бие по прозорците и мести керемидите.
— Жалко за всички бедни моряци, които пътуват в такава нощ — каза с прозявка г-жа Менстар. — Изгасете свещите и пусни котката да влезе, момичето ми. Аз си лягам, а и вие трябва също скоро да ме последвате.
— Да, мамо — каза Мирн, но след като тя си тръгна двамата се заседяха един до друг край малкия огън, говорейки си тихо за своите съдби до преди да се срещнат.
— Ти нямаш ли момиче, което да те чака в Долината — попита тя, поглеждай странично към него. Той точно беше станал, за да разбърка жаравата. Бурята се бе превърнала в постоянно боботене, и те чувстваха силата на вълните, които се разбиваха в брега на Флоуринг.
— Не, нямам — отвърна той. — О, познавах много симпатични момичета в Долината, но… те всички малко се страхуваха от мен — или по-скоро от Магьосника.
Тя застана пред него с наведена на една страна глава.
— Аз не виждам нищо страшно в теб, Дъглас Брайтглед.
— Може би като ме опознаеш по-добре… — започна той, но тези думи ги накараха и двамата да се разсмеят. — Искам да кажа…
— Ще видим — отвърна тя. — Но не вярвам, че някой би могъл да се страхува от теб.
— Не и ти, във всеки случай — Дъглас взе ръката й в своята и дълго я гледа. Те стояха неподвижно, притаили дъх.
След това Дъглас въздъхна и докосна бузата й, осветена от блясъка на загасващия огън. Топлината на усмивката й събуди нов, различен огън в Пътуващия Огнегадател.
На следващия ден те се разходиха в дъжда по североизточната страна на острова, до самия връх, там, където скалите се спускаха стръмно надолу в бушуващия прибой. Те стояха, гледаха и дълго си говориха, държейки ръцете си, а вятърът ги шибаше от всички страни.
Следобед, когато слънцето отново изгря, те се заеха с песни и смях да потягат „Гълъбицата“, щастливи заедно по начин, непознат досега и за двамата.
— Трябва ли да пускаш момичето си да се разхожда и да работи с някакъв чужденец — попита една дама Томасина Менстар, когато я срещна на извора.
— Я стига, Регина! Забрави ли за твоя Бълуорт и разходките с него, и за това как си поделяхте работата? Ако ти си забравила, аз не съм, защото ти ми го отне.
— Глупости! Всички момичета от Флоуринг си точеха зъбите за моя Бъли, а на тези разходки всъщност той говореше само за нови платна и стария кил на лодката си.
— Е, за това ти вярвам! — каза Томасина Менстар с усмивка. — Така или иначе, момчето е добро, въпреки че е Магьосник. Казах ли ти как запали огъня за банята снощи? С едно щракане на пръста си!
— Добре е да си го има човек наблизо през студените нощи! — каза Регина, вдигайки тежката си кофа. — Няма да настине с Магьосник до себе си, нали така?
— Моят съвет към майките на дъщери е да не бързат. Те сами ще си намерят пътя, без да ги насилва човек — засмя се една друга жена, която се бе присъединила към тях.
Дъглас и Мирн видяха Капитан Джозия, който вървеше към тях.
— Ела с нас довечера — каза Мирн. — Морето се успокои и Дъглас смята да направи опит да събуди Червеите.
Джозия, обаче, не беше оглупял от възрастта.
— А, не! Аз съм твърде стар, за да се разкарвам из Морето посред нощ, колкото и да е спокойно. Аз ще се наспя. Вие нямате нужда от компанията на един стар моряк като мен.
— Годините на Стария Джозия започнаха да личат — отбеляза момичето, когато той си тръгна. — Преди време, или поне така се говори, той не би се отказал от възможността за среднощно плуване.
— Кога тръгваме? — попита Дъглас. — Надявам се, след вечеря. Започнах да се пристрастявам към кухнята на майка ти.
— Някъде към осем вече ще е тъмно. Дори да тръгнем след вечеря, пак ще имаме достатъчно време. Трябва ли да поканим и г-жа Паркър да дойде с нас?
— Ако искаш — каза Дъглас студено.
— Разбира се, че няма! — разсмя се Мирн Менстар. — Дъглас…?
— Да, Мирн?
— Когато си тръгнеш, а аз знам, че скоро ще трябва да заминеш…
— Да, трябва. Много ще ми липсваш!
— Ако остана тук — каза тя твърдо.
Дъглас замълча и после кимна:
— Ако това няма да притесни много майка ти, разбира се.
— Сега много момичета са моряци. А и майка ми може сама да се грижи за себе си. Искам да дойда и да помогна на теб, на Флеърмън и на Огурян. Това все пак е и мой остров и мое Море, нали? А освен това, искам да съм с теб.
— Обичам те, Мирн.
— И заради това също, разбира се. И аз те обичам, Дъглас!
Те стояха така и се гледаха, а после Дъглас каза развълнувано:
— Ще се срещнем с Флеърмън и Бронзовия Бухал и заедно ще се запознаем с Огурян. Сигурен съм, че ще заобичаш Флеърмън толкова, колкото и аз го обичам!
— Няма нужда да ме убеждаваш, момко! Дори да не те обичах, господине, пак щях да отида, за да видя Великите Хора на нашето време да отиват заедно на бой. Може и аз самата нещо да свърша, за да обърна злото в добро, както казваше баща ми.
Дъглас стоеше и я гледаше, държеше ръцете й и се усмихваше на нейната усмивка. Чувстваше се леко оглупял и безкрайно щастлив. Те бяха стигнали до вратата на дома й и стояха там застинали, докато майка й не извика отвътре:
— Ей, вместо да седите там, защо не дойдете да наредите масата за вечеря. Чака ви дълга нощ, а и работата сигурно ще бъде тежка.
В седем часа двамата вече бяха на километри навътре в морето, бяха закотвили лодката и чакаха да се появи Морската Светлина. Те лежаха по корем на предната палуба, взирайки се в тъмните води и един към друг.
Когато накрая слънцето залезе, Дъглас се протегна надолу, за да достигне до повърхността на водата.
— Дъглас Брайтглед те вика, Морски Огън!
По повърхността се очертаха сини букви.
— Помня те, Дъглас Брайтглед. Ние с теб пътувахме дълго и бързо заедно преди няколко дни. Какво иска от мен Огнегадателят?
— Заведи ни в дълбините при спящите Хорниади. Рибарите от Флоуринг искат да говорят с тях за миди, перли и сини корали.
— Умни хора! — въздъхна Морският Огън. — Влезте във водата и двамата, Огнегадателю и Рибарска Дъще.
Те го послушаха и веднага започнаха да дишат и да си говорят под водата, нещо, което за рибарското момиче Мирн бе истинско чудо. Морската Светлина ги поведе към мястото, където спяха Хорниадите.
Морският Огън каза:
— Но имайте предвид, че не е лесно човек да ги събуди.
— И аз така разбрах — въздъхна Мирн.
— Костенурките знаят как да го сторят — каза Морският Огън, разпръсквайки светлината си така, че около заспалите червеи стана светло като ден.
— Откъде ще намерим Костенурка? — попита Дъглас.
— Идва — написа Огънят простичко и те зачакаха, плувайки над спящите Хорниади. Не мина много време и от тъмнината се изстреляха три тъмни сенки с аеродинамична форма, които се носеха към тях с
