Смяташе при удобен случай да спомене за обвинението, но все го отлагаше за друг ден, който така и не настъпи.
— Поне нямаше ли някаква представа? Трудно ми е да го повярвам.
— Съвсем смътна — призна си Стефани. — Подозирах и баща си, а Тони пое изцяло бизнеса му.
— За какъв бизнес говорим?
— Недвижими имоти и няколко ресторанта, плюс едно кафене на Хановър Стрийт.
— И нищо друго?
— Това вече не знам. Както ти казах, имах смътни подозрения поради факта, че ден и нощ разни хора влизаха и излизаха от къщи и че след продължителната вечеря изпращаха жените и децата по стаите им, а мъжете оставаха да разговарят. Като обърна поглед назад, ми се струва, че бяхме типичното мафиотско семейство. От нас, жените, се очакваше да се занимаваме с домакинството и да следим за църковните работи и изобщо да не се интересуваме от бизнеса. С нетърпение очаквах да се измъкна от къщи и бях достатъчно умна, за да разбера, че това може да стане само ако се уча отлично.
— Напълно те разбирам — каза Даниел; неговият глас също беше поомекнал. — И баща ми непрекъснато се залавяше с най-различни видове бизнес, някои от които бяха близо до мошеничеството. Проблемът бе, че в нищо не успяваше и аз, и братята ми се превръщахме в обект на присмех и подигравки в градчето, особено в училище — поне онези от нас, които не бяха част от тълпата, а аз със сигурност не бях. Наричаха баща ми „Лъжливия Лоуъл“ и за нещастие прякорът му се разпространи из целия град.
— При мен бе тъкмо обратното — обясни Стефани. — Към нас се отнасяха подчертано почтително. Знаеш, че децата обичат да играят заедно. Е, с мен не играеха, а аз дори не знаех защо. Беше отвратително.
— Никога не си ми разказвала за това.
— Досега не знаех нищо за семейството ти, с изключение на факта, че имаш осем братя и сестри, но с никого от тях не си ме запознавал. Аз поне съм се интересувала.
— Така е — неопределено отвърна Даниел.
Очите му шареха навън през прозореца, където няколко снежинки танцуваха пред стъклото. Знаеше какъв е отговорът на въпроса й: че той никога не се е интересувал нито от нейното, нито от собственото си семейство. Прокашля се и отново се обърна към Стефани.
— Не сме разговаряли за семействата си, вероятно защото и двамата не сме искали да си спомняме детството. А може би и защото непрекъснато бяхме заети с изследванията, а по-късно и с грижите около компанията.
— Вероятно е така — отвърна неубедително тя и се загледа навън през предното стъкло. — Истината е, че университетът бе средство да избягам. Баща ми не одобряваше желанието ми да се отделя от дома, но това още повече ме амбицира. Та той нямаше представа, че ще завърша колежа. Мислеше, че само пилея време и пари. Твърдеше, че трябва да се омъжа и да раждам деца…
— А моят баща се срамуваше, че съм добър в науките. Казваше, че вероятно съм го прихванал от майка ми, сякаш бе някаква наследствена болест.
— А братята и сестрите ти? И с тях ли беше такъв?
До известна степен. Обвиняваше нас за своите неуспехи. Източваше капитала още в самото начало и не стигаше до никъде. Но братята ми бяха отлични спортисти и се оправяха малко по-добре с него, защото баща ми си падаше по спорта… Ама какво сме се разприказвали за минали работи. По-добре кажи за брат си Тони — твоя или негова беше идеята да инвестира в КЛЕЗА?
Гласът на Даниел отново бе станал груб.
— Пак ли ще се караме?
— Просто ми отговори на въпроса!
— Нима има някакво значение?
— Било е фатална грешка да допуснем възможността — или вероятността, — мафиот да инвестира в нашите структури.
— Струва ми се, че идеята беше и на двама ни — отговори на въпроса му Стефани. — За разлика от баща ми, Тони се интересуваше от заниманията ми и аз му бях казала, че биотехнологиите са добра база за инвестиции — че би могъл да вложи част от парите, които печели от ресторантите си.
— Чудесно! — саркастично възкликна Даниел. — Надявам се, разбираш, че като правило инвеститорите не обичат да губят пари, въпреки предупрежденията, че във всяко начинание се крие известен риск. Подозирам, че това се отнася още повече за мафиотите. Чувала ли си за разни случки, като например „наместване на кокалите“?
— Той ми е брат, за бога! За какво наместване говориш?
— Така е, но на мен не ми е брат.
— Обидно е дори да си го помислиш! — кресна Стефани.
Тя се обърна и впери очи в стъклото. Винаги бе разполагала с огромно търпение по отношение на сарказма, егото и негативизма на Даниел поради възхищението, което изпитваше към блестящите му способности на учен, но този път то бе на изчерпване.
— При настъпилите обстоятелства нямам сметка да се разтакавам из Вашингтон още една нощ — заяви Даниел. — Мисля, че трябва да си стегнем багажа и да хванем първия самолет за Бостън.
— Както кажеш — отвърна Стефани.
Тя излезе от таксито и остави Даниел да плати на шофьора. Тръгне направо към фоайето на хотела, без да се обръща. Беше достатъчно разтревожена, за да мисли какво ще прави като се върне в Бостън. В настроението, в което беше, идеята да отседне отново в апартамента на Даниел не я привличаше. Предположението му, че семейството й стои толкова ниско, че би могло да извърши насилие, бе унизително. Не беше сигурна дали някой от близките й се занимава с лихварство или с друг позорен бизнес, но можеше да се закълне, че никого не са наранили.
— Доктор Д’Агостино, извинете — извика служителят на рецепцията.
Неочакваното повикване я стресна и я накара да се закове на място. Даниел се блъсна в нея и изпусна папката от ръката си.
— Боже мили! — възкликна сърдито той и се зае да събира книжата, които се бяха разпилели наоколо. Портиерът се наведе да му помага. Документите за НХТСК бяха професионално изработени. Бе ги взел на слушането, за да ги предостави при нужда на хората, които разбират от подобна методика. За жалост, не се стигна до това.
Когато се изправи, Стефани вече се връщаше от гишето за регистрация.
— Трябваше да ме предупредиш, че ще спреш — сопна й се за пореден път днес Даниел.
— Коя е Каръл Менинг? — не му обърна внимание Стефани.
— Нямам никаква представа. Защо?
— Имаш спешно съобщение от нея — отвърна тя и му подаде листчето.
Даниел бързо го прочете.
— Трябва да й позвъня. Твърди, че е спешно. Как може да е спешно, щом като дори не я познавам?
— Какъв е кодът? — попита Стефани и надникна иззад рамото му.
— Две–нула–две! — възкликна той. — Знаеш ли къде е това?
— Разбира се! Тук, в окръг Колумбия.
Вашингтон! — възкликна Даниел. — Е, това обяснява всичко.
Той смачка бележката, отиде до рецепцията и помоли да му я впишат в списъка за получените съобщения.
Стефани не помръдваше от мястото си. Мислите бушуваха в главата й, докато следеше с поглед Даниел, който се насочи към асансьорите. Внезапното й решение я накара да се втурне към рецепцията — тя грабна бележката, която служителят още стискаше в ръката си, докато разговаряше с друг гост на хотела и се затича след Даниел.
— Смятам, че трябва да се обадиш — леко задъхана го посъветва тя, когато го настигна.
— О, така ли? — погледна я изпод вежди Даниел. — Не мисля.
Асансьорът пристигна и той влезе. Стефани го последва.
— Според мен, трябва да се обадиш. Какво ще загубиш?
