горещ пясък.
— Ти не разбираш! В единия от тях беше скрито… нещо много ценно и опасно. Те трябва да бъдат намерени! Можеш ли да ги потърсиш? Това е нещо, което ми е доверил един велик Магьосник и което аз трябва да отнеса на Огурян.
— Не би трябвало да е трудно да ги намеря — помисли на глас Овал. — Просто ще се върна до мястото, където си бил оставен от Морския Огън. Не може да си ги хвърлил много надалеч. Право надолу на стотина метра, разбира се. Ами щом си готов, тогава…
Дъглас започна да се разхожда напред-назад, за да помисли и да раздвижи малко уморените си мускули. Слънцето бързо се спускаше към хоризонта. Имаха около два часа светлина преди обичайното бързо падане на тропическата нощ. Какво да направи?
— Не, ботушите могат да почакат — реши той. — Мирн и приятелките й не могат. Ще се върнем по-късно за ботушите, нали?
— Не виждам причина да не го направим — съгласи се Овал и няколко минути по-късно, запасени с няколко кокосови ореха, завързани със зелени лиани, те отново се понесоха по Морето.
— А сега какво? — попита Овал докато се носеше с пълна скорост непосредствено под повърхността, така че само главата на Дъглас се подаваше над водата.
— Ами, чакай да видя — каза Магьосникът, който вече почти напълно се беше съвзел от премеждието си. — Морската Светлина ще се върне и ще намери ботушите. Не бих искал да ми се налага да обяснявам на такова създание разликата между ляв и десен ботуш.
— Морската Светлина много по-добре се справя с тъмните води от мен — съгласи се Овал. — Но ти може би ще предпочетеш тя да те носи, защото е много по-бърза.
— Ако се стигне до битка с пирати, по-скоро бих предпочел да имам до себе си твоята маса и сила. Ти би могла много да ми помогнеш.
Овал обърна глава и доволно се усмихна на своя пътник.
— Бих ти помогнала, само ако ми кажеш какво точно искаш да направя. Аз не съм кой знае какъв боец. Да се забия по средата на кораба ли? Да му раздрусам кила ли? Или да го вдигна и пусна във водата няколко пъти?
Два часа по-късно — с такава скорост се носеше костенурката — те видяха пред тях осветени от луната платна. След още половин час вече бяха достатъчно близо и можеха да различат над хоризонта силуета на кораба. А час по-късно чуха виковете и ругатните на моряците по време на вечерята им.
— Сега се движи по-бавно, приятелю — предупреди Дъглас.
Глава осемнадесета
Великата Морска Костенурка потъна още по-дълбоко във водата и забави ход, за да намали дирята им. Дъглас протегна ръка и докосна грубите, покрити с водорасли греди на „Боровата треска“.
Точно над главите им Юнисед извика Блейдър и веднага след това се чу шум от стъпки. Бившият Херцог и неговият помощник се облегнаха на перилата на не повече от три метра от Костенурката и нейния пътник, които се прикриваха в сянката на кила.
— Накъде ли ни води тоя дявол, Капитанът? — попита нервно бившият Херцог. — Нищо не мога да разбера от тези пусти карти. Мисля, че сме твърде близо до Уотъранд.
— Имам усещането, че някой ме наблюдава — каза троснато бившият Генерал.
Юнисед изръмжа и извика на някого да му донесе чаша вино. Когато готвачът му донесе чаша топъл и вкиснат ейл той грубо изпсува. На остров Флоуринг не бяха успели да намерят никакво вино. Там не вирееха лози.
— Ще трябва скоро да си намерим скривалище — някое място с подходящо пиене — каза Юнисед, отпивайки от ейла.
— Може на Флемпт, например — предложи Блейдър. — Поне звучи като подходящо място, на което да се скрие човек по време на битка. Не е населено, но има питейна вода и е защитено с бариерен риф. След това, когато всички са ранени, мъртви, или заети с нещо друго, ще можем да се впуснем напред и да заграбим някаква плячка. Също като в добрите стари времена, сър.
