Защо да не ядем? Има много…
— Нещастници! Разбойници! Морски плъхове! Ще ядете, когато аз ви наредя и само ако ви разреша, аз, Юнисед. Връщайте се на работа. Никаква храна, само воден гроб ще има за всеки, който не изпълнява заповедите ми! Сега!
Морякът, който бе говорител на екипажа, си отвори устата за да протестира още, но преди да успее да каже и една дума бе хванат отзад от силните ръце на Блейдър, който го вдигна нависоко и го изхвърли зад борда, без да обръща внимание на писъците му, че не може да плува.
— А сега, слушайте! Чак когато Капитанът каже, че е време да се яде, чак тогава ще ядем! — изкрещя Блейдър. — Засега се хващайте за работа, за да оставим колкото се може повече разстояние между нас и проклетия остров.
Уплашени от неочаквания и бурен обрат на нещата, моряците от екипажа се затътриха отново, всеки по своите задачи, с недоволно, но тихо мърморене. Те разбираха от този вид дисциплина много добре. Стой си на мястото, върши си работата. Бъди мълчалив и не се доближавай до обсега на силната ръка на Първия Помощник или до въжето на Боцмана.
Юнисед кимна на Блейдър и заповяда на Капитана да бъдат вдигнати всички възможни платна.
— Имам някакво предчувствие — каза Юнисед на заместника си. — По-добре наистина да се отдалечим от този Флоуринг, както каза ти. Накъде ще се отправим? По-далече от Уотъранд, смятам аз.
— Но не и твърде далеч, също така, Сир. Най-доброто място да се скрие една бълха е зад ухото на кучето, както казват хората.
— А? Бълха? О, да, разбирам какво искаш да кажеш, Блейдър. Огурян ще ни търси рано или късно, но най-вероятно няма да се сети да ни търси близо до своя собствен остров, нали?
— Точно така — Блейдър огледа празната палуба. — Ще погледнеш ли пленничките? Мога да накарам да ни ги доведат на вечеря.
Малките очички на Юнисед сладострастно засвяткаха. Девойките от Флоринг бяха най-хубавите и най- свежи момичета, които бе виждал от месеци. Но някакъв инстинкт надделя.
— Не — каза той със съжаление, — ще има достатъчно време за игри, когато намерим някой по-голям, по-богат остров, на който да станем крале. Сега това би разбунтувало още повече екипажа и те могат да направят нещо наистина опасно, ако прибързано започнем да се държим по кралски.
— Умно, Ваша Чест! Тук сме само двамата, а трябва от време на време и да спим, разбира се. По-добре е да нахраним екипажа. Това ще ги успокои за тази вечер — съгласи се Блейдър. — След това, през цялата нощ, ще ги държим толкова заети с опъване и сменяне на платна, че ще изпопадат от умора.
— Умно, Блейдър. Бих искал да имахме малко нежна компания, но…
Мисълта за храна и пиене изби другите идеи от еднопосочния мозък на Блейдър и той последва Юнисед долу до кабината им, точно когато луната показа лицето си над ръба на Морето.
Огурян беше слаб мъж, висок почти два метра. Голямата му глава бе обкичена с коса с цвят на Морска Пяна, която се вееше така, сякаш вълни се разбиваха на лунна светлина. Топлите му сини очи можеха еднакво лесно да се засмеят и да заискрят от гняв, да блестят весело или да пробождат като рапира.
Неговият помощник бе един голям черно-бял Буревестник, чиято човка завършваше със зловеща извивка. Птицата рядко се отдалечаваше от Огурян, макар че всяка сутрин или вечер човек можеше да го види как обикаля планините, езерата, стръмните скали и гладко извитите плажове на острова на Магьосника.
Острият поглед на птицата забелязваше всяко действие, всяка работа, която се вършеше, всяко ново посещение или отпътуване. Тези неща той докладваше на Господаря на Водата в Крайбрежния му дворец.
— Моят приятел Флеърмън не одобрява разкоша, в който живея — каза Огурян на току-що пристигналия Брайърмот, една вечер, докато двамата седяха на широката тераса на аквамаринената Тронна Зала и наблюдаваха как Буреносецът лети над острова.
— Но никога не го е казвал — отвърна Джуджето с лека усмивка.
