— Закуска — извика Томасина Менстар весело на следващата утрин. Тя бе чевръста и весела, и все пак твърде женствена, и в определени моменти напомняше на Дъглас за собствената му майка. — Как обичаш яйцата си?
— Бъркани — реши Дъглас. Блестящата, слънчева и весела кухня на Томасина му харесваше не по- малко от кухнята на Синия Чайник на Хълма на Магьосниците.
— Дъщеря ми е вече на кея. Тя е много работлива и ранобудна. Предполагам, че оправя нещо по такелажа. Тя поддържа тая лодка в идеален вид, даже по-добре от татко си.
Дамата продължи да говори през цялото време, като правеше майчински забележки от рода на: „Я дай да ти закърпя това. Не е много прилично един млад Магьосник да ходи с дупка на панталоните си“ и разказваше за хората от острова:
— Старият Капитан Джозия направо ни побърка, когато Кметът му каза, че трябва да остане. Подушвал е той доста барут! Но ни трябва тук. Той разбира от морето, от платна и котви, и от времето, по-добре от всеки друг. А и малко е възстар, струва ми се, за да стреля с топ и да върти меч.
Дъглас се нахрани, пи прясно мляко за първи път от седмици, и кимна с разбиране. Когато свърши, майката на Мирн го изпрати да намери дъщеря й.
Долу на кея Мирн мажеше с катран няколко въжета по лодката на баща си.
— Щях да те изведа на разходка с лодката, но Кмет Паркър иска да поговори с теб — каза тя, когато го видя. — Вероятно ще иска да й помогнеш с червеите. Ух! Надали много от нас ще искат да ходят и да гледат тия чудовища. Хайде отивай, а аз ще дойда след малко, за да чуя какво ще ти каже.
И тя се обърна и отново започна да работи, като весело си тананикаше.
След морската Буря, след пещерите на Дуелмленд, след като бе ходил из пустошта на Парч в продължение на дни, яркото, топло слънце и свежият въздух на Флоуринг бяха добре дошли за младия Магьосник. Дъглас се запъти бавно през зелената морава към къщата на г-жа Паркър, разглеждайки всичко наоколо с интерес.
Капитан Джозия се появи от брега, нарамил въдица. Дъглас, който за никъде не бързаше, се спря за да го изчака.
— Ехо! — извика старият моряк. — Добре ли спа?
Дъглас си призна, че е спал като пън, и той и капитанът тръгнаха заедно.
— Към Кмета Паркър ли си тръгнал? — досети се Джозия. — Да, тя е добър човек и се отнася сериозно към своите отговорности, така да знаеш. Тя вече говори с мен за събуждането на Морските Змии, и аз й казах, от моя страна няма да има никакво колебание, но че ще трябва да планира да дойде с няколко от членовете на Съвета, за да бъде по-официално. Тя каза, че ще те покани и теб да дойдеш, нали си Магьосник. А и аз и ти май сме единствените тук, които не са наплашени до смърт от тия Хорниади.
— Но защо? Морската Светлина ми каза, че Хорниадите са безвредни.
— Моето момче, навсякъде има по някой въображаем враг, бил той призраци, химери, чудовища, или други подобни. На остров Флоуринг майките си плашат децата с Хорниадите, когато са непослушни.
— Ами това, че червеите насаждат зърната, от които израстват перлите в мидите?
— Никога не съм и предполагал, че това е така — довери старият моряк, като кимна. — Това ще бъде от голямо значение, струва ми се. А, ето че и кметът Паркър ни видя.
Те продължаваха да си говорят пред входната врата на Паркърови, когато Мирн пристигна със своята кофа катран и черна резка на бузата си.
— Чакай, момичето ми, да те почистя от този катран! — извика кметът. Тя извади отнякъде парцал и шише с терпентин и започна бързо-бързо да търка бузата на Мирн, не спирайки да говори през това време.
— Говорехме си за тези Хорниади — каза тя. — Ела с нас, Мирн. Повечето от дамите в Съвета си намериха по-важна работа тази сутрин. Не че много ги упреквам за това.
