Огурян и Торнууд да излязат от плитчините си преди да са готови за това.
— Ще има време да помислим за това по-късно — каза той на Клангън.
— Бих искал да кажа нещо, което цял ден ме притеснява — каза стеснително Главният Прислужник.
— По-късно, плъх такъв. Готово ли е леглото ми? Тази жега ме убива. Трябва да дам и заповеди на Баншите за през нощта. Те ще научат моряците на Торнууд какво значи страх!
И той почти весело се запъти надолу към своята ледена кабина, за да извика не-мъртвите нощни духове. Те бяха следващата стъпка в неговата велика стратегия.
— А! — възкликна Торнууд. — Някой с капчица разум и малко Морски познания е поел командването там отсреща! Виждаш ли? Обърнаха се и се подредиха. Те се люшкаха като пияни до преди час и за малко да се разбият на рифовете.
— Фриджън винаги е опасен, особено когато изглежда, че всеки момент ще заседне. Какво ще правиш сега? — попита Огурян.
„Дарение“ в този момент беше в безопасност, заобиколен от бариерен риф в спокойни води, и всички се възползваха от това, за да вечерят. Много от бойците се възползваха от затишието, за да легнат и да поспят по бойните си постове.
Брайърмот, който бе скочил зад борда, за да се посъветва с Костенурките на Скимър, се върна да докладва.
— Те казват, че злите Змиорки са насочвали корабите на Фриджън, което и обяснява защо обърнаха курса преди да заседнат на рифовете.
— Те знаят ли кой е новият командир там? — попита Торнууд. — Сигурен съм, че е Човек.
— Ще се опитат да разберат това след като залезе слънцето — отвърна Джуджето. — Те също така ще прогонят Змиорките изпод корабите на Фриджън и ще ги натирят в дълбините, откъдето няма да могат да помагат на новия капитан на Фриджън.
— Нощ — промърмори Огурян. — По-добре ще е да предупредим всички какво ги очаква с падането на нощта.
— Всеки човек да има по един другар до себе си, никой да не е сам — заповяда Брайърмот. — Вземете си за другар Фей или Джудже ако можете. Смъртните са основната плячка на Баншите. Само те се страхуват толкова много от смъртта.
С падането на нощта Баншите на Фриджън започнаха настъплението си — не спрямо личността на Хората, а срещу сърцата и мозъците им. Снажни стрелци и копиехвъргачи шепнеха, когато разказваха след десетилетия на своите деца за тази нощ.
Един Човек, който вървеше сам по палубата на един от високите кораби, от предната мачта към борда, покри ушите, а после и очите си с ръце и започна да пищи от ужас. Протяжен, дрезгав вой смрази сърцата на всички на борда, а човекът изведнъж се затича към борда. Той щеше да се хвърли в топлите и прозрачни води на Плитчините, ако двама Нереиди не го бяха обуздали и завели при другарите му в моряшкия отсек, където екипажът си почиваше от боя.
— То ми разказваше за собствената ми смърт — плачеше жертвата едновременно с ужас и успокоение в гласа си. — Видях гроба си! Чух как семейството ми ме оплаква! Какъв ужас!
— Сега махна ли се? — попита тихо сержантът.
— Махна се — съгласи се пострадалият, — но аз винаги ще го помня…
— Сега си сред приятели — каза друг. — Всички чуваме и виждаме едни и същи ужасни неща, но ако седим заедно, няма да полудеем.
— Никой да не излиза на палубата, и въобще никъде да не ходи, сам — заповяда боцманът строго. — Сега вече знаете какво могат да ви сторят тия Банши, за които ни предупреждаваше Херцог Торнууд.
Един войник, Фей, каза:
— Слушайте, казвали са ми, че най-добрият начин да бъдат прогонени е чрез пеене. Аз ще ви науча на една песен на Феите, а после вие ще ни научите на някоя ваша песен.
