес и ентусиазъм. — Тук си по-добре, на безопасност в нашите води.
— Искам просто да задам няколко много бързи въпроса, ако нямате нищо против.
— Пръскай наред! След като така и така си ме прекъснал, може и да поговорим. При следващите избори за Учител ще бъде припомнено, че аз наистина съм водил разговор със същество от Въздуха. Това би трябвало да ми донесе няколко гласа.
Тази мисъл накара зелената риба, която иначе бе твърде студена, да прояви любезност към странния си посетител.
— Тази Морска Светлина много мило ме води към най-близкия остров. Можеш ли да ми кажеш нещо за това място?
— О, скъпи — каза зелената риба, като се въртеше от неудобство. — Явно няма да мога много да съм ти