— Аз мога… аз мога да ги разбера — отвърна Мирн. — Но щом Дъглас твърди, че Червеите са безвредни, то аз му вярвам.
Тя се обърна към него и му се закани с пръст.
— Ако бъркаш, обаче, ще очаквам от теб да изпържиш тези червеи с Магически огън, млади господине!
Дъглас сериозно отвърна:
— Не бъркам… Аз наистина бих могъл да се опитам и може би доста да ги притесня, ако се окажат негостоприемни.
Към десет часа цялата група, заедно с още две дами от Градския Съвет, се отправи към кея и се качи на „Гълъбицата“, стегнатата и бърза лодка на бащата на Мирн. Капитан Джозия хвана кормилото, а Дъглас и Мирн опънаха платната. Бе излязъл свеж бриз и те бързо стигнаха до мястото, където Дъглас бе видял заспалите Хорниади.
Щом пристигнаха, Джозия нареди да пуснат Котва. Дъното беше на десет метра под тях. Когато Мирн се приготви за гмуркане, Джозия й подаде един железен пръстен, за да се спусне по-бързо до дъното.
Кимайки на Дъглас, на Капитана, и на дамите, тя скочи с краката напред и потъна — но не и от погледите им, тъй като всички те се натрупаха край борда, за да я гледат през дъната на прозрачните кофи, които бяха донесли.
Мирн почти веднага намери един Хорниад, на не повече от пет метра от котвата. Красивото чудовище с постоянно променящи се от водата ярки цветове се беше опънало в една цепнатина между два хребета.
Мирн протегна ръка и внимателно докосна най-близкия му рог.
Червеят се размърда, бавно завъртя глава, и отвори едното си око, което беше учудващо синьо, нежно, и като че ли приятелско. Окото изненадано я изгледа, след което се затвори. Чудовището отново заспа!
— По дяволите! — изруга Дъглас, когато момичето се върна на повърхността. — Можеш ли да опиташ отново?
— Д-д-добре — отвърна Мирн. — Доста е страшничко да го пипа човек така.
— Ти беше изключително смела — насърчиха я всички.
Тя плува по-бавно този път, като се оглеждаше наоколо. Първият Хорниад беше само един от многото, заклещени в цепнатината, и тя реши да се опита да събуди втория подред.
Този Хорниад се размърда веднага и обърна глава, за да изгледа сънливо натрапника. След като направи това, той отново заспа.
Мирн се върна при лодката, като клатеше глава.
И третият й опит беше също така неуспешен, след което уморено се хвана за борда на „Гълъбицата“.
— Хорниадите не спят хич леко — каза Мирн. — Не мога да ги накарам дори да си задържат очите отворени.
Кметът Паркър поклати глава със съмнение:
— Може би те просто няма да се събудят. Жалко. Надявах се да имаме подписан договор като се върне Кметът.
Те опънаха платна и заплуваха обратно към пристанището, гледайки с едно око към приближаващите се буреносни облаци — облаците на същата буря, пред която Морската Светлина беше побягнала, носейки Дъглас към остров Флоринг.
— Колко бързо ме пренесе Морската Светлина! — възкликна той, обръщайки се към Мирн докато тя се сушеше с една груба, но топла кърпа. — Може би щеше да може и да ме закара направо в Уотъранд.
— И тогава нямаше никога да ме срещнеш — искам да кажа, да ни срещнеш — каза момичето, като се изчерви.
— Да, така е — призна Дъглас. — Имам обаче една идея. Ако извикам Морския Огън довечера, сигурен съм, че той ще може да ни посъветва за това как да събудим червеите.
— Не тази вечер — каза г-жа Паркър твърдо. — Ще има буря, и то скоро.
— Е, тогава при първата спокойна вечер — съгласи се Пътуващият Магьосник.
Те прекараха бурната нощ играейки табла край огъня в къщата на Менстарови, слушайки как вятърът