Той започна да тананика и кръгът около него постепенно нарасна до близо петдесет човека. Воплите на Баншите бяха игнорирани и постепенно затихнаха.
Рибарите от Феърстренд в своите спретнати малки лодки из Плитчините се оказаха събрани около Мериам Бекет, която им разправяше истории за духове и призраци.
— Познатите духове са лечебно средство срещу зли чужденци като Баншите — обясняваше тя. — Открай време е било така, и точно затова нашите прадеди са започнали да разправят истории за духове нощно време в Морето.
Бронзовият Бухал, който почти не усещаше присъствието на Баншите, се запъти към останалите кораби, за да разкаже за намереното от жителите на Феърстренд решение на проблема, и в много от тях се разказваха приказки, за духове почти докато се съмна, когато немъртвите същества трябваше да се приберат, тъй като не можеха да понесат топлината и светлината на новия ден.
Въпреки всички усилия, не малко от бойците на Конфедерацията изчезнаха през тази нощ зад борда или се самоунищожиха. А никой от оцелелите не беше вече съвсем същия.
Това, което промени хода на подводната битка, бе появата на Асраите. Докато Костенурките бяха същества, родени за повърхността и яркото слънце, Змиорките се чувстваха по-щастливи и по-удобно при пълна тъмнина. На десетки метри под водата Морският Огън направи бойното поле светло като ден.
Предавайки се, Змиорките окончателно побягнаха, за да търсят убежище в най-тъмните и най-дълбоки места под рифа. Там подводният каньон бе толкова тесен, че няколко Костенурки и едно стадо от малки рибки бяха достатъчна стража, за да не могат Змиорките вече да излязат и да водят корабите на Фриджън из опасните лабиринти на рифа.
Липър напусна битката, когато стана ясно, че Змиорките няма повече да са в помощ на Фриджън, плъзна се на десет метра под водната повърхност и стигна до „Снежната буря“ преди полунощ, като зае позицията на Скимър и долепи лявата си ушна мида до медното дъно, за да чуе какво се говори в ледената стая на Фриджън.
В полунощ Драгъл падна в койката си и заспа нервния сън на човек на прага на пълното изтощение. Навсякъде по кораба хора и зверове спяха на крака, като се стараеха да обръщат колкото се може по-малко внимание на движението на Баншите. Лудостта и безпричинният страх бяха твърде често срещано явление сред тях, за да обърнат внимание на страничните ефекти от преминаването на Баншите.
Един войник, който лежеше на палубата на един уестонгски кораб, се размърда притеснено, тъй като бе сънувал как ръцете му замръзват при нетърпим студ, и ги протегна напред, за да ги провери. През пръстите си видя първите сиво-розови отблясъци от изгряващото слънце и въздъхна с голямо облекчение.
— Светлината! — извика той с мощен глас, който се чуваше надалеч. — Дойде зората и новият ден, момчета!
Чиста златиста светлина заструи над хоризонта и изведнъж звуците и страховете от изминалата нощ бяха забравени.
Фриджън стана от леденостуденото си легло и извика на главния си прислужник да му донесе закуска. Клангън, който спеше върху твърдия под в краката на господаря си, стана треперейки и се затътри да си свърши работата.
— Кланг — извика след него Краля. — Остави тази храна тук и отиди да събудиш онзи мързеливец, Капитана. Кажи му, че смятам, че вече е време да подновим атаката, точно в този момент, в който врагът е обезумял от ужас и е като пиян от недоспиване. Как ми се иска да можеше и аз да съм там, за да ги гледам през нощта!
Клангън намери капитана на палубата да проверя поправките по такелажа и изгорените корабни гради. Изморена група моряци работеха още преди закуска, като се опитваха да изтъркат петната от кръв по палубата.
— Вече се движим — каза капитанът на прислужника. — Ще бъде чудесен ден за продължаване на битката.
Фриджън излезе на палубата и се огледа със задоволство. Платната бяха опънати, въжетата се опъваха,