— Вярно е. Не, Флеърмън Флоуърстолк никога не е казвал, че не обича разкоша. Даже забелязвам, че му харесва.
Брайърмот се изсмя на глас, като накара стените на двореца да ехтят от веселието му. Буреносецът се спусна на парапета на балкона и просто кимна в одобрение на всичко, което беше видял. Не каза нито дума, а само прибра човка под едното си дълго крило и заспа.
— Кога пристига Флеърмън?
— Утре — отговори Огурян. — Костенурките Скимър, Спинър и Липър не са се завърнали още, значи са открили Магьосника на Огъня и водят кораба му към нас.
— А съобщението на Дъглас?
— Наредих на най-бързия си кораб да тръгне веднага на север. Би трябвало да издирят Юнисед и този Блейдър и да ги пленят, за да не притесняват повече никого.
— Ами момичетата?
— Доколкото разбирам, Дъглас Брайтглед има личен интерес от спасяването на девойките — каза Огурян с усмивка.
— Добро момче е този Пътуващ Маг! Той няма да се провали, знам си аз.
Морският Огън носеше Дъглас бързо през морето, осветявано от почти пълната луна, покрай чудеса, които Дъглас, при други обстоятелства, би умрял от любопитство да разгледа: потънали кораби, пещери, от чиито дълбини се виждаха странни светлини с променящи се цветове, огромни градове от водорасли, населени с дребни сребърни рибки, които заедно издаваха мощни звуци, напомнящи музиката на орган, но които при някакъв неуловим сигнал мигом изчезваха.
Да се проследи „Боровата треска“ се оказа не толкова лесно, колкото си бе представял Дъглас. Корабът не следваше прав курс, въпреки че вятърът духаше постоянно от юг. По някаква непонятна причина Юнисед правеше огромни завои встрани и Морският Огън трябваше да се движи зигзагообразно на изток и запад, опитвайки се да открие пътя на кораба.
Изгревът наближаваше, въпреки че на дълбочината, на която те пътуваха, това по никакъв начин не можеше да бъде забелязано, но Морската Светлина изписа едно съобщение за Дъглас, което гласеше: „Моите сили намаляват с изгряването на Великата Звезда, както сам знаеш, Магьоснико. Намерих следата на бягащия кораб, но се страхувам, че няма да го достигнем навреме. Какво да направя, когато светлината на утрото стане твърде силна?“
— Закарай ме колкото можеш по-близо до него, Морски Огън. В последния възможен момент ме остави на повърхността. Ще те изчакам, докато отново настъпи мрак. Някоя отломка ще ме поддържа дотогава на повърхността. Времето изглежда спокойно.
— И все пак, струва ми се, така ще бъдеш изложен на прекалено голяма опасност — изписа светлината на фона на тъмните води. — Имам предвид компания за теб и ще използвам последните си сили, за да я намеря в дълбините Междувременно, обаче, ти ще трябва да плуваш.
— Мога часове наред да се крепя на някоя отломка — промърмори Дъглас. Той вече цели две нощи бе спал съвсем по малко, на пресекулки. — Трябва да стигна кораба на Юнисед.
Когато обаче се озова на повърхността на морето, сам с утрото озаряващо хоризонта, той бързо забрави за съня. Морският Огън си беше отишъл, но наблизо се виждаше отломка от греда, за която той се хвана. Можеше да различи сивите платна на „Боровата треска“ в далечината. Бутайки дървото пред себе си, той започна да плува, като си мислеше че корабът не е твърде далеч.
Два часа по-късно спря да си почине. Дори и при бавното темпо, което си беше наложил, той осъзна, че постепенно е изразходвал почти цялата си сила, а не можеше да измисли никакъв магически начин, който да му помогне. Той се повдигна леко, за да се огледа. Според пресмятанията му беше изминал по-малко от пет километра откакто Морската Светлина го бе оставила. Платната на „Боровата треска“ вече не се виждаха, скрити от вълните, които се бяха появили при засилването на вятъра.
— Огънят няма да ти помогне тук, млади ми Магьосник! — каза си той на глас. — Какво ли е това?
Стори му се, че видя в дълбините под себе си сянка от нечие движение. Вероятно бяха Костенурките. Една вълниста диря се показа за момент и изчезна.