— Да, да, точно така — извика Юнисед. — И като си говорехме за плячка, какво ли правят нашите… ъ- ъ… гостенки? Отдавна спряха да плачат и да пищят. Дали все още са живи?
— Когато готвача отишъл да им занесе остатъците от вечерята, те го ударили по главата и се опитали да избягат.
Юнисед и Блейдър, а и Дъглас, се изсмяха на това, след което Блейдър продължи:
— Все още са много борбено настроени. Трябва да ги обработим една по една, според мен. По една и за двама ни?
— Все още нямаме време за това, колкото и да ми се ще. Твърде ми е мила кожата, за да се забавлявам, когато зад хоризонта се крият враговете ни.
Дъглас прошепна на ухото на Овал да се отдръпнат на няколко метра от кораба.
След като се отдалечиха, той каза:
— Добре, сега сме в безопасност. Но какво да правим? Можем да се надяваме, че ще ги изведат всички заедно на палубата, да създадем някаква суматоха и да се опитаме да ги прехвърлим през борда. Как ти звучи?
— Не твърде убедително — отвърна Костенурката. — Дори и да ги изкарат едновременно всичките на палубата, на гърба ми няма достатъчно място за шест човека. Най-много могат да се съберат четири, и то ако всички се притиснат плътно един до друг.
— Може да се наложи все пак да го направим — каза Дъглас. — Някои може да седнат, а другите ще се държат за теб и ти ще ги теглиш.
— Наистина сега сме само на няколко часа път от Уотъранд. Проблемът обаче е, че ще се движа твърде бавно с такъв товар. Островът се намира по посоката на вятъра. Ще опънат още няколко платна и ще ни хванат.
— Но колкото повече чакаме, толкова по-близко се оказваме до Уотъранд.
— Да, но ти чу, че Юнисед вече започна да се страхува да не се доближи твърде много до Уотъранд. Всеки момент могат да завият.
През цялото време откакто напуснаха острова с кокосовите орехи, Младият Магьосник обмисляше един план. Сега най-после той взе решение.
— Ами какво ще стане, ако кораба се запали?
— Моряците най-много се страхуват от огъня, чувала съм даже да се говори, че той ги плаши повече отколкото Морските чудовища. Но един пожар на кораба не би ли поставил в опасност и самите пленнички?
— Не и ако огънят е предизвикан от моята магия! Ако сега не мога да използвам придобитите умения, за какво тогава са ми те, освен за палене на лагерни огньове?
Чудейки се какво точно представлява лагерния огън, костенурката кимна с глава.
— Аз изцяло вярвам в теб, Дъглас. По-добре ще е обаче веднага да започнем да действаме.
Дъглас кимна и след известно колебание направи магически жест, изричайки необходимата дума.
Покрай главната мачта на „Боровата треска“ плъзна ярко жълт пламък, който жадно заблиза платната. Викът на вахтения и светлината от разрастващия се пожар алармираха екипажа. Всички се втурнаха да помпат и да гасят огъня с кофи вода.
Беше им необходим повече от час, за да загасят изкуствения пожар. Дъглас и Овал плуваха на известно разстояние от кораба и наблюдаваха. Никой на „Боровата треска“ нямаше време нито пък желание да погледне зад борда. Капитанът искаше да заповяда да спрат кораба. Юнисед, който се страхуваше повече от преследване, отколкото от огън, му нареди да продължи, въпреки че вятърът все повече разпалваше пламъците.
Юнисед и Блейдър се появиха на палубата сред най-голямата суматоха и успяха да я увеличат, издавайки противоречиви заповеди. Докато разпалваше огъня, Дъглас видя как те се промъкваха към най- близката китобойна лодка.
Дъглас остави пожара да затихне преди някой да успее да забележи, че огънят всъщност нищо не е
