— Боже мой! — възкликна Мериголд като го водеше към вратата. — Познах по костюма Ви, че сте пертски корабостроител. Аз съм Мериголд, Херцогиня — или по-точно, Херцогинята Майка, вече — тъй като със сигурност ще абдикирам от престола в полза на моя син Торнууд. Срещали ли сте го някога? Прекрасно момче, а сега доколкото разбирам, вече голям мъж като собствения Ви син.
И двамата тръгнаха заедно надолу по стълбата, приказвайки си като стари приятели.
Дъглас избърса сълзите от очите си, без да може много точно да определи дали са от мъка или от радост и продължи да спасява останалите жертви без да се спре повече нито за миг.
Най-накрая, когато всички бяха поели надолу по стълбата, Дека дойде, за да предупреди:
— Сигурно вдигаме прекалено много шум. Качих се горе и заварих няколко от стражите будни.
— Опитай се да измислиш нещо, с което да им отклониш вниманието — каза Дъглас. Той се приближи до Флеърмън, който стоеше в средата на една огромна купчина бутилки, кани, сандъци и кутии и клатеше глава.
— Тук трябва да има нещо, с което да разрушим Перлата. Опитах всичко, което можах да измисля. Трябва да го сторим тук и сега, или…
— Опита ли се да скочиш върху нея?
— Да. Твърда е като диамант. Даже не я одрасках.
— И нито една магия ли не можа да й повлияе?
— Нито една от тези, които опитах. Имаш ли някаква идея?
— Хорниадите ми казаха, че перлите и черупките на мидите се образуват от едни и същи секрети — каза Дъглас, като се опитваше да си припомни всичко, което някога е знаел за перлите. — Когато те „насаждат“ зърната на перлите, те всъщност поставят една малка песъчинка в мидата. Мидата покрива песъчинката с равни слоеве от гладък материал, до момента, в който тя не започне вече да дразни мидата… и се получава перла.
— Много интересно. Аз нямах представа, че перлите израстват — каза Флеърмън. — Ако перлата е съставена от естествени материали, то може би съществува нещо, което може да я разтвори.
— Някакъв вид киселина? — предположи Дъглас. — Повечето органични материали се разтварят в киселини.
— Но тук няма никакви киселини. Фриджън е бил достатъчно умен и не ги е донесъл тук.
Внезапно старият Магьосник щракна с пръсти и започна да изследва стените на работилницата през една лупа, която измъкна от левия си ръкав. Дъглас го наблюдаваше, без да разбира.
— Там където има ледници — каза Флеърмън, като обхождаше сантиметър по сантиметър стените, — трябва да има…
— Ледникова оцетна киселина! — извика Дъглас и наистина след няколко минути те намериха в един ъгъл малки бели кристалчета. Дори и на това студено място, водата от водния разтвор на киселината се изпаряваше, оставяйки след себе си кристалчета.
Нужен им беше само миг, за да загребат няколко кристалчета в една стъкленица. Флеърмън добави една чаена лъжичка вода и започна да топли сместа с ръце.
— А сега дай Перлата — каза Флеърмън, по-възбуден от всякога. Дъглас заподскача на един крак, за да си свали левия ботуш. Той се порови дирейки увитата в хартия Перла, и почти я изпусна, докато я подаваше на магьосника.
Флеърмън задържа Перлата над стъкленицата.
— Дека, кажи на Морския Огън да отведе бившите затворници бързо до „Дъщерята на пламъка“ — извика той, възвърнал спокойствието си. — Веднага щом пусна тази Перла в киселината, тук ще започнат да се случват разни неща.
Дека изчезна със свистене. Дъглас долавяше острата оцетна миризма на киселината.
— А сега да видим! — възкликна Магьосникът и пусна Сивата Перла в стъкленицата.
Тя потъна… и киселината веднага забълбука.
