— Може би е някое Морско животно — реши той и се обърна по гръб, за да си почине малко, загледан в утринното слънце.
— Надявам се, че е безобидно — добави той след известно време.
Дали в тези води имаше акули? Той уморено се опита да си спомни. Каспар Мерлин му беше говорил за огромните акули на Топлите Морета, които с удоволствие изяждат всяко плуващо същество, което срещнат.
Може би те всичките са на страната на Фриджън, помисли си Дъглас. Това са създания, каквито Леденият Крал обича.
Поглеждайки отново зад себе си, Дъглас отново забеляза следата. Той се обърна и заплува напред, без всъщност да се ориентира накъде се намира „Боровата треска“, но не искаше да се предава. Дори и изтласкването само с крака започна да става уморително.
Той се помъчи да се пребори с изтощението, опитвайки се да вдигне главата си над солената вода. Още веднъж… още веднъж…
— Е, това ще е наистина странна смърт за един Огнегадател — помисли той отново на глас.
Трябваше да си почине. Слънцето беше силно и щеше да изгори нежната му кожа за броени минути, но за щастие той си спомни една проста магия, с която да се предпази. Ризата и панталоните му тежаха много, но той не смееше да ги съблече. Изрита ботушите си и те потънаха в дълбините.
Много е красиво, помисли си Дъглас, оглеждайки се наоколо, но аз не искам да се удавя! Трябва да помогна на Мирн.
Той пое няколко глътки топъл и влажен въздух и се обърна отново по гръб, броейки бавно до сто. Наплиска солена вода върху лицето си, за да навлажни откритата си кожа и извика от болка, когато солената вода защипа напуканите му устни.
Той се опита да плува по корем, което беше по-лесно, само че му беше невъзможно да задържи дъха си за повече от минута. Изведнъж, точно под себе си, той съзря ново движение — беше огромен, петнисто зелен кръг, който плуваше точно под него.
Дъглас накара тялото си да направи още десет загребвания, после се обърна по гръб и преброи до петдесет, след което отново заплува по корем докато му стигна дъха, опитвайки се да направи още десет загребвания. Изведнъж усети, че изпуска гредата, която го крепеше и тя отплува встрани. Той я наблюдаваше как се отдалечава.
Дъглас бе отчайващо жаден. Очите му почти се бяха слепили от солта и го щипеха така, сякаш под клепките му имаше пясък. Той не усещаше ръцете и краката си. Обърни се и се отпусни по корем, нареди си той. Реши, че това е най-приятният начин да си отиде. Водата бе хладна и отмиваше солта от устните и очите му. Само ако можеше и да диша.
Той наблюдаваше спокойно и с интерес как сянката под него се приближава все повече.
Акула ли е това, запита се той.
Нямаше формата на акула. Дъглас затвори очи, решавайки, че може би халюцинира. Трябваше да се обърне по гръб и да глътне въздух, но вече нямаше сили за това. По някакъв начин успя да събере достатъчно воля и да се обърне по гръб.
— Наистина мисля, че е време да те заведа на някой остров — каза един тъжен и загрижен дълбок глас. — Струва ми се, че имаш нужда да си починеш в сянката на някоя кокосова палма и да пийнеш малко кокосово мляко.
Гласът идваше някъде отгоре, над плътно затворените му очи, които сега бяха на сянка от парещото слънце. Той се замисли дали да се опита да ги отвори, но реши, че не си струва, а и че не е в състояние да го направи, поне не и в този момент. За да покаже, че е чул, обаче, той кимна с глава.
— Морският Огън каза — продължи гласът, — че трябва да настигнеш някакъв кораб. Успя само да ми предаде, че е важно, преди да избледнее и изчезне напълно. Каза, че си приятел на Огурян, а аз винаги съм готов да услужа на Господаря на водите, можеш да бъдеш сигурен в това. И все пак, малко сянка и кокосово мляко не звучат зле, какво ще кажеш?
Дъглас вече не беше във водата, а лежеше върху някаква леко извита, топла и мокра повърхност, състояща се от големи правилно подредени сивкави плочи. Те миришеха силно на морска сол и на риба.
