— Мислиш ли, че това ги е събудило? — попита Дъглас, като погледна назад през рамо.
— Дека може да провери. Нека да видим какво има тук.
Двамата Магьосници влязоха в лабораторията на Ледения Крал и Флеърмън направи знак, за да се запалят скритите лампи. Това, което видяха, веднага и драстично промени плановете им.
Наредени по дължината на стаята, от двете й страни имаше дълбоки ниши, и във всяка ниша стоеше замразеното тяло на мъж, а в някои случаи и на жена, покрито с бял лед и гледащо към натрапниците с невиждащ поглед.
Някои бяха облечени в дрехи, чиято мода бе минала преди векове. Някои бяха явно крале или принцове, облечени в изпъстрени със скъпоценни камъни наметала и дрехи. Много от тях приличаха на търговци, или просто на обикновени хора.
Обхождайки тази изложба с ужасен поглед, Дъглас се спря пред седмата ниша вдясно и извика:
— Татко! Той е умрял от измръзване, Учителю! Баща ми!
Той се затича напред и се опита да пипне един висок човек с кожена престилка и тежки ръкавици.
— Ето, това е моят собствен, скъп баща, който ние мислехме, че се е удавил в Морето! Този зъл Леден Крал, този Фриджън, го е убил!
— Напротив — успокои го Флеърмън, като издърпа младежа назад от замразената фигура. — Той е само омагьосан, а не мъртъв. Тази работилница е затвор за тези, които по някакъв начин са представлявали опасност за Фриджън. Предполагам, че празните ниши в онзи край са били предназначени за мен и за теб, момчето ми. Има и една за Огурян, също така.
Той изчака Дъглас да се съвземе.
— А сега трябва веднага да се хванем на работа, и то много бързо. Перлата трябва да остане на второ място, защото първо трябва на всяка цена да спасим тези нещастници.
— Разбира се! — извика Дъглас. — Татко, ще те извадим оттук и отново ще те стоплим. Обещавам ти.
Двамата Магьосници се съвещаваха около голямата централна маса.
— Аз мога да се справя със затворниците — каза твърдо Дъглас. — Ти се заеми с това да намериш начин за унищожаване на Перлата, след като вече сме тук.
— Действителното й унищожаване трябва да почака до последния възможен момент, защото унищожаването на Сивата Перла ще значи и унищожението на Двореца и на голяма част от Вечния Лед, които се крепят на същата магия. Знаеш ли какво да правиш?
— Събрах доста опит в размразяването на измръзнали хора по време на Убийствената зима — каза Дъглас, поразклатеното самочувствие на който бързо се възстановяваше. — Предполагам, че същите магии ще свършат работа и тук.
— Браво, момко! Хващай се на работа.
Флеърмън обърна гръб и започна систематично да претърсва масата, лавиците, шкафовете и чекмеджетата, като пътьом изхвърляше от тях стотици химикали, лекарства, съединения, вещества и талисмани.
Дъглас започна от най-близката до вратата ниша. Вътре в нея бе една богато и с вкус облечена дама на средна възраст, все още запазила голяма част от красотата си. Във вида й имаше нещо бегло познато.
След по-малко от минута дамата свито пристъпи напред, оглеждайки се бързо на всички страни с объркване и страх. Тя започна неудържимо да трепери докато Дъглас не увеличи магията й за затопляне.
— О, ох, струва ми се, че ще припадна!
— Хайде, хайде, добра ми госпожо — каза Дека твърдо, — сега не е време за такива неща. Трябва да се стегнете и да ме последвате надолу към нашия път за отстъпление. Бързо!
Но в този момент дамата се бе обърнала вече към Дъглас, който в този момент бе започнал да прави магия на следващата жертва.
— Вие ли, млади господине, сте моя спасител? Аз ще съм ви вечно благодарна…
— Госпожо, аз наистина съм един от вашите спасители, но точно сега има още деветнайсет други, които също трябва да спася, а твърде малко време, в което да го сторя. Трябва да последвате това красиво Привидение надолу по стълбата към… Фосфоресценцията, която ще ви поеме и отведе от тук.
