Резкият звън на телефона го накара да подскочи. Човекът насреща се представи като доктор Гари Екхарт, микробиолог от Градската консултативна лаборатория.
— Вие ли сте доктор Степълтън?
— Аз съм.
— Обаждам се да ви съобщя, че резултатите от Rickettsia rickettsii са положителни. Вашият пациент действително е бил болен от планинска треска. Вие ли ще докладвате на Борда по здравеопазването, или предпочитате аз да сторя това?
— Направете го вие — рече Джак. — Аз дори не зная към кого да се обърна…
— Считайте го за свършено — отвърна доктор Екхарт и прекъсна разговора.
Джак бавно остави слушалката. Потвърждението на тази диагноза беше не по-малко шокиращо от предишните две — за чума и туларемия. Просто не беше за вярване, че в рамките на някакви си три дни се сблъсква с три случая на редки инфекциозни заболявания.
При това само в Ню Йорк, напомни си мрачно той. Неволно си представи самолетите, които ежедневно изсипват хора от всички краища на света — както беше казал Калвин. Добре де, рече си той. Това наистина е вярно. Тук пристигат пътници отвсякъде, мнозина от тях положително пренасят вируси и микроби от екзотични места. Но едновременна поява на чума, туларемия и планинска треска пак представлява прекалено голямо съвпадение. Аналитичният му ум просто не можеше да приеме подобно явление за нормално и механично започна да изчислява какъв е процентът на подобна вероятност.
— Бих казал нула — промърмори полугласно той и мрачно поклати глава.
После изведнъж скочи на крака и хукна навън. Недоумението му започваше да се превръща в гняв. Беше сигурен, че става нещо странно и започваше да възприема това нещо като лична обида. Потръпващ от нетърпение, той се спусна на долния етаж, влетя в канцеларията на госпожа Санфорд и задъхано й съобщи, че иска да говори с директора.
— Страхувам се, че доктор Бингъм е зает — хладно го изгледа секретарката. — В момента се намира в сградата на градския съвет и провежда заседание с кмета и началника на полицията.
— По дяволите! — възкликна Джак. — Да не би да е преместил работното си място в шибаното кметство?!
— Има сериозни проблеми с един случай от тази сутрин — поясни неочаквано меко госпожа Санфорд. — Става въпрос за прострелян от полицията човек…
— Кога ще се върне? — все така гневно попита Джак. Постоянните отсъствия на Бингъм вече му идваха до гуша.
— Не зная — отвърна жената. — Но непременно ще му предам, че искате да говорите с него…
— А доктор Уошингтън тук ли е?
— Не. И той е на същото заседание.
— Страхотно!
— Мога ли да ви помогна с нещо друго? — хладно го изгледа госпожа Санфорд.
Джак се замисли за момент, после кимна с глава:
— С хартия. Искам да им оставя една бележка… Госпожа Санфорд мълчаливо му подаде лист машинописна хартия. Джак го грабна и написа с едри печатни букви:
ЛАГЕНТОРП ИМА ПЛАНИНСКА ТРЕСКА. Запълни реда с удивителни и въпросителни, след което добави: ГРАДСКИЯТ СЪВЕТ ПО ЗДРАВЕОПАЗВАНЕТО Е УВЕДОМЕН ОТ ГРАДСКАТА РЕФЕРЕНТНА ЛАБОРАТОРИЯ.
Подаде листа на госпожа Санфорд, която обеща да го предаде лично на доктор Бингъм в момента, в който се появи. После жената попита къде може да го намери в случай, че директорът пожелае да разговаря с него.
— Зависи кога ще се върне — изръмжа Джак. — Сега ще изляза за малко и не съм сигурен дали Бингъм няма да чуе за мен, преди да успеем да се открием…
Обърна се и напусна кабинета без да забелязва озадаченото изражение на госпожа Санфорд. Отби се в своята стаичка колкото да грабне якето си, после слезе в моргата и отключи веригата на колелото. Реши, че е крайно време да отскочи до „Манхатън Дженерал“, въпреки изричната забрана на Бингъм. От два дни насам подозираше, че там става нещо необичайно, но днес вече беше абсолютно сигурен в това.