Болезнено и с мъка той успя да разлепи очите си и видя, че се намира върху гърба на огромна костенурка, сто пъти по-голяма от тези, които щастливо ловяха водни кончета в Кривия Поток.
— Това сън ли е? — успя да изрече той.
Беззъбата уста се отвори и от нея се чу продължителен и дълбок смях.
— Не, не, не, хо-хо-хо! Не, господине, моля ви се! Аз съм Велика Костенурка и името ми е Овал. Морският Огън ми каза, че преследваш кораб някъде в онази посока и ме изпрати да те пренеса, което аз ще сторя на драго сърце. Но не ми каза обаче защо го преследваш. Ти можеш ли да ми отговориш?
Дъглас на два пъти се опита да седне и накрая успя да се закрепи върху огромния гръб на костенурката. Беше изненадан като видя колко ниско се е спуснало слънцето. Трябва да е плувал почти целия ден.
— Преди колко време изгря слънцето? — изхриптя той с мъка.
— Сега е някъде около три часа следобед. Аз те намерих по пладне, струва ми се. Или най-много час преди това.
— Стори ми се, че те видях да се движиш под мене. Какво те накара да чакаш толкова дълго?
— Ъ-ъ-ъ, ами, как да ти кажа, аз не съм много запозната с Хората. Всъщност, досега никога не бях виждала Човек отблизо. В началото не бях сигурна дали ти си този, на когото трябваше да помогна. Морският Огън не можа да ми каже много за теб. Той почти напълно беше избледнял, бедничкия.
— Разбирам — каза Дъглас, чиито сили вече започнаха да се възвръщат. Чувстваше се много по- добре.
— Ти се справяше чудесно, Ъ-ъ-м… и аз се развеселих, защото се държеше точно като млада костенурка, която се наслаждава на слънцето на повърхността на водата. Накрая забелязах, че прекарваш все повече и повече време в почивки и по-малко време в плуване. Сякаш силата ти отслабваше.
— О, да, права си! Много съм ти благодарен, че реши точно тогава да излезеш на повърхността, Овал.
Той потръпна въпреки горещината. Издърпа ризата далеч от кожата си, тъй като от засъхващата сол бе започнал да чувства силен сърбеж. Съжали, че не знае някоя лесна водна магия. Почувства се безкрайно жаден.
— А сега какво ще пожелаеш? — попита костенурката. — Кокосово мляко и сянка или да продължим след кораба? И двете неща са еднакво лесни за мен.
— Наистина ми се струва, че ще е по-добре да хапна нещо и да се скрия от слънцето за известно време — каза младият Магьосник.
Огромното животно бързо цепеше синьо-зелените вълни и скоро те стигнаха до един малък остров, покрит с палми. Костенурката помогна на Дъглас да премине през прибоя и да тръгне с несигурна крачка по равния и широк плаж към дърветата.
— Как да сваля някой кокосов орех? — запита Дъглас, като гледаше към плодовете, които висяха поне на десет метра над главата му. — Предполагам, че все ще мога да измисля някоя магия.
— Няма да се наложи. Те постоянно падат долу.
Овал намери един голям кокосов орех, полузаровен в пясъка. Беше по-голям от главата на Дъглас и твърд като скала. С едно щипване с мощните си челюсти Овал отряза единия му край.
Вътрешността около ядката му беше пълна с гъсто бяло мляко. Дъглас жадно го изпи, след което Овал му разчупи черупката и той изяде с апетит плътната бяла сърцевина.
— Това е по-вкусно от лимонения пай на Синия Чайник! — каза той, удостоявайки кокосовите орехи с най-върховното кулинарно признание, което му беше известно. След като изяде още един орех със същия ентусиазъм и докато самата Овал си отвори устата и също изяде поне половин дузина, Дъглас се почувства по-добре.
Тогава една ужасна мисъл го сполетя.
— По дяволите! Изритах си ботушите!
— Много умно си постъпил — каза костенурката, когато разбра какво точно представляват ботушите. — Човек няма нужда от тях, когато плува, нали? Мога, обаче, да разбера потребността от тях при ходене по
