изгорил. Капитанът и Юнисед започнаха писклив скандал за това чия е вината. Дъглас и Овал се приближиха по-близко, за да ги чуват.
Всички обвиняваха готвача, който гръмогласно отричаше, твърдейки, че след като е приготвил вечерята, грижливо е покрил огъня.
— А и никога досега не сме имали цяла сюрия момичета на борда — извика Боцманът, който изведнъж съобрази, че ако вината не е в готвача, то сигурно ще бъде потърсена в него.
— Всеки мъж може да стане разсеян, когато пред погледа му се мярка женско — изкикоти се Капитанът.
— Тогава обвинявай този, който ги докара на борда — извика готвачът, с което полази по нервите на Юнисед. Заточение на безлюден остров, или дори смърт, бе наказанието за член на екипажа, който по невнимание предизвика пожар.
— А сега започвате да обвинявате и мен! — изкрещя Юнисед, който имаше богат опит в надвикването на опозицията. — Ти червясало, прогнило от мазнина чучело на готвач!
Блейдър бързо изтегли господаря си настрани.
— Те ще го изхвърлят зад борда, сир.
— Да го дадат за храна на рибите, ако питат мен!
— Но, сир, ние нямаме друг готвач…
Никой не би могъл да обвини Юнисед, че не разбира бързо от аргументи, особено ако те засягаха пряко интересите му. Обръщайки се рязко на пети, той изкрещя за тишина. Боцманът добави към неговия рев и своята мощна пищялка, с което накараха екипажа млъкне, за да чуе какво ще каже неговият странен Капитан — Крал.
— Е, добре, хора — каза Юнисед тихо. — Чуйте ме! Какво ще постигнете с всичко това? Стореното — сторено! В крайна сметка, всичко това е толкова по моя вина, колкото и по вина на всеки друг.
— Но, сър — започна Капитанът, — те… Ние смятаме, че да има жени на борда на кораба, ако ме извините, сър, носи най-лош късмет. Винаги е така, на всеки кораб, освен ако не са пътнички.
Обсъждането отново стана доста бурно и продължи близо час, но в крайна сметка готвачът се отърва със строго мъмрене. Време беше да се смени вахтата. Юнисед, уморен от разправията, заповяда да бъдат нахранени и екипажа, и затворниците.
— Ще ги изкъпем и ще се забавляваме по-късно — обеща той на Блейдър. — Предполагам, че вече доста са узрели.
— И аз самият имам нужда от една баня — изръмжа кръвожадният бивш Генерал. — Лицето ми е черно от дима, а и косата ми е покрита със сажди.
— По-късно, по-късно — изхриптя другият. — Аз искам да спя, независимо от саждите. Прати ми една кана от тоя ужасен ейл. Имам в устата си вкус на развалени яйца.
И той се отправи към каютата си.
Дъглас мълчаливо плесна с ръце и потупа Овал по широката зелена глава.
— Е, успяхме, приятелко! Поне за известно време момичетата ще бъдат в безопасност. Екипажът е твърде изморен и не би предприел нищо, дори и да смееше да се докосне до собствеността на Юнисед. Мисля, че ще можем да уредим нещичко, за да ги държим будни и през целия утрешен ден и да ги изморим истински.
Овал се усмихна и се доближи отново до „Боровата треска“. Тя захапа с масивните си челюсти една греда, която се подаваше от кърмата на кораба.
— Всяка минута път по този курс ни доближава все повече до Уотъранд — изфъфли тя, без да се пуска от гредата.
— Вярно е — съгласи се Дъглас.
На юг от тях се беше появил втори кораб и курсът му щеше да го доближи до „Боровата треска“, но моряците бяха твърде заети, за да го забележат.
Дъглас даде възможност на свободните от вахта да заспят в койките си, преди да запали предната наблюдателница. След няколко секунди тя вече гореше достатъчно силно, за да привлече вниманието на вахтения.
Отново се чу сигналът за тревога, целият екипаж се събра, за да гаси пламъците. Както и предишния път, и сега никой не забеляза, че тези пламъци не изгарят нищо.
