Лори.
— Това не е възможно.
— Може би пет хиляди долара над обичайната ви такса ще компенсират неудобствата? — Джак изучаващо погледна изражението на чиновника. Усещаше, че краката му се разтреперват.
— Единственото, което мога да кажа, е че ще положа всички усилия по въпроса. Но не обещавам нищо.
— Мога ли да ви помоля за още нещо? — каза Джак и му подаде една от визитните си картички. — Имате ли някаква представа в какво състояние би могъл да е трупът?
— Естествено — с убедителен глас отвърна Харолд. — Би трябвало да е в първоначалното си състояние. Положихме обичайните грижи, а шахтата е с циментиран свод.
— А местоположението? Дали има много вода?
— Не. На върха на хълма е. Истинският господин Станхоуп сам го беше избрал за семейството.
— Обадете ми се веднага, щом разберете нещо.
— Разбира се.
Когато Джак напусна погребалния дом, хората на входа бяха започнали да влизат вътре с мрачни лица. Джак влезе в колата си и разтвори картата. Следващата му дестинация беше Патологическият център. Благодарение на намалелия трафик успя бързо да стигне.
Рецепционистката го позна веднага. Каза му, че д-р Уайли е в залата за аутопсии и му предложи да позвъни долу и да говори с нея. Резултатът беше, че след малко дойде един санитар и го придружи до преддверието на залата. Двама мъже в цивилни дрехи се въртяха наоколо; единият беше афроамериканец, а другият — кавказки тип. Белият беше едър, червенокос ирландец. И двамата носеха предпазни облекла. Скоро стана ясно, че са детективи, които се интересуваха от случая, върху който работеше Латаша Уайли.
Джак получи специален костюм и след като го облече, беше пуснат в залата. Както и останалата част от отделението, аутопсионната беше модерна и сравнена с нея, нюйоркската й посестрима приличаше на анахронизъм. Вътре имаше пет маси, върху три от тях се работеше. Латаша стоеше до най-отдалечената и му махна да се приближи.
— Почти свършвам — произнесе тя зад пластмасовата си маска. — Помислих си, че може да искате да погледнете. Петдесет и деветгодишна жена, намерена мъртва в спалнята си, след като била посетена от мъж, с когото се е запознала в Интернет. Стаята била разхвърляна, вероятно е имало борба, масичките отстрани на леглото и лампата са били счупени. Детективите отвън предполагат, че се касае за убийство. Жената е с дълбока рана на челото.
Джак се наведе и погледна разкъсването. Беше кръгло и вдлъбнато, като причинено от чук.
Латаша продължи да описва как е разбрала, че става въпрос за инцидент, а не за убийство. Накрая попита:
— С какво мога да ви бъда полезна?
— Исках да се възползвам от предложението ви за инструменти за аутопсия. Изглежда, че все пак ще се уреди, стига само трупът да бъде изваден от гроба. Смятам да направя аутопсията в погребалния дом „Лангли-Пиърсън“.
— Ако изчакате няколко часа, мога да ви помогна и да донеса триона за кости.
— Наистина ли? — попита Джак. Не беше очаквал такава щедрост. — Ще се радвам на помощта ви.
— Случаят звучи интригуващо. Нека ви представя на нашия шеф, д-р Калвин Карсън.
Д-р Карсън, който работеше на първата маса, се оказа висок, любезен човек с южняшки акцент, който спомена, че е приятел с шефа на Джак, д-р Харолд Бингъм. Латаша вече му беше казала какво се опитва да направи Джак и той бе приветствал предложението й да предоставят инструменти и да помогнат с токсикологичните проби, ако се налага. Оказа се, че нямат собствена токсикологична лаборатория, но разполагат с двадесет и четиричасов достъп през цялата седмица до токсикологичното отделение в университета.
— Като се върнете в Ню Йорк поздравете Харолд — каза Калвин, преди да се върне отново към работата си.
— Ще го направя — усмихна се Джак, макар мъжът вече да се беше навел над масата.
