Магьосник. — Кажи ни всичко за остров Флоуринг. Кой къде живее там? Колко въоръжени мъже има?
— И къде — изръмжа Юнисед, като навря брадясалото си лице с изцъклени червени очи в лицето на Дъглас, — къде са перлите?
Той жестоко удари Дъглас по слепоочието. Пътуващият Магьосник падна в безсъзнание на дъното на лодката.
Глава седемнадесета
— Какво ще правим сега? Какво ще правим? — вайкаше се г-жа Паркър, напирайки срещу въжетата, които я стягаха. Тя, Капитан Джозия и Дъглас бяха здраво завързани за парапета на терасата пред Общинската Зала на Флоуринг.
Жени и деца от Флоуринг, натоварени с пълни кошници, се нижеха покрай тях, надолу, към „Боровата треска“, а пиратите безцеремонно се блъскаха и тормозеха. Хората на Юнисед вече бяха обрали от склада на острова перли и корал, струващи цяло състояние.
— Отвлякоха с тях на борда и шестте неомъжени девойки от селото! И Мирн е сред тях! — извика Томасина Менстар. Покрай нея профуча пират, размахващ ятаган.
Дъглас, който тъкмо идваше в съзнание, поклати глава и това му причини ужасна болка:
— Те са твърде много — каза той. — Ако се опитам да действам сега, може някой да пострада преди да успея да ги спра. По-късно може би ще съумея да направя нещо, но засега трябва да изчакаме.
— Това е почти невъзможно — изпъшка г-жа Паркър, — но няма да оставя тези животни да ме видят отчаяна или как плача! Имам вяра в теб, Дъглас Брайтглед, макар че не си по-възрастен от тези бедни девойки. В теб е единствената ни надежда за спасение.
— Ако се опитам да направя някоя Магия сега — обясни Дъглас, — те ще разберат кой съм и какъв съм… и тогава може всички ни да избият.
— Този жесток Херцог, или какъвто е, ги е заключил всичките в задния трюм — извика една друга майка, доведена почти до истерия. Един едър Моряк изръмжа и я повали на колене с удар по гърба.
— Докато са под ключ, нищо лошо няма да им се случи, надявам се — каза Джозия.
Тримата прекараха целия ден под палещите лъчи на слънцето, без да могат даже да си мръднат ръцете или краката. Пиратите опустошиха Флоуринг и натовариха всичко на „Боровата треска“. Докато бавно се опомняше от удара по главата, Дъглас отчаяно се мъчеше да измисли нещо, да състави някакъв план. Той се опита безуспешно да направи десетина магии, но после се предаде. Болката, умората и жегата му пречеха да се съсредоточи.
Късно следобед „Боровата треска“ вдигна котва и се отдалечи на югоизток в здрача. Г-жа Менстар побърза да намери един моряшки нож, за да пререже въжетата, с които бяха овързани. Пътуващият Магьосник веднага отиде на градския кей и се опита да извика Морската Светлина, но все още бе твърде светло.
— Ще изчакаме да се стъмни съвсем — каза Дъглас на хората от острова с увереност, каквато всъщност въобще не изпитваше. — Огурян е изпратил кораб, който ще пристигне всеки момент. Пиратите взеха всичката ви храна и разбиха лодките ви. Трябва да напуснете временно Флоуринг и да дойдете в Уотъранд, където ще бъдете наистина в безопасност, г-жо Паркър.
— Нямам никакво желание да напускам дома си — изплака една от жените. Дъглас й обясни, че там са не само мъжете и синовете им, но че и там ще заведе дъщерите им, когато успее да ги спаси от ръцете на Юнисед.
Те се разотидоха, за да си приготвят багажа и да потърсят някаква храна, която пиратите да са пропуснали.
— Просто съм благодарен, че Юнисед и Блейдър не бяха толкова кръвожадни, колкото са били друг път — каза Дъглас на Капитан Джозия.
— Ти направи всичко, което можа — отвърна старият Моряк. — Как е главата, момчето ми?
Дъглас си намокри главата и изми лицето си в хладната вода на градското поточе, след което се почувства малко по-добре. Жените скоро се върнаха, като носеха вещите си, натъпкани в моряшки торби.
