— Грам-отрицателни искате ли? — попита Морийн.
— Да, както обикновено.
— Нещо специално ли търсите?
— Евентуалното присъствие на някакъв микроб — отвърна Джак и разпери ръце: — Страхувам се, че това е всичко, което мога да кажа…
— Веднага започваме — кимна Морийн. — Ще ви звъннем когато сме готови.
Най-сетне се прибра в кабинета и започна да проверява съобщенията си. Нямаше нищо интересно. Разчисти достатъчно място за папките на Лопес и Лагенторп, с намерението да запише на диктофон предварителните патологически заключения, а после да позвъни на роднините им. Възнамеряваше да се свърже дори с роднините на случая, по който работеше Лори, но забрави за него в момента, в който очите му се спряха върху обемистия екземпляр „Обща медицина“ на Харисън, който лежеше сред купчината други книги.
Измъкна томчето, отвори го на раздела за инфекциозните болести и потъна в четене. Материалът беше огромен — почти петстотин страници. Но Джак го преглеждаше с бързината на скенер, тъй като повечето неща му бяха познати от университета или професионалния опит.
Морийн се обади тъкмо когато започваше раздела за специфичните бактериални инфекции. Замразените проби бяха готови и той веднага тръгна към лабораторията. Отнесе малките стъкълца обратно в задушната си стаичка и премести микроскопа в центъра на бюрото.
Пробите бяха подредени по органи и той реши да започне с белите дробове. Впечатлиха го две неща — силната подпухналост на тъканта и липсата на бактерии.
Прехвърли се на сърцето и веднага разбра причината за абнормалното му разширение. Тъканта беше силно възпалена, а междуклетъчното пространство на сърдечния мускул бе запълнено с течност.
Превключи микроскопа на максимално увеличение. Клетките на вътрешносърдечните кръвоносни съдове бяха силно увредени. В резултат много от тях бяха обвити в миниатюрни съсиреци, които от своя страна бяха причинили безброй микроинфаркти!
Усетил как собствената му кръвоносна система се изпълва с адреналин, Джак бързо притегли обратно белодробните проби, подложи ги на максимално увеличение и откри това, което беше пропуснал при първия оглед: стените на кръвоносните съдове също бяха увредени.
Зае се с пробите от далака и отново се натъкна на подобна патология. Явно ставаше въпрос за значително и общовалидно откритие, което би трябвало да доведе до вярната диагноза.
Скочи на крака и се втурна към микробиологическата лаборатория при Агнес.
— Задръж посявката на Лагенторп! — каза на пресекулки той. — Получих една нова информация, която положително ще ти хареса!
Агнес с любопитство го изгледа през дебелите стъкла на очилата си.
— Става въпрос за ендотелиално13 заболяване! — възбудено съобщи Джак. — Пациентът е страдал от остра заразна болест в отсъствието на бактерии. По дланите и стъпалата му се забелязват обриви в начална форма, а освен това е развил симптоми на остър апендисит. Можеш ли да отгатнеш на какво се дължи всичко това?
— На мускулно размекване — отвърна Агнес.
— Точно така! И накъде те насочва това заключение?
— Рикетция14 — прошепна Агнес.
— Бинго! — извика Джак и размаха юмруци срещу невидим противник. — Добрата стара треска, открита преди стотина години в Скалистите планини! Ще можеш ли да я потвърдиш?
— Това е толкова трудно, колкото и туларемията — въздъхна Агнес. — Отново ще се наложи да потърсим външна помощ. Съществува специална имунно-флуоресцентна техника за доказване на подобни случаи, но ние не разполагаме с нужните реактиви. Такива обаче с положителност има в Градската контролна лаборатория, тъй като през осемдесет и седма в Бронкс избухна малка епидемия от въпросната треска…
— Тръгваш веднага! — каза с нетърпящ възражение тон Джак. — Кажи им, че настояваме за спешни тестове.
— Добре — кимна Агнес.
— И да знаеш, че си истинска кукличка! — подхвърли той и се устреми към вратата.
— Почакай една секунда — спря го Агнес. — Искам да ти благодаря, че уведоми първо мен. Рикетцията е изключително опасна за нас, лаборантите. Колкото туларемията, ако не и повече…
— Което прави излишно предупреждението ми да бъдете крайно внимателни — кимна Джак.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Петък, 22 март 1996 г. 12:15 часа
Хелън Робинсън възбудено разресваше косата си. Току-що бе приключила разговора със своята позната от „Нешънъл Хелт“ и искаше час по-скоро да предаде съдържанието му на Робърт Баркър. Беше предварително убедена, че той ще бъде доволен.
Отстъпи крачка назад и се огледа. Остана доволна и затвори вратичката на дрешника, после се обърна и напусна кабинета си.
Обикновено влизаше при Робърт без предупреждение, но сега реши, че информацията й заслужава по- официален подход и позвъни на една от секретарките на етажа. Само след минута момичето се обади отново. Робърт бил готов да я приеме веднага.
Това не я изненада, тъй като го обработваше вече почти година. Започна в момента, в който пред него се появиха шансове да заеме президентския пост. Безпогрешно доловила, че той е един прикрит сладострастник, Хелън без колебание се зае да подхранва въображението му. Беше лесно. Но отношенията им трябваше да бъдат такива, че да не се стига до нещо конкретно. Защото го намираше, меко казано, за един физически непривлекателен мъж.
Целта й беше чисто практическа. Ако Робърт стане президент, Хелън не виждаше защо да не поеме поста директор по финансовите въпроси. Основна пречка беше фактът, че тя е най-младата служителка в отдела. За да я преодолее, тя трябваше да го „отглежда“ внимателно, да го подготвя за момента, в който ще поиска желания пост.
— Много ми е приятно да те видя, скъпа — посрещна я с усмивка Робърт, скочи на крака и внимателно затвори вратата зад гърба й.
Хелън по навик се настани на облегалката на креслото срещу писалището и кръстоса крака. Полата й се вдигна високо над коленете, очите й доволно се спряха върху снимката на жена му — както обикновено, обърната по очи върху плота.
— Какво ще кажеш за чаша кафе? — попита Робърт, след като седна на мястото си и отправи хипнотизиран взор към бедрата й.
— Току-що разговарях с Гъртруд Уилсън от „Нешънъл Хелт“, за която несъмнено си чувал — започна тя.
— Естествено — кимна Робърт. — Тя е старши вицепрезидент.
— И моя близка приятелка, която е убеден почитател на „Уилоу и Хийт“ — добави Хелън.
— Аха…
— От нея научих две интересни новини. Първата е, че главната им болница в града е силно конкурентноспособна на останалите болнични заведения по отношение на вътрешно-болничните зарази, или, както те ги наричат — нозокомиалните инфекции…
— Аха — отново промърмори Робърт.
— „Нешънъл Хелт“ е изпълнила всички предписания на Съвета по здравеопазването и Смесената акредитационна комисия.
Робърт тръсна глава, сякаш най-сетне се беше събудил. Едва сега думите на Хелън започнаха да проникват в умореното му съзнание.
— Момент — промърмори той и отмести поглед, за да събере мислите си. — Това съвсем не ми звучи като добра новина. А доколкото си спомням, ти си казала на секретарката ми, че носиш добри новини…
— Изслушай ме и ще разбереш за какво става въпрос — леко се усмихна Хелън. — Въпреки добрите им постижения в областта на нозокомиалните инфекции, в момента изпитват известни трудности, при това в