— Изглежда готин — каза Джак, когато с Латаша излязоха в преддверието.
— Наистина е такъв — съгласи се тя.
Петнайсет минути по-късно Джак остави кутията с необходимите за аутопсията инструменти в багажника на колата си и извади спортния си екип. Сложи номера на клетъчния телефон на Латаша в портмонето си, настани се зад волана и натисна педала за газта.
Скоро се озова на паркинга под Бостънското кметство и закрачи към сградата на съда.
Влизайки в залата, той се опита да затвори вратата след себе си колкото е възможно по-тихо. В този момент един от свидетелите се заклеваше и Джак чу името му: д-р Херман Браун.
Изправен до вратата, той сканира залата. Видя в гръб Крейг, Станхоуп и адвокатите им. Журито явно скучаеше както и предишния ден, докато вниманието на съдията бе погълнато от разбърканите по бюрото му листове. Той ги подреди педантично, без да бърза, сякаш бе сам в помещението.
Погледът на Джак се премести върху наблюдателите и веднага се закова върху Франко. Дори от разстояние се виждаше тъмното петно около окото му.
Противно на здравия разум, Джак се усмихна и махна с ръка. Знаеше, че е глупаво да се подиграва на този мъж, но не можа да се въздържи. Беше проява на готовността му да поема отново рискове, потискана в течение на годините, като незрял опит да се справи с вината от загубата на семейството си. Стори му се, че мъжът е напрегнат, но не можеше да е сигурен. Франко продължи да го гледа навъсено още известно време, но после отмести поглед, когато шефът му дръпна стола си и се насочи към подиума.
Като се смъмри, че съзнателно провокира мъжа, Джак си напомни да мине през магазина и да си купи някакъв лютив спрей. Ако се стигнеше до втора конфронтация, нямаше намерение да се бие пак. Разликата в габаритите им не беше в негова полза.
Най-сетне откри Алексис. Сестра му седеше на първия ред, близо до ложата на съдебните заседатели. Близо до нея се виждаше празна седалка. В този момент и тя го забеляза и му махна да отиде при нея. Той се промъкна между редиците.
— Някакъв успех? — прошепна Алексис.
— Известен напредък има, но не зависи от мен. Тук какво става?
— Боя се, че ситуацията не се е променила. Започна бавно, съдията трябваше да се оправя с някакви мистериозни юридически глупости. Първият свидетел беше д-р Ноел Евърет.
— Не би могло да се очаква, че е минало добре.
— Не беше. Създаде впечатление за себе си като за изключително подготвен, сериозен и чувствителен професионалист. Не ми е приятно да го кажа, но Тони се справи чудесно. Начинът, по който я разпитваше и начинът, по който тя отговаряше, привлякоха вниманието на съдебните заседатели. Хората кимаха почти през цялото време одобрително, което не е добър знак. Показанията й бяха същите, както на д-р Тардоф, но според мен много по-ефектни. Тя се представи като лекаря, който всеки би желал да има.
— Рандолф как се справи на кръстосания разпит?
— Не толкова добре, както с д-р Тардоф, но като се имат предвид словоизлиянията на д-р Евърет, не можеше и да се очаква друго. Имах чувството, че направо му се иска да стане и да я свали от подиума.
— Това може да е била най-добрата стратегия — каза Джак. — Повдигна ли се въпросът за обслужващата медицина?
— О, да. Рандолф се опита да възрази, но съдия Дейвидсън позволи да мине.
— А стана ли дума за цианозата?
— Не. Защо питаш?
— Продължава да ме тормози. Това ще е едно от първите неща, за които ще внимавам, докато правя аутопсията.
Едно шесто чувство го накара да се обърне и да погледне през залата към Франко. Мъжът отново изобрази на лицето си нещо средно между гримаса и жестока усмивка. Личеше си обаче, че лявата му буза е толкова зачервена, колкото и бузата на Джак. Е, поне бяха квит.