— А сега, дами, чакайте и гледайте за кораба на Огурян. Аз ще се върна след няколко минути — каза Дъглас. Той се запъти към вътрешността на острова, навел глава, а умът му най-после ясно работеше.
Когато стигна до една тиха и закътана полянка, той вдигна глава нагоре и извика:
— Фрьонхеп-кландър, Дъглас Брайтглед се нуждае от теб! Имам спешно нужда от бърз вестоносец!
Огромният диск на залязващото слънце се спусна зад хоризонта и тъмнината сякаш изскочи изпод земята. Студен вятър размърда тревата в краката на Дъглас и разтърси палмовите клони над главата му.
Пред него се появи слаба синкава светлина, която постепенно доби форма на жена, облечена в бледи, полупрозрачни и феерично развяващи се дрехи. После се чу звук, наподобяващ възклицание. Духът Дека бе пристигнал.
— Здравей, Дъглас — каза Дека с весел глас, — дойдох веднага щом можах.
— Дека! Трябва едно съобщение да бъде отнесено до Огурян в Уотъранд веднага. Не е твърде далеч за един Дух, нали?
— Мога да стигна при Огурян за секунди.
— Кажи на Господаря на Водата, че все още съм на остров Флоуринг. Бившият Херцог Юнисед дойде с една пиратска банда и открадна всичките богатства и храна на островитяните, като отвлече и шест млади момичета за заложници… или за нещо още по-лошо! Те отплуваха оттук на югоизток преди час с кораба на Фриджън „Борова треска“.
— Кажи му, че няма да чакам неговия кораб, а ще се заема със спасяването на момичетата. В най- лошия случай възнамерявам да накарам пиратите да бягат толкова бързо, че да не им остане време да се занимават с момичетата. Край на съобщението.
Дека изчезна като пламък на свещ, угасена от внезапен студен порив на вятъра.
Дъглас потърси Кмета Паркър и майката на Мирн. Те се бяха свили в средата на градската поляна заедно с Джозия и останалите жени и деца от острова и търпеливо чакаха.
— Приятели, изпратих един много бърз вестоносец до Господаря на Водите. Можете да бъдете уверени, че Огурян незабавно ще предприеме мерки, за да освободи Мирн и нейните приятелки, както и да върне, разбира се, и съкровището ви. Междувременно, корабът на Огурян трябва да пристигне тази вечер. Отидете и ни чакайте в Уотъранд. Когато освободим момичетата, ние ще се присъединим към вас. Ще направите ли това?
— Да! — извикаха всички. Сега, когато трябваше да следват неговите разумни съвети, те се чувстваха много по-оптимистично настроени.
— Моят приятел, Морският Огън, ме доведе до Флоуринг. Той се движи из морето по-бързо от всичко друго. Ще намерим „Боровата треска“ за няколко часа.
Те му дадоха пакет твърди бисквити и малко кораво сирене, които някой беше намерил.
— Вие също не сте яли от снощи — възрази Дъглас, но те настояха. Той задъвка коравите и безвкусни бисквити докато вървеше към брега. Досега не беше осъзнал колко е гладен.
Беше достатъчно само веднъж да извика Морския Огън и думите, очертани от синя светлина, се появиха върху тихия прибой.
— Какво иска от мен Дъглас Брайтглед?
Преди да се спусне в топлата вода, Дъглас помаха за довиждане на майката на Мирн и й каза:
— Не се притеснявай за Мирн. Аз ще я намеря и ще я отърва преди да й се е случило каквото и да било.
— В опасни времена живеем, Дъглас. Пази се!
— Ще се пазя — отвърна той, целувайки я по пълната буза. Без повече думи той се гмурна под вълните, в топлите и светли води. Без нито звук Морският Огън го обгърна отвсякъде и Дъглас усети как се понася надолу и извън лагуната, заобиколен от Фосфоресциращата светлина.
На борда на „Боровата треска“ екипажът разгорещено спореше с Юнисед.
— Ние сме гладни и жадни — викаха те. — Имаме вече много и добра храна от онзи перлен остров.