Един беззвучен вик изпълни главите им, но това бе вик от радост. Свеж и приятен аромат на огрени от слънцето ливади и диви цветя изпълни стаята и те се почувстваха за миг така, сякаш се намираха по течението на Кривия Поток в пролетна утрин.
Перлата подскачаше и се въртеше на всички посоки в течността. Тя сякаш се уголемяваше и постепенно се промени от блестящо сива на тъмно златиста, а след това на тъмно зелена, като външните й пластове започнаха един по един да се стопяват.
След това, свистейки почти щастливо, голямата Перла се разцепи на две. Чу се силен трясък и стаята се изпълни с огромен облак гореща, ароматна пара.
Дъглас вдигна очи нагоре и видя как таванът се гърчи и пропуква и как започва да се топи.
— Виж това! — извика Флеърмън.
Най-после сърцето на Перлата се разкри пред тях. То светеше в мъгливата тъмнина около тях като светулка. След няколко мига то въздъхна на глас и изгасна.
Подът се разтресе и те чуха приглушено боботене, което бързо се усили до страхотен тътен. Чуха се викове и писъци.
Огненият Магьосник изпусна стъкленицата, която се разби върху масата. Киселината се разля, а масата се катурна встрани.
— Е, свършихме го! — извиси глас над тътена Флеърмън, потривайки ръце. — А сега да се махаме оттук.
Те се затичаха към вратата. Трима тежко въоръжени мъже, облечени с униформи на охраната на Двореца на Фриджън, се приближаваха тичайки по стъпалата откъм затворническите килии, като викаха силно.
— Господарят на Огъня! — възкликна единият от тях. Те спряха, като че ли за да помислят как най- добре биха могли да убият Флеърмън. Чу се още по-силен тътен и таванът на коридора се продъни и ги изсипа всичките през една дупка долу във водата. Падащите ледени блокове веднага запълниха дупките.
— Хайде, Учителю, ела! — извика Дъглас, като дърпаше Магьосника настрани от мястото на пропадането. — Пътят е чист.
Флеърмън погледна още веднъж към дупката, която доскоро представляваше стълба и каза: „О, боже мой!“ преди да последва своя Пътуващ Магьосник в най-тъмните килии на Фриджън.
Глава двадесет и втора
— Внимавай! — извика Дъглас, който се подхлъзна и едва успя да спре на ръба на една двуметрова цепнатина в пода на ледения коридор. Една могъща конвулсия, секунди преди това, бе изтръгнала основите на двореца от заобикалящия го лед.
Поглеждайки нагоре, той можеше да види през един процеп яркото слънце.
— Дворецът се откъсва от Леда — извика Флеърмън по-високо от всичките трясъци около тях. — По- добре да не влизаме в тази сграда.
— Но в Двореца има хора! — възрази Дъглас, забравяйки, че това са неговите врагове.
— Бихме си рискували живота! Те почти не си струват риска… но разбира се, че си прав, момчето ми. Не можем просто да ги оставим да умрат. Хайде да вървим! — извика Магьосникът и с широк замах на ръката си отцепи един двутонен леден отломък от стената и го положи като мост над бездната пред тях.
Двамата се затичаха през хлъзгавия временен мост в килиите точно преди целият дворец да се разтресе отново и мостът окончателно да се разцепи на две, като се продъни в дълбоката бездна под него.
Дъглас последва Флеърмън в лабиринта от тесни ледени коридори и влажни, мрачни стаи в основата на Ледения Дворец.
Цялата постройка се разклати като желатин, издавайки ужасни скърцащи звуци, които накараха косата на Дъглас да се изправи.
Ледени буци, по-големи от човешки глави, падаха от извития таван, а разделителните стени се срутваха като картонени. Плътен, задушлив и студен облак от сивкав леден прах изпълваше въздуха и ги заслепяваше. Те опипом намериха стълбата, която водеше нагоре, като се спънаха и паднаха на колене, когато се спънаха в първото стъпало.
