Христос в Индия

кожичката на главата на пениса. Въз основа на това ап. Павел, който бил решителен противник на обрязването, успял да прокара искането си за отмяна на заповедта за обрязване на апостолическия консил.

Наследниците на есеите и назаряните

От борбите за власт между много павликянски, гностични и еврейско-християнски групи в първите векове след новата ера победител излязла йерархично организираната, създадена от Павел римска църква, след като император Константин през 313 г. станал християнин. Три века по-късно от юг нахлула със сила нова вяра — ислямът, който в продължение на няколко години успял да спечели по-голямата част от населението на Предна Азия. Но какво станало с групите, които не се подчинили на диктата на папата и римския император, респективно на византийския — есеите и назаряните, ебио-нитите (евреите-християни), гностиците, манихейците и неоплатонианците? Изчезнали ли са, или са преминали към католическата църква или исляма?

И до днес в планините на Мала Азия, Сирия и Кюрдистан има много народностни групи, племена и секти, които се смятат от ортодоксалния ислям за подстрекатели и еретици. Те се наричат с общото наименование алевити89, тъй като във религиозните им представи централна роля играе Али, племенникът и зет на пророка Мохамед. Към алевитите принадлежат бекташите в Анадол, нусаирите в крайбрежните планини на Сирия, чието име според някои учени произхожда от назаряните или назорейците, респективно от насара или насранй за първите палестински християни.90 Освен тези алевитски групи известни са още друзите в планините на Ливан и гонените от мюсюлманите като почитатели на дявола язиди (йезиди) в Кюрдистан. До най-ново време учените и аматьорите не знаеха почти нищо за религията на племена, които се преструват на правоверни мюсюлмани, защото посветените в тайните на вярата се задължавали в мълчание под заплахата от по-строги санкции. Едва наскоро някои от тези групи, преди всичко алевитите в Турция91, се отвориха за външния свят и разкриха една прастара религия, в която са смесени средиземноморско- близкоизточната философия с древноеврейските, дохристиянските и гностичните представи. Тя има ясни паралели с есеите, назаряните, лечителите, както и с религиозния живот и мислене на древна Индия. Типично за всички тези секти е разчленяването на общността на непосветени (миряни) и посветени (монаси), които също са йерархично подредени в три нива. В Анадола живеят или се местят от място на място монасите, принадлежащи към безбрачния клон на ордена бекташите. В обществото могат да се приемат и да вземат участие в джема92 и жени, които имат повече права от мюсюлманските жени. Джем е най-голямата църковна церемония, която се провежда в домовете на духовенството и се състои в обща вечеря с хляб и вино (подобно на вечерята при събиранията на първите християни), опрощаване на греховете и сакрално-екзалтичен танц между жени и мъже.

Кандидатите за приемане се поръсват с вода от дванадесет членове на братството и символично се обесват като знак за смъртта на старата личност и възкръсването на новата. Алихаките (хора на истината) в Западен Иран водят послушниците до извор, където се кръщават.93

Философиите на тези общности напомнят за Индия. Вселената се намира в безкраен кръговрат на сътворение и унищожение, който се нарича кръговрат на битието. От наречената хак (истината) първо- причина за всички неща, нещо като Браман за индусите, Сунаятя на махаяните или китайския тао, еманира трикратен бог, който отново пресъздава пралогоса или световния разум и го инкарнира постоянно сред хората, за да ги насочи по пътя към просветлението. Към особено почитаните божествени инкарнации принадлежат Али и Иисус. Смята се, че целта на човешкото битие е да се достигне по веригата от прераждания до просветлението, до „съвършения човек“ (инсна-и-камил) и с това се стане образ на Бога.94

Един етнолог от Люксембург, който прекарал много години сред кюрдските племена в Източен Анадол, ми разказа, че там има няколко легенди за пребиваване на Иисус в днешна Източна Турция след възкръсването му. По персийски източници това бил град Нисибиш край Едеса, днешния Нусайбин на сирийската граница. Други учени открили у анадолските алевити предания, че Иисус преживял екзекуцията, бил излекуван от учениците си и след това напуснал границите на Римската империя.95 Тъй като всички области на запад и на север били в римски ръце, Иисус е можел да замине само на изток.

Повечето учени са на мнение, че тези народностни групи са преки наследници на преминалите след Христос в еврейско-християнските антипавликянски ебионити есеи и назаряни, които по време на ислямското владичество в интерес на оцеляването си се маем рали като ислямски сектанти. Освен това има и много други паралели. Така например тези групи почитат християнските празници, преди всичко Великден. Освен на Иисус отдават почит на Йоан Кръстител и на Петър, а Павел отричат. На особено уважение се радва евангелията на Матея и на Йоан, а не на гърка Лука. Интересно преди всичко, че областите на заселване на тези племена са идентични на първите християни. Турските алевити например се заселват в областта на някогашната галатяни, до които има едно приписвано на Павел писмо.

Не е трудно да си представим, че тези живеещи в отдалечени! недостъпни планински местности общности са запазили относително неизопачено първоначалното Христово учение за разлика от Римокатолическата църква с нейните папи, кардинали и императори?

Глава VIЗагадката Христос

„Кой ли е Този?“

Опитът да се опише историческата личност на Иисус Христос прилича на физическия експеримент по локализация и определяне на заряда на атомна частица. Самата частица не може да се види непосредствено, но в опитната установка могат да се видят линии, оставени от траекториите на приведените в движение от частицата по-големи частици. Ако се проследят тези следи, може да се изчисли силата, необходима за привеждане на частицата в движение. По такъв начин може да се реконструира и описва невидимата причина. В случая на Христос има две затрудняващи причини. Едната е, че Християнската църква е унищожила почти всички свидетелства, които улесняват реконструкцията на историческите събития. Другата е, че Иисус още приживе е бил принуден да пази тайната си, за да може да избягва колкото се може повече от своите противници. Личността му е винаги забулена в загадки и мистерии. За събитията, които се отнасят до него, има определена неяснота, която предлага за всякакви предположения. Тази многослойна многозначимост води в крайна сметка до обща безпомощност. Личността на Иисус за нас е не толкова в историко-научното явление, а е по-скоро „надисторическа истина“. Тук се сблъскваме с една непреодолима граница, пречка пред естественото обяснение и разбиране. Всички въпроси се вливат в един, поставен още от учениците му: „Кой ли е Този?“ (Марко, 4:14).

Същината на историческия Иисус — своеобразна диалектика или напрежение между скриване и покриване — дава възможност за различни оценки. Това са заповедите за мълчание, неразбирането на учениците и думите на Сина Човечески. Даже и учениците му, при все контактите с Учителя, не могат да го тълкуват и разбират правилно. Той им се струва чужд и непрозрачен, очевидно не се стреми да направи тази непрозрачност по-видима за обществото. От учениците изрично се изисква мълчание. Според „признанието на Петър“ „им запрети да говорят за Него, комуто и да било“ (Марко 8:30), а при слизането от планината на преображението той им заповядва „да не обаждат никому, що видяха“ (Марко 9:9).

По същия начин се държи при лекуването. На излекуваните Ии-сус забранява винаги да разказват за случилото се.