и бледо синьото знаме на Кралството на Вечния Лед се вееше вяло над кораба. Флотата вече се бе разбудила и раздвижила, и очакваше започването на бойните действия с подновен интерес, ако не и с ентусиазъм. Драгъл раздвижваше нещата дори и от разстояние.
— Сир — започна Клангън, — Сир, мога ли да поговоря съвсем за малко с вас?
— Предполагам, че можеш, стари смрадливецо — каза Фриджън доколкото можеше добродушно. — Какво точно се опитваш да ми кажеш от дванайсет часа насам? Да не са намалели запасите от масло? Да не са се свършил и припасите от студено пуешко месо? Не се притеснявай. Тази сутрин дори съм готов да ям и топъл кекс, толкова съм сигурен в победата.
— Сир, имам едно чувство… то ме притесняваше като гледах боя вчера. Нямаше никакъв огън…
— Какво искаш да кажеш, глупако? Я виж тая прогорена греда и погледни нагоре към прегорените платна. Имаше, и то много огън.
— Знам, Сир — каза Прислужникът, като започна да се изнервя. — Но това не беше огънят, който би дошъл от Флеърмън. Не беше магически огън!
Когато се произнесе името на отколешния му враг, Фриджън спря да обикаля на около и се закова на мястото си.
— Продължавай, Кланг.
— Флеърмън можеше всички ни да облее с огън и да накара половината от хората да скочат в морето. Вие по-добре познавате силите му от мен. Просто се чудя…
— А, това, което ти искаш да предположиш по този заобиколен начин — каза Фриджън, който най- накрая разбра за какво става дума, — е, че Флеърмън не е тук ли?
— Че е някъде другаде, за да върши нещо, което той смята за по-важно.
Клангън приседна върху една купчина въжета, като изведнъж се почувства изтощен и съсипан въпреки няколкото часа сън през нощта.
— И къде ще е, ако не е тук?
— При Вечния Лед — промърмори прислужника и припадна на мястото си.
— Вечния Лед! С Перлата! — изруга Фриджън, скачайки на краката си. — Капитане, обръщай кораба! Дръж курс към Вечния Лед!
— Сега ли?
— Не ми задавай въпроси! Имаме да вършим по-важни неща, отколкото да си играем на водните игрички на Огурян. Заповядай на останалите да стоят тук и да се бият до последния човек, но мен ме закарай в моя Дворец, и то веднага. Сега!
Драгъл вдигна ръце нагоре от възмущение, но започна да издава заповеди, които отменяха дадените преди секунди команди.
Двадесет минути по-късно „Снежната буря“ се вряза напред и зави силно встрани пред южния вятър, който все още вееше над Бойните Плитчини и я буташе с пълна скорост към ледения дворец на Фриджън.
Отвъд бурните води на рифа, който сега се подаваше над повърхността поради отлива, Огурян, Торнууд и Брайърмот гледаха вражеската флотилия през своите телескопи.
— Това е „Снежната буря“, флагманският кораб на Фриджън! Мислите ли, че това е някакъв трик? — попита Торнууд.
— Надали — отвърна Брайърмот. — Фриджън не би се доверил толкова много на своите командири, че да ги остави без надзор за няколко часа, а камо ли за цял ден.
— Не, не е трик — каза тихо Огурян. — Фриджън най-после разбра нашата измама.
— Измама ли? — извика Джуджето, като се ядоса мигновено. — Измама за какво?
— Вие знаете за Сивата Перла — каза спокойно Огурян. — И значението, което има нейното използването за победата над Фриджън е ясно.
— Значи ние тук просто залъгвахме Фриджън, за да дадем на Флеърмън шанс да се промъкне покрай единия край на Ледената Флотилия и да стигне до Вечния Лед, преди Фриджън да разбере, че него го няма?
— Точно така — отвърна Възпитаникът на Водата. — Мислех, че вие се досещате за това.
