по не повече от десетина — дванайсет века. Освен това ние сме много лесни жертви, както лесно може да се разбере, ако човек се заслуша в старите легенди за рицари и пленени девойки — повечето от които, ако искате да знаете истината, бяха доброволни гости, които знаеха, че драконите не биха застрашили неприкосновеността или разсъдъка им, докато повечето рицари… е, рицарите много често са слепи за всичко друго, освен за собствената си чест и слава.
— Освен това — добави той, като сгъна третия си остър и изумрудено зелен нокът, — ние ще се бием срещу собствения си вид.
— Собствения си вид ли?
— Да, за съжаление. Малко по-малко от половината дракони на света са обвързани с Фриджън по някаква глупава причина, която аз самият не разбирам, и поне ще започнат войната на неговата страна. Надявам се, че нашето участие ще ги принуди да се откажат.
— Вие най-малко ще неутрализирате противниковите Дракони — каза Брайърмот замислено. — Точно както Джуджетата…
— Ще неутрализират Троловете, които са от същия произход като Джуджетата, макар и да не са истински Джуджета — завърши изречението Дъглас. — Твърде жалко. Да, наистина твърде жалко.
— Ще ги неутрализираме с железен боздуган! — съгласи се кръвожадно Джуджето. — Тази вражда продължава вече твърде дълго и е станала твърде кървава, за да може просто да бъде забравена и простена.
— И все пак, опрощаването е цел, която трябва да постигнем, когато завършат боевете — каза Старши Драконът. — Някои от съюзниците на Фриджън са били подмамени, излъгани или насилени да го следват чрез страх или магии. Аз смятам, че това именно е причината за участието на Другите Дракони на негова страна.
— Е, може и така да е, но враждата между Джуджетата и Троловете е много по-стара от Фриджън. Тя е по-стара от Кралството и Последната Битка, и мисля, че съществува откакто свят светува.
— Флеърмън каза, че краят на битката няма да е краят на войната, и че краят на войната няма да е краят на нашите неприятности — каза Дъглас. — Струва ми се, че ще бъде по-добре да се справяме с проблемите един по един.
Глава двадесета
— Ние си имаме наша собствена работа, която трябва да вършим — каза Флеърмън на Дъглас. После се усмихна възбудено. — Може и да не размахваме меч с Торнууд и да не опъваме лък с Браунитата, но имаме далеч по-могъщо оръжие от техните и трябва сега да го използваме.
— Перлата ли? — отгатна Дъглас, като подтичваше, за да не изостава.
— Хайде, давай — това бе всичко, което Флеърмън каза. Той поведе Младия Магьосник към „Ледената Принцеса“, където Дъглас с учудване установи, че за времето от последната им среща, корабът е прекръстен на „Дъщерята на Пламъка“.
— По-късно, по-късно — отвърна Флеърмън на незададения въпрос на Дъглас. — Отплуваме веднага, Фриби. Опъвай платната!
Ледената Флотилия се придвижваше бавно през непознатите води със скоростта на най-бавния складови кораб. Звуците, които се носеха от флотилията, бяха ужасяващи: стенания, охкания, викове, проклятия, ругатни, топуркане, тропане, крясъци, стонове, викове от гняв и жесток, налудничав смях. Злото издава невероятно много звуци.
Фриджън имаше нужда от място, където да мисли и да крои плановете си. Той бе накарал да му построят убежище близо до кила на „Снежната буря“. То беше с дебели стени и тежки дъбови врати, за да не пуска вътре шума и студа. Изстудяваше се от огромни, петдесеткилограмови блокове от металическия лед на любимия му ледник. В продължение на месеци те нямаше да се стоплят достатъчно, за да се разтопят.
Фриджън рядко се появяваше на палубата. Малцина от неговите многобройни последователи го виждаха. За своите командири той провеждаше съвещания в кабинета си, но тези съвещания бяха кратки. Тракащите зъби на тези видове, които ги имаха, заглушаваха думите на страшния им Господар. Студенокръвните същества много бързо застиваха в студения кабинет.
