постави точна диагноза без съответната апаратура, каквато имаше в един добре оборудван кабинет. Но спомняйки си забележката в папката по делото, че е направено изследване за биомаркери в дома на болната, което да потвърди сърдечната криза, през ума му мина, че сигурно е старомоден. Всъщност Джак дори не бе чувал за подобна апаратура и бе любопитен да я види. Той взе чантата от рафта и я сложи на бюрото на Крейг, след което светна стоящата наблизо лампа и отвори чантата. Тя се отваряше като кутия за риболовни принадлежности, съдържаше безброй малки, натъпкани отделения, които се отваряха отстрани. Отдолу се намираше главната част, с набор от инструменти, включително апарат за мерене на кръвно и отоскоп. Джак извади офталмоскопа и в съзнанието му нахлуха забравени спомени.
Тръсна глава, остави го и се разрови в изобилието от какви ли не материали. Имаше течност за системи, термометър, лекарства за спешни случаи, кръвоспиращи, бинтове. На дъното откри комплекта за биомаркери. Измъкна го и започна да го разглежда. Като се надяваше, че ще разбере повече, той отвори кутията. Упътването за използване се намираше най-отгоре.
След като го прочете, той осъзна, че трябва да преоцени мнението си за домашните посещения. С такива уреди, включващи нови и точни начини за определяне на диабетичния статус, един лекар би могъл да се справи много добре дори извън кабинета си, особено ако имаше подръка устройството за ЕКГ, каквото беше забелязал да стои близо до чантата.
Той върна на място кутията с биомаркери и забеляза на дъното на чантата някакви остатъци — празни ампули от атропин и епинефрин. Запита се дали може да са тук от времето, когато Крейг бе лекувал Пейшънс Станхоуп. Беше прочел от протоколите, че и двата медикамента са били използвани. Надникна отново в чантата и откри нещо, което го увери, че наистина е така: малко шишенце от антидепресанта золофт с изписано отгоре името на Пейшънс Станхоуп, броя предписани таблетки и начина на приемане: една таблетка преди сън. Джак отвори шишенцето и погледна — в него се виждаха пет бледосини хапчета. Побърза да го върне на мястото му.
В този момент шум от приближаващи стъпки го накара да се почувства виновен, че рови в чужда чанта. Той я взе и я върна върху рафта, след това бързо се отпусна на люлеещия се стол и стовари папката с документите в скута си.
Крейг се дотътри в кабинета няколко минути по-късно. Беше по хавлия, с чехли на бос крак. Прекоси стаята и се отпусна в стола отсреща.
— Надявам се, че не ти преча — каза той.
— Не се притеснявай — отвърна Джак. Нямаше как да не забележи монотонността в гласа му, която липсваше, когато се беше изкачил преди известно време да си ляга. Освен това ръцете му висяха отстрани на тялото като парализирани. Бе съвършено ясно, че не се е скъпил, когато си е вземал приспивателното.
— Просто исках да ти благодаря за това, че дойде в Бостън. Знам, че не се проявих като особено гостоприемен миналата нощ, както и тази сутрин.
— Няма проблеми. Имам добро предчувствие, че ще се измъкнеш от цялата тази каша.
— Исках също да ти кажа, че след като размислих, подкрепям с две ръце идеята за аутопсия.
— Значи имаме пълно единодушие. Сега, след като всички сме убедени в това, остава само да се справя успешно.
— Оценявам усилията ти. — Крейг се изправи и се олюля, преди да успее да възвърне равновесието си.
— Надникнах в лекарската ти чанта — призна Джак, за да успокои гузната си съвест. Надявам се, че не възразяваш.
— Разбира се, че не. Трябваше ли ти нещо? Преди, когато правех много домашни посещения, бях натрупал цяла малка аптека.
— Не! Беше ми интересен биомаркерът за сърдечна криза. Никога не съм виждал преди.
— Трудно е човек да е в крак с технологиите. Лека нощ.