— Разбира се, разбира се — отвърна дамата, която все още бе зашеметена от своето спасение. Но когато Дека я хвана за ръката и я поведе към вратата, тя я отърси от себе си без въобще да я забележи.
Флеърмън Флоуърстолк се приближи, казвайки:
— Все още не съм намерил това, което търся… Милейди! Каква приятна изненада! Вие сте Херцогиня Мериголд, нали?
— Да, сега като си помисля за това, струва ми се, че съм — каза Херцогинята зарадвано. — Паметта ми се възвръща. А вие сте Флеърмън, Магьосника, нали така?
— Точно така, милейди. Това е Дъглас Брайтглед от Пертсайд, моя Пътуващ Магьосник и помощник. Госпожо, можем ли да ви се помолим да ни помогнете да спасим и останалите? Много от тях са ваши поданици, като например този човек тук. Не си спомням името му, но съм сигурен, че съм го срещал веднъж в Столицата.
— Кажете ми какво да правя тогава — каза Херцогиня Мериголд, която доби много делови вид, когато в нея заговори чувството за отговорност. Да ръководи другите бе нещо, което тя правеше инстинктивно.
Флеърмън посочи към все още замразените хора и каза:
— Трябва да побързаме, ако нямате нищо против, госпожо.
Херцогиня Мериголд и Дъглас работеха в тандем, като Дека помагаше на Херцогинята. Дъглас издърпваше жертвите от техните ниши веднага щом можеха вече да се движат, предупреждаваше ги да бързат, и ги препращаше на Херцогинята, която ги насочваше към стълбата.
— Мастър Галишър! — казваше майката на Торнууд например. — Колко мило да ви видя отново! Юнисед никога не ви е харесвал, доколкото си спомням, и вие бяхте предаден от злия узурпатор също както и аз. За щастие, доколкото разбирам, син ми Торнууд е успял да се спаси, и в този момент се бие със злия Фриджън.
— Помня мигът, в който той ме доведе тук — каза Галишър. — Когато ви видях там, заледена, загубих всякаква надежда, че някога ще видя жена си и децата си отново.
— Сега вече можете ли да се движите? Елате насам и ние ще помогнем на всички тези мили хора да избягат.
Дъглас започна магията за освобождаване на баща си, но трябваше да спре и да започне повторно, тъй като сълзите му запушиха гърлото. Облеченият в кожа корабостроител падна напред и Дъглас го подхвана в здрава прегръдка. Дъглас старши от Пърт погледна към младия си спасител удивено, без да го познае.
— Благодаря ви, млади господине. След секунда ще се съвзема.
— Татко, аз съм сина ти, Дъглас! — извика младия Магьосник.
— Синът ми ли? Не, не, моето момче е едва дете, толкова високо — и той показа с ръка. — Не мога…
— Вие сте бил тук цели осем години! — обясни Херцогиня Мериголд тихо. — Синовете като че ли порастват неусетно, особено ако човек не ги вижда известно време.
— И аз така съм чувал — възкликна все още обърканият корабостроител. — Да, мога да видя усмивката на майка ти и косата й на теб, с-с-синко. Осем години! И на колко години си сега, ако смея да попитам?
— На седемнайсет, почти на осемнайсет — отвърна Дъглас. — Бях на десет години, когато ти изчезна, пленен от Фриджън и затворен тук в този Лед.
— Бедният човек! — възкликна Херцогинята. — Ела с мен. Трябва да побързаме, за да не ни пленят отново. И двамата ще трябва да почакаме, преди да говорим със синовете си, за съжаление. Ела!
— Ще дойда — каза по-старият Дъглас. — Сине, Дъглас, моля те да ме извиниш. Аз… аз… все още се чувствам леко зашеметен.
— Ще имаме достатъчно време, за да говорим по-късно, тате.