Пътуването мина без премеждия и скоро се озова пред болницата. Върза колелото за познатия уличен знак и се насочи към входа. Днес имаше приемен ден и фоайето беше пълно с народ. Най-много хора се бяха струпали пред гишето на информацията.
Проби си път сред навалицата и изкачи стълбището до втория етаж. Влезе в приемната на лабораторията и се нареди на опашката, която чакаше пред рецепцията. Този път успя да преодолее импулсивното си желание да влезе направо и реши да поиска среща с началника на лабораторията.
Мартин Шевю го остави да чака почти половин час, а той използва това време, за да се успокои. Призна пред себе си, че през последните четири-пет години се държи с хората меко казано нетактично, а когато е във възбудено състояние като днешното, направо е груб…
Няколко минути след това откровение се появи и една лаборантка, която му съобщи, че доктор Шевю го очаква.
— Благодаря, че ме приехте веднага — каза Джак в момента, в който затвори вратата след себе си. Въпреки всичко беше безсилен да прогони сарказма от гласа си.
— Много съм зает — сухо отвърна доктор Шевю, без да си прави труда да става.
— Това мога да си го представя — кимна Джак. — Особено ако взема под внимание факта, че в тази болница всеки ден се появява по един нов случай на рядко инфекциозно заболяване. Предполагам, че работите извънредно…
— Намирам поведението ви за недопустимо, доктор Степълтън — хладно го изгледа Шевю.
— Аз пък намирам вашето за твърде странно! — остро отвърна Джак. — При първото ми посещение тук бяхте образец на гостоприемството, а при второто — точно обратното!
— За съжаление не разполагам с време за подобни разговори — отсече Мартин Шевю. — Имате ли конкретен повод за това посещение?
— Разбира се, че имам — кимна Джак. — Не съм бил толкова път, за да се порадвам на обидното ви отношение. Исках да чуя професионалното ви мнение относно появата на три изключително редки и изключително опасни инфекциозни заболявания в тази болница, при това по едно и също време! Няма да крия, че вече имам собствено мнение по този въпрос, но бих искал да чуя и вашето, в качеството ви на завеждащ клиничната лаборатория…
— Защо казвате три заболявания?
— Защото току-що ме осведомиха, че снощи вашият пациент Лагенторп е починал от планинска треска!
— Не ви вярвам! — зяпна насреща му Шевю.
Джак го изгледа, опитвайки се да разбере дали играе, или наистина не знае нищо.
— Позволете да ви задам един въпрос — рече той. — Защо бих си правил труда да искам среща с вас, ако разполагам с невярна информация? Нима ме вземате за някакъв провокатор?
Мартин Шевю мълчаливо вдигна слушалката и набра пейджъра на доктор Мери Цимърман.
— Викате подкрепления, а? — изгледа го Джак. — Защо се страхувате да говорим на четири очи?
— Не съм убеден, че сте в състояние да водите нормален разговор — хладно отвърна Шевю.
— Позната тактика — кимна Джак. — Най-добрата защита е нападението. Но работата е там, че никаква тактика не може да промени фактите. Рикетцията е изключително опасна за вашите лаборанти и се налага да вземете незабавни мерки. Човекът, който е обработвал пробите на Лагенторп трябва да бъде поставен под наблюдение, при това веднага!
Мартин натисна бутона за вътрешна връзка и повика старши лаборанта Ричард Овърстрийт.
— Искам да обсъдим и още един проблем — продължи Джак.
— При първото ми посещение споменахте, че работите трудно, тъй като бюджетът на лабораторията е бил сериозно орязан от „АмериКеър“. До каква степен сте затруднен от този факт?
— Какво намеквате? — наежи се завеждащият.
— В момента нищо. Просто ви зададох един въпрос…
Телефонът иззвъня и Мартин вдигна слушалката. Насреща беше доктор Цимърман, която беше помолена да се отбие в лабораторията по спешен въпрос.