Когато влажният морски вятър се срещнеше със студа, който се просмукваше от всяка пора на „Снежната буря“, след нея започваше да се влачи огромна диря от ледено студена мъгла. В северните райони останалите кораби се опитваха да избягат от тази опашка, но с навлизането им в южните води, капитаните се надпреварваха да пъхнат корабите си на прохлада в сянката на тази опашка.
Сред флотилията имаше и десетки галери, задвижвани не от вятъра, а от усилията на стотици нещастни роби, които опъваха тежките гребла. Предимствата на галерата са в нейната способност да се движи срещу вятъра. Нейният недостатък е, че гребците често ги бият безмилостно и винаги са недохранени.
Смрадта от никога немитата плът на робите, които често бяха болни, бе нетърпима. Дори и най- закоравелите моряци не можеха да издържат да стоят дълго откъм подветрената страна на галерите. Затова ги изпращаха най-отзад и с течение на времето те изоставаха все повече и повече, въпреки щедрото плющене на камшиците на надзирателите.
Злите нрави постоянно водеха до избухвания и стълкновения, не само между различните видове същества, но и между тези, които бяха от един и същи отряд. Тролите се биеха с Троли в трюма, където светлината едва мъждукаше, а въздухът бе спарен и задушен. Всеки Гоблин рискуваше живота си, ако беше намерен в част от кораба, която друго Гоблинско племе смяташе за своя територия. Всяка нощ вахтата чуваше пляскането и писъците на изхвърлените зад борда жертви. Годните за ядене тела бързо бяха разкъсвани от хищните риби, които се бяха присъединили без покана към флотилията.
Леденият Крал си мислеше, твърде скоро неговите бойци ще бъдат прекалено заети с битката, за да се бият помежду си. Най-важните групи, като Баншите или Страшилищата, щяха със сигурност да му останат верни, тъй като бяха обвързани с тежки клетви и смъртоносни магии, от които не биха могли да се освободят, дори и да искаха да го сторят.
Тези същества щяха да се погрижат много от неговите съюзници да не оцелеят след боя. Фриджън не виждаше смисъл да плаща на войници, когато войната свършеше. Той нямаше намерение да си разделя новата власт с никой от тях.
Тези размисли бяха нарушени от дращене по ледената врата на неговите покои.
— Влез и дано това, за което идваш, да си заслужава — изръмжа Фриджън. — А, това си само ти, Кланджън. Какви са новините?
Неговият Главен Иконом се вмъкна в стаята, като се кланяше и трепереше страхливо. Дори и в най- добрите времена да се появи човек пред Фриджън бе ужасяващо. А да носиш лоши новини означаваше да носиш живота и разсъдъка си в ръцете.
— О, Велики Кралю, скорошен Владетелю на Света, Змиорките донесоха вест.
— О, и какво съобщават те? — попита Леденият Крал тихо.
— Костенурки на служба при Огурян са ни видели и сега плуват с всичка сила на юг, за да съобщят в Уотъранд за нашето пристигане.
Той трепереше и се свиваше, очаквайки най-малкото серия удари да последват лошите новини, но за негова изненада Фриджън укроти ледения си гняв.
Кралят просто изгледа своя прислужник и кимна с глава.
— Очаквах това. Не може огромна флотилия като моята да плува в открито Море, без да бъде забелязана рано или късно. Това няма никакво значение. Кажи на моите Капитани да се донесат тук тази вечер, когато луната залезе, за последни указания.
Той се обърна отново към картите си и започна да записва нещо. Главният Иконом се измъкна навън, като опипваше плешивата си глава, за да се убеди, че все още е на място и отиде да оповести за предстоящата среща.
Под гладката повърхност на Морето започваха първите сражения, които се водеха в пълна тъмнина и дълбока тишина. Предната редица от Костенурките на Огурян нападна авангарда от почти невидими Медузи. Те късаха огромни меки парчета от тях и оставяха мъртвите медузи да потънат на дъното.