Мина час преди Дъглас да остави огъня да изгасне. Хората изпонападаха и заспаха направо на мократа палуба, за да си отпочинат колкото могат, преди да е настъпило утрото.
По време на закуската бе съобщено за още един огън в моряшкия отсек и всички отново се втурнаха, още не съвсем разсънени, да гасят новите пламъци.
Този път Дъглас остави огъня да разруши няколко хамака, които лежаха небрежно запънати и захвърлени до стената в една от каютите. Огромни количества миризлив дим обгърнаха кораба и направиха невъзможно откриването и на бавно приближаващия се друг кораб, както и на Пътуващия Магьосник и Костенурката. „Боровата треска“ продължи да се движи, практически неуправлявана, по посока на вятъра, приближавайки се все повече до Уотъранд.
Към обяд, обаче, Дъглас видя Капитана да отива до вратата на каютата им и да вика Блейдър, който се появи, уморен и начумерен, за да види какво става. Блейдър се обърна и извика навътре към Юнисед:
— Този глупак твърди, че сме на две крачки от Уотъранд и иска да промени курса, за да го избегне.
Юнисед се появи на вратата и извика на Капитана да обърне кораба веднага, „ти вонящ и глупав потомък на гниеща морска звезда“.
Което, според Дъглас, показваше, че Юнисед бързо е навлязъл в дълбините на моряшката професия и по-точно в нейните по-нецензурни страни.
„Боровата треска“ смени курса, за да избегне Уотъранд.
— Време е да действаме, Млади Магьоснико — каза Овал на своя пътник. — Корабът никога няма да се приближи по-близко от това до Уотъранд.
— Този кораб там, приятел ли е или враг? Така или иначе, вече сме достатъчно близко до Уотъранд, за да можем да заведем девойките до брега за няколко минути, а и вятърът ще е насрещен и за двата кораба, в случай, че се опитат да ни преследват.
— Изкарай достатъчно дим — посъветва го спокойно Костенурката. — Това при всяко положение ще привлече вниманието и ще бъдем забелязани от острова.
Пътуващият Магьосник този път накара злобни пламъци да се издигнат от палубата и да запълзят към платната, докато от предния трюм започнаха да излизат гъсти кълба черен дим, миришещи на сяра и селитра. Пиратите се засуетиха насам-натам, като вече дори не чуваха командите на своите офицери.
Нервите на Капитана не издържаха и той блъсна Блейдър надолу по една стълба, но този великан успя да се хване за едно висящо въже. Той се залюля на него и се върна отново на палубата, поваляйки с един удар отзад Капитана безчувствен на палубата.
— Идиот такъв! — изкрещя Юнисед. — Кой ще издава заповеди сега? Кой друг знае по-добре как се гаси пожар, мънкащ идиот такъв!
И той удари своя бивш Генерал по главата с дръжката на сабята си, при което Блейдър залитна и се препъна в едно недобре навито въже. Юнисед уплашено погледна как последното творение на Дъглас се извисява на три метра над палубата и гладно се пресяга към платната.
— Всички в лодките! — изкрещя той с цяло гърло. — Напуснете кораба! По дяволите жените! Първо офицерите!
Само за няколко учудващо кратки мига целият екипаж се бе натоварил на китобойните лодки и се отдалечаваше от кораба. Юнисед правеше панически и отчаяни опити да се качи на всяка една от лодките, но пиратите го изблъскваха, а най-накрая Боцманът му заби един юмрук в муцуната. Ударът просна Юнисед на палубата до Блейдър.
Когато пропусна и последната лодка, корабният готвач се хвърли смело в морето, напразно надявайки се, че екипажът ще оцени готвенето му достатъчно, за да го вземе в някоя от лодките.
Никой не помисли за шестте момичета, заключени в трюма.
— По-далеч, по-далеч! — крещеше Боцманът на гребците, които опъваха мишци на греблата, като биеше по кока с тежкия си кожен колан.
Моряците гребяха с всички сили, като инстинктивно насочваха лодките към подаващия се над хоризонта