— Лека нощ — кимна Джак. От мястото, на което седеше, виждаше целия коридор и стъпалата в дъното, които Крейг изкачваше с усилие. Движеше се като зомбиран. За пръв път Джак изпита безпокойство за него.
10.
Нютън, Масачузетс
Сряда, 7 юни 2006 г.
6:15 сутринта
На другата сутрин цареше същият хаос, както и предишния ден, не се размина и без поредния спор между Меган и Кристина по повод на облеклото. Масите бяха разместени, момичетата се обвиняваха една друга, в резултат на което Кристина се втурна нагоре по стълбите цялата обляна в сълзи.
Алексис единствена се държеше нормално. Сякаш тя бе спойката, която държеше семейството цяло. Крейг изглеждаше сънлив и говореше малко, явно още се намираше под въздействието на приспивателното и алкохола.
Когато най-сетне децата излязоха за училище, Алексис се обърна към Джак.
— Как смяташ да се придвижваш днес? С нас ли ще дойдеш или сам ще шофираш?
— Ще пътувам сам. Смятам първо да отида до погребалния дом. Трябва да занеса подписаните документи там, за да се задвижи ексхумацията. — Онова, което премълча беше, че се надява да му остане малко време да поиграе баскетбол късно следобед.
— Значи ще се видим в съда?
— Така възнамерявам — кимна той, макар да таеше надеждата, че Харолд Лангли може да сътвори чудеса и да извади Пейшънс Станхоуп от вечния й дом същата тази сутрин. Ако това станеше, Джак можеше да направи аутопсията, да получи основните резултати следобеда, да ги съобщи на Крейг и Алексис и да се качи на самолета за Ню Йорк. Това щеше да му даде възможност в четвъртък да уреди нещата в офиса, преди да се отправи на меден месец, както и да мине да вземе билетите и хотелските ваучери.
Той излезе от къщата преди Крейг и Алексис. Метна се в колата и пое към магистралата. Предполагаше, че след като един път е бил в погребалния дом, сега по-лесно ще го намери. За съжаление се лъжеше. Отне му четиридесет минути, за да измине приблизително петнайсет километра по права линия.
Като сипеше ругатни наляво и надясно, той най-сетне се добра до паркинга на погребалния дом. Тук беше много по-претъпкано от предишния ден, което го накара да спре съвсем отзад. Когато заобиколи и се насочи към фасадата на сградата, видя, че около входа се тълпят много хора. Предположи, че вероятно предстои заупокойна служба. Подозрението му се потвърди, когато влезе във фоайето. В залата за поклонение отдясно хората се суетяха, подреждаха цветя и разгъваха допълнителни столове. Върху катафалката стоеше отворен ковчег с удобно почиващия в него покойник. Същата благочестива музика, както и предишния ден, заливаше мястото.
— Кого търсите, моля? — попита го един мъж с тих, услужлив глас. В доста отношения той изглеждаше като една по-едра версия на Харолд Лангли.
— Търся погребалния директор.
— Аз съм погребалният директор. Господин Лок Пиърсън на вашите услуги.
След като Джак поясни, че търси господин Лангли, беше насочен директно към офиса му. Завари мъжа зад бюрото му.
— Господин Станхоуп подписа разрешителното — каза Джак, без да губи време в празни приказки. Той подаде бланката. — Сега трябва по най-бързия начин да извадим тялото и да го пренесем в помещението ви за балсамиране.
— Имаме служба тази сутрин — каза Харолд. — След това ще се заемем.
— Съществуват ли някакви шансове това да стане днес? Наистина гоним срок.
— Д-р Степълтън, не сте ли забелязал, че всички — градът, гробищната компания, багеристът, както и гробището полагат усилия за това? При нормални обстоятелства говорим за най-малко седмица.
— Не мога да остана една седмица — натъртено произнесе Джак. — Това трябва да стане днес или утре най-късно. — Той изтръпна при мисълта, че трябва да чака до четвъртък и се запита как ще го каже на