— Ами, струва ми се, че се досетих, когато Флеърмън не се появи, но като че ми е изчезнало от главата по време на боя.
— Никой тук не се е бил напразно и не е умрял напразно — увери го Огурян. — Единственият начин Фриджън да бъде победен окончателно е да се унищожи Перлата и да се разбият най-силните магии на Ледения Крал. Ние съвсем наскоро открихме, че това може да стане само във Вечния Лед. Ако Флеърмън успее да стигне дотам, и ако той и Дъглас успеят да унищожат Перлата преди Фриджън да пристигне, то ние сме победили!
Фриджън стоеше на предната палуба на „Снежната буря“, като напразно се опитваше да пробие мъглата пред тях с всичките си сили. Не можеше да види нито следа от Флеърмън и неговия Пътуващ магьосник, макар и да знаеше, че са някъде пред него.
— Флеърмън отнася Перлата към Вечния Лед! — извика той, и в този вик се смесиха агония, предизвикателство и несигурност. — А аз смятах, че никой никога няма да се досети, че Перлата трябва да се прибере у дома, за да бъде унищожена.
Той вдигна двата си юмрука и се закани на проясняващото се небе.
— Флеърмън! Този път ще те хвана и ще те набутам надълбоко и завинаги вътре в Леда!
Глава двадесет и първа
Толкова нависоко, че бяха почти невидими на фона на сивото небе, три Чайки кръжаха в небрежни спирали. Дъглас си мечтаеше да е птица поне за час, за да може да избяга от потискащата сивота на брега. Точно проучваше възможностите за правене на магия за трансформиране, когато Чайките се спуснаха на палубата като камъни, като пренебрегнаха обичайното си грациозно приземяване.
— Ледът се вижда! — извика Керфю. — Най-после! Кажете на Магьосника!
Флеърмън бе задрямал в каютата си, но се събуди от звука на възбудените гласове на Чайки и излезе на палубата.
— Ледът! — повтори Тротта, като прелетя над главата му.
— На какво разстояние, добра ми приятелко?
— На тридесет и шест километра, право напред, Магьоснико! Видяхме белота и ледени върхове. И почувствахме студа, дори толкова надалеч от ледовете. Чуй!
Чу се рязък и силен шум в далечината, последван от боботещ тътен, като от гръмотевица.
— А, Ледът! — възкликна Господарят на Огъня, като кимна с глава. — Сега го познах.
— Какво беше това? — попита Дъглас, като се покачи на перилото, за да вижда по-добре.
— Парчета лед, които се откъсват и падат в Морето от ръба на ледника — обясни Флеърмън. — А сега, момчето ми, не трябва да се приближаваме повече. Не е възможно да се намери сигурен пристан никъде другаде, освен в пристанището на Фриджън, а там той ще е оставил да ни чакат войници и кой знае какви други, още по-неприятни неща. Ще накарам Капитан Фриби да ни намери тук някъде някое място, на което да ни свали на брега. Керфю, можеш ли да видиш…?
— Готово! — извика Чайката, и той и неговите приятели се хвърлиха отново напред във въздуха.
Фриби обърна кораба така, че да се движи по-бавно и по-близо до брега. Около тях имаше неотбелязани на картата плитчини и скали. Чайките ги преведоха до един процеп в скалите, който едва стигаше, за да се провре „Дъщерята на пламъка“ през него и да се отзове в един тесен и стръмен фиорд.
— Ще ни трябват часове, за да се покатерим по тези скали! — запротестира Дъглас.
— И дори повече време, приятелю — каза Фриби и кимна с глава. — Човек трябва да е коза, за да може да се изкатери по тези ронливи скали. Страхувам се, че доста бавничко ще се придвижите, господин Магьоснико.
— Ние няма да минем по този път — каза Флеърмън.
Котвата на „Дъщерята на пламъка“ затрака шумно и вдигна ято птици, които си почиваха по
